Поуката
Излезе ни шансът в наше време да пътуваме с трен, за който не сме сигурни дали няма да се счупи или да го счупят, преди всеки да е съумял да стигне непокътнат до крайната си спирка. Пътуваме си все по този начин с вярата, че може навръх нас да се размине, без да имаме религия нито на машинистите, нито на кондукторите, нито на началниците по трасето.
Наскоро бяха разкрити архивите, свързани с следствията на убийството на Джон Кенеди. Това без подозрение беше една много смела, решителна крачка към откриване на истината за този, меко казано, нелицеприятен факт в историята на Съединени американски щати и, несъмнено, способства много точки в актива на администрацията на Тръмп. Ако погледнем на Джон Кенеди от днешна позиция, то ползата ни към тази популярен човек по-скоро ще е обвързван с неговите дейности като президент по време на Карибската рецесия. Много нещо е написано, изговорено и филмирано, не малко обстоятелства и документи бяха показани на обществото - всичките подчертаващи неоспоримо изключителната заслуга на Джон Кенеди да превъзмогне събитията и да избави света от нуклеарния холокост. Естествено няма по какъв начин да се пропусне и това, с което способства за решаването на този спор Никита Сергеевич Хрушчов. За нас от изключително значение е, че и тогава както и в този момент часовниците бяха спрели на 12 без 5 и всеки миг се очакваше кукувицата да стартира да отброява дванадесетте удара на започващата нуклеарна война. Независимо от изобилната информация аз съм сигурен, че има още доста, което може да бъде извадено от тайните трезори на администрациите на Съединени американски щати и на Русия, с което да се доразкрие цялата истина за тези събития. Най-вече тъй като в нея е вложена поуката, която ни завещаха ръководителите на двете велики страни. А тя е, че когато с мозъка си усетиш приближаващия се нуклеарен вихър, а тялото си безусловно чувстваш по какъв начин изтръпва при мисълта какво ще причиниш на своите съотечественици и на цялата планета, тогава от съзнанието ти се изключва всичко с изключение на една единствена мисъл - би трябвало да се оцелее, би трябвало да се направи всичко с цел да се разминем и запазим планетата. И взимаш решението.
Това преживяхме и по-късно, в средата на осемдесетте години, когато още веднъж двете велики сили този път на европейска територия бяха настръхнали една против друга и таралежообразно бяха се накокошини ли със своите ракети, тръпнейки от неспокойствие да пернат спусъка. Спомням си лятото на 84-та, когато недоразумението Черненко беше въпреки и за малко на власт в Съветския съюз. Говореше се, че генералите към него към този момент са извадили миришещите на нафталин свои бойни униформи от Втората международна война, а в Западна Германия се брояха минутите преди да се възпламенят фитилите на нуклеарните кладенци по границата с Източна Германия. Предвид заплахата мен съвсем наложително ме изпратиха да се прибера в България. Бяхме седнали с моя татко на масата под асмата в градината пред селската ни къща. Гледах по какъв начин баща умерено и сладко си отпива от ракията и тъкмо това неговото успокоение леко ме подразни. Татко, рекох му, по какъв начин по този начин си живеете умерено? Не усещате ли, че сме безусловно на минути от война, която всеки ден може да избухне? Моят татко ме погледна по този начин, както в действителност и всички останали, които срещах през тези дни ме гледаха, до момента в който слушат моите малко непредвидени за тях думи, и ми рече: „ Що не си пиеш ракията, сине, а си взел да се кахъриш за няма нищо! Братушките ще се оправят, няма ужасно! “ Той се оказва прав. Пак се стигна до същата обстановка, когато към този момент и шефовете на двете велики сили със своите щабове почувстваха по какъв начин стартират да загряват ракетите, по какъв начин запламтява огънят под креслата им, а нажежената атмосфера им подсказваше, че всеки миг ще стане нещо, което ще отнесе цялата планета. Точно в този миг на извънредно напрежение, на свръхблокаж на всички сетива се роди решението. Разминахме се и тогава.
