Бърнард Корнуел ни запознава с историята на средновековна Европа в романа „Повелителите на Севера“
Излезе от щемпел третата книга от поредицата „ Саксонски хроники” на известния английски публицист Бърнард Корнуел! Романът „ Повелителите на Севера” (ИК „ Сиела”) пленява с огромните спорове към раждането на Англия и с майсторски построените си персонажи, а историята е непосредствено продължение на „ Последното кралство” и „ Бледият конник”, само че може да се чете и независимо в прохладните летни вечери.
Вълнуващата сага за основаването на Англия – „ Саксонски хроники” от изтъкнатия английски създател на исторически романи Бърнард Корнуел – продължава с романа „ Повелителите на Севера”, който е към този момент в книжарниците.
В новата книга историята на музи от действителността персонаж Утред, чиито подвизи познаваме добре от „ Бледият конник”, се заплита. Лишеният от благосъстоятелност и владения лордски правоприемник на Нортумбрия хвърли силите си в помощ за успеха на саксонците над датските нашественици при Етандун. След тежките борби и саможертви, най-сетне настава часът за завръщането на героя вкъщи.
Неговият дълг към доведената му сестра, която е в плен на жестокия Кяртан, го принуждава да й се притече на помощ, само че дали тази хапка няма да се окаже прекомерно огромна за неговата уста? Утред научава по сложния метод, че предизвикването да се изправиш против подобен съперник е надалеч по-голямо, в сравнение с е очаквал – изключително, в случай че си самичък, без правилни приятели и мощни съдружници. Северът се трансформира в сцена на протести, безпорядък, боязън и подло изменничество. Предателство, което неизбежно ще запрати безстрашния войник назад към Уесекс, където той ще се срещне още веднъж с Алфред Велики – неблагодарния крал, с който Утред видимо бе разчистил сметките си...
Умело написан и пленяващ с достоверността и достоверното пресъздаване на облиците и на епохата, „ Повелителите на Севера” е значимо допълнение към съкровищницата на историческата художествена литература на Стария континент. Книгата разкрива основни части от пъзела, формирал европейската просвета и цивилизация, без да се изкушава от прекомерни волности и без да навлиза във фантастичното, само че непроменяемо поддържайки интереса на читателя до зрелищния край. Романът съдържа и обстоен лист с географските имена, използвани от Бърнард Корнуел и съобразени с интервала – англосаксонската ера.
Бърнард Корнуел (1944) е роден в Лондон в семейство на канадски водач и британка от Кралските военновъздушни сили. Завършва London University, а откакто преподава за малко, намира работа в BBC Television, където работи цели 10 години. Там той среща бъдещата си брачна половинка – американката Джуди, при която се придвижва.
Изпитвайки усложнения да получи зелена карта, Корнуел взема решение да написа книги, с цел да изкарва прехраната си в Съединени американски щати – активност, за която не е нужна работна виза. Така Корнуел дава старт на писателската си кариера, а през днешния ден историческите му романи са международно приети. Поредицата „ Саксонски хроники” се радва и на екранизация – сериалът „ Последното кралство”, чийто първи сезон потегля по BBC America през 2015 година и продължава по BBC 2 за втория. След третия сезон, който излиза напълно под шапката на Netflix в края на 2018 година, следва и четвърти, чийто фотоси започнаха през април тази година.
Преводач на „ Повелителите на Севера” от британски език е Деян Кючуков, а създател на корицата е Дамян Дамянов.
Откъс от „ Повелителите на Севера”, Бърнард Корнуел
Торкилд остави кораба да се върне стотина крачки обратно по течението, сетне заби носа му в тинята и скочи на брега покрай една върба. Завърза го с ремък от тюленова кожа за дънера на дървото и се огледа боязливо по посока на въоръжените мъже.
– Ти – уточни ме с пръст, откакто се качи назад на борда. – Иди да схванеш какво се случва.
– Случват се неприятности – отвърнах. – Трябва ли ти да знаеш повече?
– Трябва ми да схвана дали всичко е наред с моя склад. А не ми се ще да подпитвам самичък, по тази причина е по-добре да го сториш ти.
