Седмо издание на „Истинската история на Освобождението 1860-1878”
Излезе следващото (седмо) издание на паметната книга на проф.Божидар Димитров – „ Истинската история на Освобождението 1860-1878”. Историята на таза книга в действителност е необикновена като орис и като наличие. Тя е написана във връзка кръгла годишнина от Освобождението - през 1987-1988 година, когато се навършват 100 години от Руско-турската война (1877-1878 г.). По това време в Съветския съюз към този момент е почнала перестройката, в руската историография се появяват първите книги, чиито създатели са освободени от т.нар.официални възгледи по редица исторически въпроси. И Божидар Димитров, като всеки добряк на междинна възраст, взема решение, че това е възможно и в България. И написва книга по няколко фундаментални въпроса, които прекатурват историята на България.
Първият от тях е, че Руско-турската война е съществена причина за възобновяване на българската държавна самостоятелност. Следва да отбележим, че проф. Димитров избира термина „ възобновяване на българската държавна независимост”, вместо Освобождението на България, тъй като войната води до освобождението от турско робство на една част от българските земи. Той счита, че Руско-турската война е единствено следващият стадий от почналото съгласно него от 1860 година възобновяване на българската държавност. Българите се появяват на европейската политическа сцена след битката за църковна самостоятелност, приключила сполучливо с фермана за основаване на Българската екзархия през 1870 година Тогава на политическата карта стартира да попада и категорията „ български народ”.
Следващият стадий абсолютно е кървавата поръчка за държавна самостоятелност, когато същият този народ прави с Априлското въстание (1876 г.). Да не забравяме и Цариградската конференция на Великите сили, която постановява автономност на България. Даже не на една, а на две Българии. А решението на Великите сили в тази ера се равняват и даже имат доста по-голяма мощ от днешните на брюкселските европейски институции – парламент, комисии и така нататък Всъщност и тази конференция дава картбланш на Русия да се разправи с Османската империя, защото последната се отхвърля да извърши решенията на Великите сили.
Следващото превръщане на формалното мнение е методът, по който Русия взема решение да води войната. Въпреки голямото си разузнаване и милиардите, изхарчени за събиране на информация, съветското политическо и военно управление стига до заключението, че Османската империя е задоволително прогнила, че е задоволително съветският боец да си покаже носа на р.Дунав и тя ще се разпадне. Затова макар голямото си предимство, тя изкарва жива мощ единствено 190 хил.войника и офицери и то елементарни полеви елементи от Херсонска и Одеска губернии. В казармите в Петербург остават 12-те елитни гренадирски дивизии, тежките артилерийски корпуси и даже фамозната казашка конница, от която на фронта се изпраща единствено няколко аварийни формирования.
Тежката политическа неточност се повтаря освен на Дунав, само че и на Кавказкия фронт. Малко хора знаят, че Русия води война с Османската империя освен на територията на България, само че и на Закавказката империя.
Не е доста прочут и фактът, че съветските генерали се съмняват в бойните качества на Българското опълчение в състав от 12 хил.444 души, т.е. численият състав на една дивизия. Те считат, че това е пасмина от 16 до 60-годишни мъже, които нито са минали военно образование, нито познават военната дисциплинираност. Поведението им в лагера в Плоещ сякаш удостоверява това. Опълченците отхвърлят военно ръководство, нощно време пиянстват и тероризират локалните влахини.
Не се знае още, че съветските офицери считат за наказване, в случай че ги назначат в опълчението. Има случаи на дуели и самоубийство на млад офицер. Неслучайно за пълководец на опълчението е назначен военачалник – недворянин и това е военачалник Николай Столетов. По закон той няма право като недворянин да извика на двубой началника си, който го провокирал с назначението. В записките си Столетов признава, че можел да откаже, само че забелязал нещо при опълченците. Те отивали с готовност единствено на бойни образователни стрелби, в които реализирали 70% успеваемост. Руснаците имали 30% успеваемост. Столетов знаел, че това е обикновено. Хората от опълчението имали дълги години „ тренировки” по живи цели – турци по балканските чукари и то с надалеч по неприятни пушки.
