Там, където няма ненаказано добро
Изпитваме отчайваща потребност от добрина. От забележими прояви на благородни жестове, които да въодушевяват. У нас, където и едно „ добър ден ” може да ти докара пестник или най-малко съмнение в зла предумисъл, човещината се е трансформирала в поетична метафора, която в действителността не работи.
Добрините са единствено в приказките. В историите, където нас ни е нямало.
Когато пък ни е имало, или добрините са се случили с нас или с помощта на нас, обществото се усеща задължено да ни подложи на щателна дисекция.
Това е елементарно – през днешния ден приказките се популяризират в обществените мрежи. Там си ги описваме, там ги разясняваме, там ги разпространяваме, въздигаме и смазваме. Както нормално – за към три дни, като всяко знамение.
През последните дни тази крещяща потребност от делнична добрина се изстрелваше като картечен откос главно от телата на две истории – непредвидената гибел на музиканта Васил Пармаков и сюжетът с момчето, което отиде на бала си с метро.
Опитах да остана надалеч от общия поток думи, метнати върху тях като одеала, кoито би трябвало да погасят пожар. Не мога и не желая да правя оценка самите обстановки и някаква наша, социална виновност към тях. Не познавах персонално Васил Пармаков. Слушала съм музиката му, гледала съм негови осъществявания, само че в никакъв случай не съм подозирала, че живее в такава беднотия.
Не подозирах, че създател от неговата класа може да има тези делници, тези нощи и тези смазващи обществени демони.
Прочетох какви ли не думи за това. Тихи и страдащи по другарски или крещящи обвинявания към българската бездуховност и публицистите, които я поддържали, незабелязвайки или игнорирайки нечие екзистенциално страдалчество. Реших да не влизам в полемичен режим, тъй като знам, че тъгата по нечия загуба води до истерични прояви на яд, в които постоянно няма логичност.
„ Вие ги убивате ” , ми сподели по този мотив един инцидентен човек в един бар, когато разбра, че съм публицист.
„ А не – споделям – аз никого не съм убивала! ”
„ Вие, вие – с вашите трудове, с вашия език, с вашето безхаберие убивате хората на изкуството… ”
Човекът имаше потребност да срещне отговорен за тъгата си и аз му се появих като инкарнация на международното зло. Не ми се случва за първи път, по тази причина и не го одобрих персонално. Виновна като представител на журналистическото съсловие съм била десетки пъти.
Представяла съм си от време на време, че несъмнено по същия метод се усещат погребалните сътрудници – всички ги ненавиждат, тъй като пред очите им обслужват гибелта. За която не те са отговорни.
Случаят с момчето, което потегли на бала си с метрото и дамата, която го закара с колата си и показа историята, също стана мотив да се заприказва за обичаните категории: добрина, виновност, съпричастност, отговорност, другарство, човечност.
Не бях виждала до момента толкоз мощно и всеобщо публикувана история в обществените мрежи и подобен необятен публичен отзив по-късно.
Всички, оказа се, имат ценностна система. Всички знаят кое е положително, кое е заслужено, кое е човечно, кое е приятелско. Всички се втурнаха да мъдруват какво е поколението и на какво сме ги научили. Колегите-журналисти направиха това, което щеше да направи всеки журналистически екип по света – откри момчето, описа историята му, опита се да сложи случилото се в някакъв действителен подтекст, като включи в репортажите си изявления на майки, учители, съученици.
Facebook се разлая както нормално и напълно разумно изплаши даже дамата, споделила историята като собствен персонален пост в мрежата. Самата тя, потресена от непредвидените направления, в които могат да тръгнат обвиняванията и „ следствията ” на хуманността, се извини на няколко пъти обществено, прибави нови, положителни линии към „ неприятните ” в първичния пост и се помоли да бъде още веднъж никому непозната, както е била до момента.
Не й понесе на положителната и дружелюбна жена грубостта на публичното мнение. Защото то и нея не пожали.
Говорейки за човещина и добрина, то ги трансформира в камшици и безсистемно пердаши с тях всичко живо. Общественото мнение е толкоз грубо, че от време на време единствено се трансформира в чиста несгода, която претендира да основава и пази морални категории. Сред тях, несъмнено, съпричастността, търпението, разбирането, способността да се поставиш на мястото на другите.
Общественото мнение, тъй като и на него, като на нас, по не му пука, когато се показва документално или пък анонимно, озверява. Парадоксално – да озверява, защитавайки човечността.
Докато и аз безшумно следях по какъв начин се развива историята с зрелостника, по какъв начин се появиха „ уточненията ”, че нито децата и учебното заведение са толкоз безсърдечни, нито учителката му е по този начин несъобразителна, се замислих за това какъв брой възпалени са датчиците ни за положително и зло, с цел да реагират по този начин непринудено.
Ние още не знаехме цялата история, само че размятахме моралните категории и раздадохме присъдите. При това не, тъй като имаме вяра, че държим палмата за съвършенство, а тъй като се усещаме толкоз надалеч от положителното и неговите ежедневни проявления, че сме подготвени до кръв да ги пазиме, когато даже мъничко ги усетим в риск.