Беше ме избрал, тъй като бях боец и нямаше да изгуби нищо, в случай че загинех. Повечето от гребците му умееха да се бият, само че той правеше всичко допустимо да заобикаля сраженията, защото търговията и кръвопролитията са неприятни сътрудници. Въоръжените мъже към този момент слизаха надолу по брега към нас. Бяха шестима, само че доближаваха нерешително, тъй като екипажът на Торкилд наброяваше двойно повече, а всеки от тези обветрени мореплаватели имаше секира и копие подръка.
Надянах ризницата, взех превъзходния си, декориран с вълча глава шлем, покорен от един датски транспортен съд край уелския бряг, и препасах Змийския мирис и Жилещата оса. Така, в пълно бойно снаряжение, скочих тромаво на брега. Подхлъзнах се в тинята и трябваше да се уловя за трънаците и копривата, с цел да не падна. Ругаейки от убожданията, най-накрая се изкатерих до пътеката. Бях идвал тук и преди – това бе същото необятно крайбрежно пасбище, където татко ми бе повел офанзивата против Йоферуик. Сложих си шлема и викнах на Торкилд да ми хвърли щита. Той го стори и таман се канех да поема към шестимата мъже, които ме чакаха с извадени мечове в ръце, когато Хилд също скочи след мен, понесла единствения ни багаж – кожената торба, в която не носехме съвсем нищо с изключение на запасен кат облекла, нож и точилен камък.
– Трябваше да останеш на кораба – споделих ѝ.
– Не и без теб. Кои са тези хора? – уточни тя към шестимата, които към момента се намираха на петдесетина крачки от нас и не бързаха да съкратяват дистанцията.
– Сега ще разберем – споделих и извадих Змийския мирис.
Сенките към този момент се удължаваха и огньовете на града грееха в златно и пурпурно в сумрака. Гарваните летяха към гнездата си, а в далечината се виждаха крави, връщащи се от паша за вечерното доене. Крачех към шестимата мъже. Бях облечен в броня, носех щит и два меча, ръцете ми бяха обсипани с гривни, а шлемът на главата ми струваше цяло положение. Видът ми очевидно ги респектира, тъй като, въпреки и с извадени оръжия, се бяха скупчили един до различен и чакаха. На вратовете на някои от тях висяха кръстове, което говореше, че евентуално са саксонци.
– Когато човек се прибира вкъщи – викнах им на английски, – не чака да го посрещат на нож.
Двама от групата бяха по-възрастни, над трийсетте, и имаха гъсти бради. Носеха и ризници, до момента в който останалите четирима, облечени в кожени туники, бяха още младежи – седемнайсет- или осемнайсетгодишни, и държаха мечовете също толкоз несръчно, колкото аз бих държал ралото. Вероятно ме взеха за датчанин, тъй като слизах от датски транспортен съд. Знаеха, че с дружни старания могат да убият един датски боец, само че че и той ще погуби най-малко двама от тях, преди да почине. Затова бяха облекчени, само че и учудени да чуят родния си език.
– Кой си ти? – попита един от брадатите.
Вместо да отговоря, продължих да ходя към тях. Ако ме бяха нападнали в този миг, щях да съм заставен да избягам безславно или да умра, само че крачех с убеден тип. Щитът ми бе спуснат ниско, а върхът на Змийския мирис се влачеше във високата трева. Те взеха мълчанието ми за смелост, докато в действителност то се дължеше на комплициране. Възнамерявах да се назова с измислено име, тъй като не желаех Кяртан или подлият ми чичо да узнаят, че съм се завърнал в Нортумбрия, само че, въпреки това, личното ми име носеше бойна популярност и аз се изкушавах да го употребявам, с цел да ги впечатля. За благополучие, вдъхновението ме осени таман в точния момент.
– Аз съм Стеапа от Дефнашър – разгласих и ако Стеапа не бе задоволително добре прочут в Нортумбрия, добавих самохвално: – Аз съм воинът, пратил Свейн Белия кон на дългото пътешестване към праотците му.
Мъжът, който ме бе заговорил, отстъпи крачка обратно.
– Ти си Стеапа? Онзи, който служи при Алфред?
– Същият.
– Милорд – склони глава той. Един от младежите докосна разпятието си и падна на колене. Трети от групата прибра меча в ножницата, а останалите благоразумно последваха образеца му.
– Кои сте вие? – попитах на собствен ред.
– Войници на крал Егберт – рече един от по-възрастните.
– А мъртвите? – показах надолу към реката, където поредният гол мъртвец постепенно се поклащаше по течението.