Книгата развенчава още една легенда за съветската войска. Малцина знаят, че руснаците са пристигнали да ни освобождават с два пъти по-малко оръжие от турците. Масовата съветска пушка „ Крнка” е с два пъти по-ниска скорострелност и далекобойност от всеобщата пушка на турската войска – „ Пибоди-Мартини”. Турската артилерия била със стоманени крупови оръдия, а съветските – с бронзови оръдия от времето на Кримската война. На Дунав Русия няма флот, както и в Черно море и това дава опция на грамадния турски флот да оперира както си желае в Черно море и Дунавския басейн. Най-куриозно е, че Русия не подозира за съществуването на турски 125-хиляден корпус в четириъгълника на крепостите – Шумен-Варна-Силистра-Русе. Дори единствено този корпус би бил задоволителен да изхвърли съветската войска от българските земи.
Събитията по този начин се развиват в тази война, че след 18 юли 1877 година и обезкървяването на съветската войска при две несполучливи офанзиви на Плевен, ситуацията на съветската войска, предходна Дунав, става трагично. Числено тя е доста по-малка от армията на Мехмед Али паша – 125 хил.души и Осман паша в Плевен – 65 хил.души. Ако двете турски армии тръгнели в посока Свищов, където се намирал единственият мост през р.Дунав, то това би довело до злополука за съветската войска.
Малко се знае, че 5 съветски генерала си трансферират багажа в Румъния. Арестувани са и са изпратени в Сибир. Турското командване дава заповед за атака на Сюлейман паша, против който военачалник Гурко има единствено 14 хил.войници, от които „ небоеспособни” български опълченци.
Затова военачалник Гурко – от дребното способни генерали, като преценя че Сюлейман паша ще премине Балкана през прохода Хаинбоаз, потегля с съветските войски към Нова Загора и Хаинбоаз, а оставя опълченците на Шипка. Но обратно на логиката Сюлейман паша потегля в посока Стара Загора. Съдбата се стича по този начин, че войната би трябвало да бъде решена от българите, защото е ясно, че сражението Стара Загора-Шипка ще реши войната. И българите вършат чудеса. Първо при Стара Загора, когато 5 часа и половина задържат челната колона на Сюлейман паша и безусловно я смилат, позволявайки си лукса да се вдигнат в контраофанзива и да се изтеглят на Шипка. И на 9-10-11 август, когато дават уверено стълкновение на Сюлейман.
Тук е належащо да се подчертае нещо доста значимо от военна позиция. Обикновено се счита, че военната част е изпълнила своя дълг, когато загине и последният човек в сражението. Или когато отстъпи при привършване на боеприпасите. Опълчението, което е било на връх Шипка и е 10 пъти по-малобройно от Сюлейманските орди, няма право на тези благоприятни условия. Ако загине – Сюлейман паша ще премине, в случай че отстъпи – също. Има единствено една опция – победа при неведнъж превъзхождащи го сили, само че опълченците били чудесно готови и стрелци. Днес бихме ги нарекли командоси. И се случва знамение – невъзможната единствена алтернатива – победа, се случва. На 9-10-11 август както се споделя: „ Господ е бил българин” и е управлявал тази част. Въобще не е правилно, че на 11 август „ йоще момент – ще падне заветният хълм”. Истината е, че в действителност идват съветски стрелци, качени по двама на коне, само че опълчението преди малко е завършило с отпора на офанзивата и е подгонило турците. Затова офицерите, с тъпото на сабите ги връщат назад, защото в равнината били обречени на гибел при числено предимство на съперника.
Малко хора знаят, че опълчението редуцира турската войска съвсем на половина - 18 хиляди умират. Останалите след сраженията – към 22 хиляди, губят настъпателните си благоприятни условия. Тук Вазов е прав – опълчението избави освен България, само че и съветската войска, и съветския император. Останалото е въпрос на детайлности. При стоварилата се съветска мощност на Балканите, при активизирането на румънците, дните на Сюлейман паша са преброени.