Реакциите ни са първоначални. Като на хора, които имат вяра, че тя – добротата, е единственото нещо, което към момента имат и което могат да разпознават.
В общество, което всекидневно показва принуждение, което ненавижда болните си хора, презира старците си, ненавижда интелектуалците си, толерира парите и щангите, единствено персоналното чувство за положително остава неприкосновено. Него си го носим в сърцата и мозъците от деца.
От времето на приказките, в които то постоянно побеждаваше. От романите с рицари, които се бореха за чест, достолепие, обич и взаимопомощ. От любовните филми, в които всяка пролята сълза капваше непосредствено от най-съкровената ни човешка дарба – тази да се влюбваме.
Пък любовта и тя първо е добрина в чист тип, която, за жалост, може да се трансформира и в неистова свирепост. Тази промяна – каква подигравка единствено! – също е умеене, присъщо единствено на индивида.
Социалните мрежи към този момент са другата ни действителност. Такава, каквато е и изкуството – пълнокръвна и същинска, тъй като се претърпява и поддържа физически от действителни хора с техните действителни страсти. За разлика от него обаче обществената мрежа върви напред най-много със своята анонимност, която постоянно неправилно е обявявана за обществото единствено по себе си. Т.е. неналичието на разположение и авторство или загубването им по пътя на препостването, шерването и коментирането, дава съображение да я одобряваме за общественост, за нещо огромно и представително, за потвърдена наклонност или настройка.
Живеем в тази действителност толкоз пълнокръвно, че всички имаме възприятието, че сме си близки.
Срещаме на улицата хора, които са ни другари от фейсбук и за които знаем към този момент прекалено много.
Ясно ни е къде работят, кои са общите ни познати, какви са политическите им възгледи, обичат ли да вървят на планина, какви са заниманията им, кои са последните места, до които са пътували… Водили сме разговори с тях, обсъждали сме гневно, карали сме се.
Когато се забележим онлайн, запознанството ни като че стартира още веднъж – общителни сме, дори постоянно си приказваме на вие, подаваме си ръка за добър ден.
Едната действителност мъчно прелива в другата, тъй като тя НЕ Е другата. И тъй като и двете са еднообразно пълнокръвни и са ни изразявали органично, без значение от другите средства, изпитваме някакво необичайно раздвояване на личността.
Аз съм тази, дето онлайн лае като кучка, пък онлайн е толкоз мека и сърдечна. Ти си този, дето ръси обиди и междинни пръсти по екраните на компютрите, само че лице в лице си толкоз доброжелателен, спокоен и свестен.
Този, който упрекна цялата журналистическа специалност в гризане на загниваща човешка плът, на следващия ден ще предложения на премиерата, концерта или четенето си същата тази журналистическа колегия и ще се надява тя да забележи напъните му.
Тя, която онлайн назова днешните деветнайсетгодишни на България чалга потомство, на следващия ден ще е майката на несръчния зрелостник, който, несъмнено, няма да е като другите.
Много сме докачливи на тематика добрина. Чудесно знаем по какъв начин да я вършим и какво не е наред, когато сме я потъпкали.
Много сме положителни да даваме ум онлайн (което и аз май върша в момента), само че когато се наложи да действаме, все в действителността има нещо, което ни пречи. Защо всички по този начин се възмущават от мръсотията в България, само че не престават да си хвърлят боклуците на всички места?
Защо когато стара дама не може да си придвижи торбите или куфара по стълбите на някой подлез, никой не се втурва да й помогне? Защо толкоз околните хора до музиканта Васил Пармаков не споделиха на обществото по-рано какво се случва с него? Кои и какъв брой от тях му помогнаха, когато още беше жив?
Познатите и околните до момчето, което върви на бал с метро, не се ли сетиха най-малко да го закарат?
И тези, които незабавно провидяха в споделената от авторката история някакво нездраво нейно предпочитание да се „ докара ”, да събере дивиденти… Пред кого, бе?! Пред фейсбука ли?!
И какви дивиденти? Пари ли раздават от обществените мрежи за добрини? Или състезание някакво тече. За добрини от всевъзможен тип и зли мнения, които да ги мачкат, с цел да контролират салдото в природата.
Възпалени сме на тематика положително и зло. Реагираме като заболели с висока температура и халюцинации. Крещим, като че ни бъркат в раните и упрекваме международния ред за положението си. Сигурна съм, че пътят е надалеч по-лесен – просто всеки ден, по малко и ей по този начин, без забележим смисъл, да вършим някакво положително.
Да споделяме добър ден с усмивка, да се извиняваме, да благодарим, да съчувстваме, да слушаме и да чуваме. Да не сме безучастни. Да пазиме. Да оказваме помощ.
Може и да звучи малко сантиментално – по този начин е постоянно, когато става дума за положителното. Обаче кой няма потребност от малко романтика? На живо или в обществените мрежи, ние въпреки всичко сме същите тези уязвими, раними, грешащи и чувствителни човешки създания.
Добре би било да си носим ценностните системи и в двете си действителности. И да ги пазиме и развиваме по принцип, не по осмеляване. Това тъкмо си зависи единствено и само от нас самите.
Автор: Мария Касимова