– Датчани, милорд.
– Вие убивате датчани?
– Такава е Божията воля.
– Онзи мъж там е датчанин – кимнах към кораба на Торкилд, – само че е и другар. Него ще убиете ли?
– Ние познаваме Торкилд – бе отговорът. – Ако идва с мир, ще го оставим да живее.
– А с мен какво ще вършиме?
– Колкото до вас, кралят ще се радва да ви види, милорд. Да ви уважи поради огромното кръвопролитие над датчаните.
– Това кръвопролитие ли? – попитах пренебрежително, сочейки с върха на меча към плаващото във водата тяло.
– Не, поради успеха над Гутрум, за която чухме. Вярно е, нали?
– Да, правилно е. Аз бях там. – Прибрах Змийския мирис в ножницата, обърнах се и махнах на Торкилд, който отвърза кораба и загреба към нас. Викнах му на датски, че саксонците на Егберт са се вдигнали против датчаните, само че че тези бойци са дали обещание да не го закачат, в случай че идва с мир.
– Ти какво би сторил на мое място? – викна в отговор той. Гребците подръпваха леко веслата, с цел да удържат кораба неподвижно против течението.
– Върни се назад по реката. Намери датски бойци и чакай, до момента в който не схванеш накъде духа вятърът.
– А ти?
– Аз ще остана тук.
Торкилд бръкна в кесията на колана си и хвърли нещо към мен. То проблесна в последните слънчеви лъчи и се изгуби измежду лютичетата, от които жълтееше пасището.
– Това е поради съвета ти. Бъди здрав, който и да си!
Сетне се зае да обръща кораба, което бе сложна маневра, тъй като килът му бе дълъг съвсем колкото ширината на река Уз. Но той се оправи ловко и скоро веслата го понесоха надолу по течението, надалеч от моето битие. По-късно открих, че складът му е бил разграбен, едноръкият датски надзирател погубен, а щерка му – изнасилена, тъй че съветът ми фактически си е коствал сребърната монета, хвърлена от Торкилд.
– Отпрати ли го? – попита с възмущение единият от брадатите.
– Нали казахте, че може да живее – отвърнах и се наведох да намеря шилинга в тревата. – Та по какъв начин узнахте за победата на Алфред?
– Един духовник пристигна и ни описа, милорд.
– Свещеник?
– Да, дойде чак от Уесекс. Носеше ни обръщение от Негово Величество.
Вълнуващата сага за основаването на Англия – „ Саксонски хроники” от изтъкнатия английски създател на исторически романи Бърнард Корнуел – продължава с романа „ Повелителите на Севера”, който е към този момент в книжарниците.
В новата книга историята на музи от действителността персонаж Утред, чиито подвизи познаваме добре от „ Бледият конник”, се заплита. Лишеният от благосъстоятелност и владения лордски правоприемник на Нортумбрия хвърли силите си в помощ за успеха на саксонците над датските нашественици при Етандун. След тежките борби и саможертви, най-сетне настава часът за завръщането на героя вкъщи.
Неговият дълг към доведената му сестра, която е в плен на жестокия Кяртан, го принуждава да й се притече на помощ, само че дали тази хапка няма да се окаже прекомерно огромна за неговата уста? Утред научава по сложния метод, че предизвикването да се изправиш против подобен съперник е надалеч по-голямо, в сравнение с е очаквал – изключително, в случай че си самичък, без правилни приятели и мощни съдружници. Северът се трансформира в сцена на протести, безпорядък, боязън и подло изменничество. Предателство, което неизбежно ще запрати безстрашния войник назад към Уесекс, където той ще се срещне още веднъж с Алфред Велики – неблагодарния крал, с който Утред видимо бе разчистил сметките си...
Умело написан и пленяващ с достоверността и достоверното пресъздаване на облиците и на епохата, „ Повелителите на Севера” е значимо допълнение към съкровищницата на историческата художествена литература на Стария континент. Книгата разкрива основни части от пъзела, формирал европейската просвета и цивилизация, без да се изкушава от прекомерни волности и без да навлиза във фантастичното, само че непроменяемо поддържайки интереса на читателя до зрелищния край. Романът съдържа и обстоен лист с географските имена, използвани от Бърнард Корнуел и съобразени с интервала – англосаксонската ера.