Руската войска шашва още един път военната мисъл в свeта като минава Балкана през зимата и то през няколко прохода по едно и също време. Малка дребна и доста любопитна детайлност е, че съветските артилеристи не могат да изтеглят съветските оръдия през Балканските проходи. Затова българите им дават своите волове и биволи, които ще ги спасят и през Балканската война (спомнете си статуята на Иван Лазаров - „ Те победиха”). През 1877 година тези биволи прекарват стотици оръдия през балканските устои, без които не биха могли да бъдат извоювани борбите в Тракия.
Каква бе ориста на книгата? Тя бе отпечатана, само че не съумя да стигне до книжарниците, тъй като бе задържана от идеологическия отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия, където тогава работеха доста от днешните демократи – политолози и социолози и „ вся остальная сволочь”. Тогава Божидар Димитров на вятъра обясняваше, че става дума за Царска, а не за комунистическа Русия, само че нищо не оказва помощ. Интересно е, че въпреки всичко му е изплатен хонорарът от 3 хиляди и 800 лева, по най-високата ставка за това време. Комисията била най-недоволна от дегероизацията на ген.Скобелев, който Божидар Димитров счита за палач на бойците. Според него методът на офанзива, който генералът практикува– на строени в каре бойци против турските редути, когато опитните турски стрелци унищожават огромна част от бойците, е смъртоносен. Да, в действителност доста хубав за непознатите репортери, с които Скобелев прекарва вечерите си, само че неефикасен. Не инцидентно във военната история оставят имената си други генерали – военачалник Йосиф Гурко, военачалник Михаил Драгомиров и така нататък След една година книгата въпреки всичко е пусната по книжарниците и оттогава претърпява 6 издания, в този момент това е седмото.
Тъй като книгата излиза в датите към боевете за Шипка, тя се посвещава на героизма на Българското опълчение, довел до Освобождението на България и нейната самостоятелност.
Божидар Димитров се радва, че като цяло младото българско потомство схваща какъв героизъм сме направили на Шипка. Поводът за това са тазгодишните тържества на 3 март, когато 100 хиляди българи честваха Освобождението на България на връх Шипка.
Книгата „ Истинската история на Освобождението 1860-1878” към този момент се продава в книжарницата на Националния исторически музей.
Първият от тях е, че Руско-турската война е съществена причина за възобновяване на българската държавна самостоятелност. Следва да отбележим, че проф. Димитров избира термина „ възобновяване на българската държавна независимост”, вместо Освобождението на България, тъй като войната води до освобождението от турско робство на една част от българските земи. Той счита, че Руско-турската война е единствено следващият стадий от почналото съгласно него от 1860 година възобновяване на българската държавност. Българите се появяват на европейската политическа сцена след битката за църковна самостоятелност, приключила сполучливо с фермана за основаване на Българската екзархия през 1870 година Тогава на политическата карта стартира да попада и категорията „ български народ”.
Следващият стадий абсолютно е кървавата поръчка за държавна самостоятелност, когато същият този народ прави с Априлското въстание (1876 г.). Да не забравяме и Цариградската конференция на Великите сили, която постановява автономност на България. Даже не на една, а на две Българии. А решението на Великите сили в тази ера се равняват и даже имат доста по-голяма мощ от днешните на брюкселските европейски институции – парламент, комисии и така нататък Всъщност и тази конференция дава картбланш на Русия да се разправи с Османската империя, защото последната се отхвърля да извърши решенията на Великите сили.
Следващото превръщане на формалното мнение е методът, по който Русия взема решение да води войната. Въпреки голямото си разузнаване и милиардите, изхарчени за събиране на информация, съветското политическо и военно управление стига до заключението, че Османската империя е задоволително прогнила, че е задоволително съветският боец да си покаже носа на р.Дунав и тя ще се разпадне. Затова макар голямото си предимство, тя изкарва жива мощ единствено 190 хил.войника и офицери и то елементарни полеви елементи от Херсонска и Одеска губернии. В казармите в Петербург остават 12-те елитни гренадирски дивизии, тежките артилерийски корпуси и даже фамозната казашка конница, от която на фронта се изпраща единствено няколко аварийни формирования.
