Изминаха 20 години откакто Христо Стоичков си тръгна от голямата

Изминаха 20 години откогато Христо Стоичков си потегли от огромната игра, само че сприхавият българин с безпощадната левачка продължава да е гордо развятото знаме на българския футбол. Дали ще забавлява милиони от студиото на канала TUDN, където от години работи Камата, дали ще дава препоръки на управлението на Барселона или ще взриви обществените мрежи с „ Там – на „ Сухата река “, настана гробна тишина “ след безконечното дерби, Ицо продължава да си е същият феномен, какъвто беше и като състезател.

В началото на февруари тази година неприятното момче на футбола ни навърши 55. Вероятно годините са го създали по-мъдър, макар че не всеки път наподобява да е по този начин. Но Стоичков няма да се промени. Няма за по кое време, а и не го желае. Не го желаят и хората, които най-вече го обичат, почитат и ценят. 

Един от тях е бразилският талант Ромарио, с който преди време образуваха футболен тандем-шедьовър в Барселона на Йохан Кройф.

Роден единствено седмица преди Камата в края на януари 1966-а, за Ромарио също не можем да си кривим душата, че като състезател е бил с мил темперамент и душа-човек. И до през днешния ден има негови съотборници от „ селесао “, които биха споделили без грам терзание: „ Падаше си малко гъз “, след което обаче обезателно ще последва пояснението, че е бил и огромен състезател. Някои неща няма по какъв начин да бъдат пропуснати без значение от подтекста.

Твърди се, че с Бебето били толкоз скарани на международното през 1994-та, че не си обелили и дума в Щатите. Но белким това попречи на „ селесао “ да вдигне купата?

Но имаше и хора, които бяха влезнали надълбоко под кожата на бразилеца и които му бяха като братя. Един от тях беше Христо Стоичков. А бразилско-българският тандем бе в същото време толкоз идентичен и толкоз друг. Толкова експресивен на терена и толкоз енигматичен в живота…

Ицо беше балканско куче, каталунски бик, международен звяр подготвен да раздра всеки противник след мълниеносен спринт и поразяваща левачка. Ромарио пък беше космополитно художествено допълнение на незабравимия дует.

Бразилецът превръщаше футбола в шедьовър. След мачовете не се анализираше играта му, а се разглеждаше творбата му. Само метър и 68 над тревата и леко квадратен, Ромарио не вдъхваше почит у противниците си, които се изправяха против него за първи път. Но единствено досега, в който топката попаднеше в краката му. В тях, в краката, се беше вселила магията. Два крайници под възширокия таз, изрично отказващи да се подчинят на невъзможното.

Но Ромарио имаше тази податливост и можеше да откаже да се подчини на каквото и да си науми. Даже и на Кройф.

Холандецът беше недопечен и праволинеен лидер, само че се опитваше да откри ключа към сърцата на опърничавите си звезди. Изтърпя Ромарио обаче единствено година и половина.

Бразилецът ненавиждаше думата „ дисциплинираност “ и в един миг това преля чашата.

Олег Саленко, който се засече с Ромарио в Испания през 90-те, си спомня: „ Ромарио елементарно можеше да проспи подготовка. Не го притесняваше да каже на Кройф: „ Не си ми татко, тъй че не ми дреме защо ми бучиш. “

Игор Корнеев, който дойде в Барселона, с цел да запълни вакантното място на легионер след напускането на южноамериканеца, прибавя още забавни линии: „ Неговото кредо беше: „ Не упражнявам, а играя “. Колкото и да е необичайно, този метод при него сработваше. Тайната на Ромарио се криеше в невероятната му физическа мощ. Не можете да си визиите мускулите на краката му. Контузиите напряко бягаха от него. Интересно е, че Ромарио не пиеше. Е, не можеше да заспи в среднощ, само че не си позволяваше и капка алкохол. “

Всичко беше съвършено, колкото и малко да беше. Просто българо-бразилското дуо бе по този начин виртуозно и гениално.

Известният сътрудник Шандор Варга има своята история за двамата велики. Твърди, че я знае персонално от Кройф: „ Преди най-важните домашен мачове на Барселона Стоичков и Ромарио бягаха от лагер на отбора и отиваха в нощния клуб „ Up and Down “. Двамата имаха еднакъв сътрудник – Мингея. А неговата задача беше да върви там и да ги измъква в точния момент. Какво означаваше в точния момент ли? Нито прекомерно рано, нито прекомерно късно. Хем да имат време да се потъркалят в джакузито и да разхлабен, хем да не се напият. На идващия ден излизаха на терена и вкарваха по няколко гола. Кройф си затваряше очите за техните лудории и сътрудникът контролираше всичко. Това беше като дребна загадка. “

Тази година и половина на Ромарио в Барса беше най-хубавият интервал в кариерата му, макар че на финала в Шампионската лига през 1994-та каталунците отстъпиха с 0:4 на Милан на Капело.

Куман беше третият чужденец на терена, а в случай че Кройф беше пуснал Лаудруп да поддържа Ромарио и Ицо и да доближават повече топки до тях, резултатът можеше и да е друг. Но – минало свършено. Каквото – такова.

Тежката загуба обаче не трансформира обстоятелството, че за дребното време дружно двамата образуваха смъртоносен тандем и се радваха на неповторимо другарство.

„ Той обичаше парите, фамилията и плажовете – споделя Камата. – В същото време Ромарио не пиеше и не пушеше. Беше страховит експерт. Игра толкоз дълго, тъй като гените му са неповторими. “

Уникални бяха, несъмнено. Как другояче двата расови коня от двата края на света щяха да препускат един до различен и да се почитат толкоз надълбоко.