Бърнард Корнуел (1944) е роден в Лондон в семейство на канадски водач и британка от Кралските военновъздушни сили. Завършва London University, а откакто преподава за малко, намира работа в BBC Television, където работи цели 10 години. Там той среща бъдещата си брачна половинка – американката Джуди, при която се придвижва.
Изпитвайки усложнения да получи зелена карта, Корнуел взема решение да написа книги, с цел да изкарва прехраната си в Съединени американски щати – активност, за която не е нужна работна виза. Така Корнуел дава старт на писателската си кариера, а през днешния ден историческите му романи са международно приети. Поредицата „ Саксонски хроники” се радва и на екранизация – сериалът „ Последното кралство”, чийто първи сезон потегля по BBC America през 2015 година и продължава по BBC 2 за втория. След третия сезон, който излиза напълно под шапката на Netflix в края на 2018 година, следва и четвърти, чийто фотоси започнаха през април тази година.
Преводач на „ Повелителите на Севера” от британски език е Деян Кючуков, а създател на корицата е Дамян Дамянов.
Откъс от „ Повелителите на Севера”, Бърнард Корнуел
Торкилд остави кораба да се върне стотина крачки обратно по течението, сетне заби носа му в тинята и скочи на брега покрай една върба. Завърза го с ремък от тюленова кожа за дънера на дървото и се огледа боязливо по посока на въоръжените мъже.
– Ти – уточни ме с пръст, откакто се качи назад на борда. – Иди да схванеш какво се случва.
– Случват се неприятности – отвърнах. – Трябва ли ти да знаеш повече?
– Трябва ми да схвана дали всичко е наред с моя склад. А не ми се ще да подпитвам самичък, по тази причина е по-добре да го сториш ти.
Беше ме избрал, тъй като бях боец и нямаше да изгуби нищо, в случай че загинех. Повечето от гребците му умееха да се бият, само че той правеше всичко допустимо да заобикаля сраженията, защото търговията и кръвопролитията са неприятни сътрудници. Въоръжените мъже към този момент слизаха надолу по брега към нас. Бяха шестима, само че доближаваха нерешително, тъй като екипажът на Торкилд наброяваше двойно повече, а всеки от тези обветрени мореплаватели имаше секира и копие подръка.
Надянах ризницата, взех превъзходния си, декориран с вълча глава шлем, покорен от един датски транспортен съд край уелския бряг, и препасах Змийския мирис и Жилещата оса. Така, в пълно бойно снаряжение, скочих тромаво на брега. Подхлъзнах се в тинята и трябваше да се уловя за трънаците и копривата, с цел да не падна. Ругаейки от убожданията, най-накрая се изкатерих до пътеката. Бях идвал тук и преди – това бе същото необятно крайбрежно пасбище, където татко ми бе повел офанзивата против Йоферуик. Сложих си шлема и викнах на Торкилд да ми хвърли щита. Той го стори и таман се канех да поема към шестимата мъже, които ме чакаха с извадени мечове в ръце, когато Хилд също скочи след мен, понесла единствения ни багаж – кожената торба, в която не носехме съвсем нищо с изключение на запасен кат облекла, нож и точилен камък.
– Трябваше да останеш на кораба – споделих ѝ.
– Не и без теб. Кои са тези хора? – уточни тя към шестимата, които към момента се намираха на петдесетина крачки от нас и не бързаха да съкратяват дистанцията.
– Сега ще разберем – споделих и извадих Змийския мирис.
Сенките към този момент се удължаваха и огньовете на града грееха в златно и пурпурно в сумрака. Гарваните летяха към гнездата си, а в далечината се виждаха крави, връщащи се от паша за вечерното доене. Крачех към шестимата мъже. Бях облечен в броня, носех щит и два меча, ръцете ми бяха обсипани с гривни, а шлемът на главата ми струваше цяло положение. Видът ми очевидно ги респектира, тъй като, въпреки и с извадени оръжия, се бяха скупчили един до различен и чакаха. На вратовете на някои от тях висяха кръстове, което говореше, че евентуално са саксонци.
– Когато човек се прибира вкъщи – викнах им на английски, – не чака да го посрещат на нож.