Тежката политическа неточност се повтаря освен на Дунав, само че и на Кавказкия фронт. Малко хора знаят, че Русия води война с Османската империя освен на територията на България, само че и на Закавказката империя.
Не е доста прочут и фактът, че съветските генерали се съмняват в бойните качества на Българското опълчение в състав от 12 хил.444 души, т.е. численият състав на една дивизия. Те считат, че това е пасмина от 16 до 60-годишни мъже, които нито са минали военно образование, нито познават военната дисциплинираност. Поведението им в лагера в Плоещ сякаш удостоверява това. Опълченците отхвърлят военно ръководство, нощно време пиянстват и тероризират локалните влахини.
Не се знае още, че съветските офицери считат за наказване, в случай че ги назначат в опълчението. Има случаи на дуели и самоубийство на млад офицер. Неслучайно за пълководец на опълчението е назначен военачалник – недворянин и това е военачалник Николай Столетов. По закон той няма право като недворянин да извика на двубой началника си, който го провокирал с назначението. В записките си Столетов признава, че можел да откаже, само че забелязал нещо при опълченците. Те отивали с готовност единствено на бойни образователни стрелби, в които реализирали 70% успеваемост. Руснаците имали 30% успеваемост. Столетов знаел, че това е обикновено. Хората от опълчението имали дълги години „ тренировки” по живи цели – турци по балканските чукари и то с надалеч по неприятни пушки.
Книгата развенчава още една легенда за съветската войска. Малцина знаят, че руснаците са пристигнали да ни освобождават с два пъти по-малко оръжие от турците. Масовата съветска пушка „ Крнка” е с два пъти по-ниска скорострелност и далекобойност от всеобщата пушка на турската войска – „ Пибоди-Мартини”. Турската артилерия била със стоманени крупови оръдия, а съветските – с бронзови оръдия от времето на Кримската война. На Дунав Русия няма флот, както и в Черно море и това дава опция на грамадния турски флот да оперира както си желае в Черно море и Дунавския басейн. Най-куриозно е, че Русия не подозира за съществуването на турски 125-хиляден корпус в четириъгълника на крепостите – Шумен-Варна-Силистра-Русе. Дори единствено този корпус би бил задоволителен да изхвърли съветската войска от българските земи.
Събитията по този начин се развиват в тази война, че след 18 юли 1877 година и обезкървяването на съветската войска при две несполучливи офанзиви на Плевен, ситуацията на съветската войска, предходна Дунав, става трагично. Числено тя е доста по-малка от армията на Мехмед Али паша – 125 хил.души и Осман паша в Плевен – 65 хил.души. Ако двете турски армии тръгнели в посока Свищов, където се намирал единственият мост през р.Дунав, то това би довело до злополука за съветската войска.
Малко се знае, че 5 съветски генерала си трансферират багажа в Румъния. Арестувани са и са изпратени в Сибир. Турското командване дава заповед за атака на Сюлейман паша, против който военачалник Гурко има единствено 14 хил.войници, от които „ небоеспособни” български опълченци.
Затова военачалник Гурко – от дребното способни генерали, като преценя че Сюлейман паша ще премине Балкана през прохода Хаинбоаз, потегля с съветските войски към Нова Загора и Хаинбоаз, а оставя опълченците на Шипка. Но обратно на логиката Сюлейман паша потегля в посока Стара Загора. Съдбата се стича по този начин, че войната би трябвало да бъде решена от българите, защото е ясно, че сражението Стара Загора-Шипка ще реши войната. И българите вършат чудеса. Първо при Стара Загора, когато 5 часа и половина задържат челната колона на Сюлейман паша и безусловно я смилат, позволявайки си лукса да се вдигнат в контраофанзива и да се изтеглят на Шипка. И на 9-10-11 август, когато дават уверено стълкновение на Сюлейман.
Тук е належащо да се подчертае нещо доста значимо от военна позиция. Обикновено се счита, че военната част е изпълнила своя дълг, когато загине и последният човек в сражението. Или когато отстъпи при привършване на боеприпасите. Опълчението, което е било на връх Шипка и е 10 пъти по-малобройно от Сюлейманските орди, няма право на тези благоприятни условия. Ако загине – Сюлейман паша ще премине, в случай че отстъпи – също. Има единствено една опция – победа при неведнъж превъзхождащи го сили, само че опълченците били чудесно готови и стрелци. Днес бихме ги нарекли командоси. И се случва знамение – невъзможната единствена алтернатива – победа, се случва. На 9-10-11 август както се споделя: „ Господ е бил българин” и е управлявал тази част. Въобще не е правилно, че на 11 август „ йоще момент – ще падне заветният хълм”. Истината е, че в действителност идват съветски стрелци, качени по двама на коне, само че опълчението преди малко е завършило с отпора на офанзивата и е подгонило турците. Затова офицерите, с тъпото на сабите ги връщат назад, защото в равнината били обречени на гибел при числено предимство на съперника.
Малко хора знаят, че опълчението редуцира турската войска съвсем на половина - 18 хиляди умират. Останалите след сраженията – към 22 хиляди, губят настъпателните си благоприятни условия. Тук Вазов е прав – опълчението избави освен България, само че и съветската войска, и съветския император. Останалото е въпрос на детайлности. При стоварилата се съветска мощност на Балканите, при активизирането на румънците, дните на Сюлейман паша са преброени.
Руската войска шашва още един път военната мисъл в свeта като минава Балкана през зимата и то през няколко прохода по едно и също време. Малка дребна и доста любопитна детайлност е, че съветските артилеристи не могат да изтеглят съветските оръдия през Балканските проходи. Затова българите им дават своите волове и биволи, които ще ги спасят и през Балканската война (спомнете си статуята на Иван Лазаров - „ Те победиха”). През 1877 година тези биволи прекарват стотици оръдия през балканските устои, без които не биха могли да бъдат извоювани борбите в Тракия.
Каква бе ориста на книгата? Тя бе отпечатана, само че не съумя да стигне до книжарниците, тъй като бе задържана от идеологическия отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия, където тогава работеха доста от днешните демократи – политолози и социолози и „ вся остальная сволочь”. Тогава Божидар Димитров на вятъра обясняваше, че става дума за Царска, а не за комунистическа Русия, само че нищо не оказва помощ. Интересно е, че въпреки всичко му е изплатен хонорарът от 3 хиляди и 800 лева, по най-високата ставка за това време. Комисията била най-недоволна от дегероизацията на ген.Скобелев, който Божидар Димитров счита за палач на бойците. Според него методът на офанзива, който генералът практикува– на строени в каре бойци против турските редути, когато опитните турски стрелци унищожават огромна част от бойците, е смъртоносен. Да, в действителност доста хубав за непознатите репортери, с които Скобелев прекарва вечерите си, само че неефикасен. Не инцидентно във военната история оставят имената си други генерали – военачалник Йосиф Гурко, военачалник Михаил Драгомиров и така нататък След една година книгата въпреки всичко е пусната по книжарниците и оттогава претърпява 6 издания, в този момент това е седмото.
Тъй като книгата излиза в датите към боевете за Шипка, тя се посвещава на героизма на Българското опълчение, довел до Освобождението на България и нейната самостоятелност.
Божидар Димитров се радва, че като цяло младото българско потомство схваща какъв героизъм сме направили на Шипка. Поводът за това са тазгодишните тържества на 3 март, когато 100 хиляди българи честваха Освобождението на България на връх Шипка.
Книгата „ Истинската история на Освобождението 1860-1878” към този момент се продава в книжарницата на Националния исторически музей.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