Двама от групата бяха по-възрастни, над трийсетте, и имаха гъсти бради. Носеха и ризници, до момента в който останалите четирима, облечени в кожени туники, бяха още младежи – седемнайсет- или осемнайсетгодишни, и държаха мечовете също толкоз несръчно, колкото аз бих държал ралото. Вероятно ме взеха за датчанин, тъй като слизах от датски транспортен съд. Знаеха, че с дружни старания могат да убият един датски боец, само че че и той ще погуби най-малко двама от тях, преди да почине. Затова бяха облекчени, само че и учудени да чуят родния си език.
– Кой си ти? – попита един от брадатите.
Вместо да отговоря, продължих да ходя към тях. Ако ме бяха нападнали в този миг, щях да съм заставен да избягам безславно или да умра, само че крачех с убеден тип. Щитът ми бе спуснат ниско, а върхът на Змийския мирис се влачеше във високата трева. Те взеха мълчанието ми за смелост, докато в действителност то се дължеше на комплициране. Възнамерявах да се назова с измислено име, тъй като не желаех Кяртан или подлият ми чичо да узнаят, че съм се завърнал в Нортумбрия, само че, въпреки това, личното ми име носеше бойна популярност и аз се изкушавах да го употребявам, с цел да ги впечатля. За благополучие, вдъхновението ме осени таман в точния момент.
– Аз съм Стеапа от Дефнашър – разгласих и ако Стеапа не бе задоволително добре прочут в Нортумбрия, добавих самохвално: – Аз съм воинът, пратил Свейн Белия кон на дългото пътешестване към праотците му.
Мъжът, който ме бе заговорил, отстъпи крачка обратно.
– Ти си Стеапа? Онзи, който служи при Алфред?
– Същият.
– Милорд – склони глава той. Един от младежите докосна разпятието си и падна на колене. Трети от групата прибра меча в ножницата, а останалите благоразумно последваха образеца му.
– Кои сте вие? – попитах на собствен ред.
– Войници на крал Егберт – рече един от по-възрастните.
– А мъртвите? – показах надолу към реката, където поредният гол мъртвец постепенно се поклащаше по течението.
– Датчани, милорд.
– Вие убивате датчани?
– Такава е Божията воля.
– Онзи мъж там е датчанин – кимнах към кораба на Торкилд, – само че е и другар. Него ще убиете ли?
– Ние познаваме Торкилд – бе отговорът. – Ако идва с мир, ще го оставим да живее.
– А с мен какво ще вършиме?
– Колкото до вас, кралят ще се радва да ви види, милорд. Да ви уважи поради огромното кръвопролитие над датчаните.
– Това кръвопролитие ли? – попитах пренебрежително, сочейки с върха на меча към плаващото във водата тяло.
– Не, поради успеха над Гутрум, за която чухме. Вярно е, нали?
– Да, правилно е. Аз бях там. – Прибрах Змийския мирис в ножницата, обърнах се и махнах на Торкилд, който отвърза кораба и загреба към нас. Викнах му на датски, че саксонците на Егберт са се вдигнали против датчаните, само че че тези бойци са дали обещание да не го закачат, в случай че идва с мир.
– Ти какво би сторил на мое място? – викна в отговор той. Гребците подръпваха леко веслата, с цел да удържат кораба неподвижно против течението.
– Върни се назад по реката. Намери датски бойци и чакай, до момента в който не схванеш накъде духа вятърът.
– А ти?
– Аз ще остана тук.
Торкилд бръкна в кесията на колана си и хвърли нещо към мен. То проблесна в последните слънчеви лъчи и се изгуби измежду лютичетата, от които жълтееше пасището.
– Това е поради съвета ти. Бъди здрав, който и да си!
Сетне се зае да обръща кораба, което бе сложна маневра, тъй като килът му бе дълъг съвсем колкото ширината на река Уз. Но той се оправи ловко и скоро веслата го понесоха надолу по течението, надалеч от моето битие. По-късно открих, че складът му е бил разграбен, едноръкият датски надзирател погубен, а щерка му – изнасилена, тъй че съветът ми фактически си е коствал сребърната монета, хвърлена от Торкилд.
– Отпрати ли го? – попита с възмущение единият от брадатите.
– Нали казахте, че може да живее – отвърнах и се наведох да намеря шилинга в тревата. – Та по какъв начин узнахте за победата на Алфред?
– Един духовник пристигна и ни описа, милорд.
– Свещеник?
– Да, дойде чак от Уесекс. Носеше ни обръщение от Негово Величество.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