От тези години остана поуката, че надали не всякога ще би трябвало да чакаме страшното дотам да извърши атмосферата, че да не можем и да дишаме даже. Чак тогава да се надяваме, че ще текне в главите на нашите управници и те ще схванат, че няма накъде и би трябвало да се дръпне спирачката. Това въодушевление, тези, би могло да се нарекат, прочувствени терзания в този момент, дай Боже за положително, ги следим най-много при президента Тръмп. Допускам, че те надали са подминали и Путин, който, несъмнено, не си го демонстрира. Да не приказваме за Си Зи Пин, който пък евентуално изобщо и не мисли да допусне сходно нещо, тъй като е направил много с цел да стане света по-друг. Ето за какво, макар че на всяка крачка м
Наскоро бяха разкрити архивите, свързани с следствията на убийството на Джон Кенеди. Това без подозрение беше една много смела, решителна крачка към откриване на истината за този, меко казано, нелицеприятен факт в историята на Съединени американски щати и, несъмнено, способства много точки в актива на администрацията на Тръмп. Ако погледнем на Джон Кенеди от днешна позиция, то ползата ни към тази популярен човек по-скоро ще е обвързван с неговите дейности като президент по време на Карибската рецесия. Много нещо е написано, изговорено и филмирано, не малко обстоятелства и документи бяха показани на обществото - всичките подчертаващи неоспоримо изключителната заслуга на Джон Кенеди да превъзмогне събитията и да избави света от нуклеарния холокост. Естествено няма по какъв начин да се пропусне и това, с което способства за решаването на този спор Никита Сергеевич Хрушчов. За нас от изключително значение е, че и тогава както и в този момент часовниците бяха спрели на 12 без 5 и всеки миг се очакваше кукувицата да стартира да отброява дванадесетте удара на започващата нуклеарна война. Независимо от изобилната информация аз съм сигурен, че има още доста, което може да бъде извадено от тайните трезори на администрациите на Съединени американски щати и на Русия, с което да се доразкрие цялата истина за тези събития. Най-вече тъй като в нея е вложена поуката, която ни завещаха ръководителите на двете велики страни. А тя е, че когато с мозъка си усетиш приближаващия се нуклеарен вихър, а тялото си безусловно чувстваш по какъв начин изтръпва при мисълта какво ще причиниш на своите съотечественици и на цялата планета, тогава от съзнанието ти се изключва всичко с изключение на една единствена мисъл - би трябвало да се оцелее, би трябвало да се направи всичко с цел да се разминем и запазим планетата. И взимаш решението.
Това преживяхме и по-късно, в средата на осемдесетте години, когато още веднъж двете велики сили този път на европейска територия бяха настръхнали една против друга и таралежообразно бяха се накокошини ли със своите ракети, тръпнейки от неспокойствие да пернат спусъка. Спомням си лятото на 84-та, когато недоразумението Черненко беше въпреки и за малко на власт в Съветския съюз. Говореше се, че генералите към него към този момент са извадили миришещите на нафталин свои бойни униформи от Втората международна война, а в Западна Германия се брояха минутите преди да се възпламенят фитилите на нуклеарните кладенци по границата с Източна Германия. Предвид заплахата мен съвсем наложително ме изпратиха да се прибера в България. Бяхме седнали с моя татко на масата под асмата в градината пред селската ни къща. Гледах по какъв начин баща умерено и сладко си отпива от ракията и тъкмо това неговото успокоение леко ме подразни. Татко, рекох му, по какъв начин по този начин си живеете умерено? Не усещате ли, че сме безусловно на минути от война, която всеки ден може да избухне? Моят татко ме погледна по този начин, както в действителност и всички останали, които срещах през тези дни ме гледаха, до момента в който слушат моите малко непредвидени за тях думи, и ми рече: „ Що не си пиеш ракията, сине, а си взел да се кахъриш за няма нищо! Братушките ще се оправят, няма ужасно! “ Той се оказва прав. Пак се стигна до същата обстановка, когато към този момент и шефовете на двете велики сили със своите щабове почувстваха по какъв начин стартират да загряват ракетите, по какъв начин запламтява огънят под креслата им, а нажежената атмосфера им подсказваше, че всеки миг ще стане нещо, което ще отнесе цялата планета. Точно в този миг на извънредно напрежение, на свръхблокаж на всички сетива се роди решението. Разминахме се и тогава.
От тези години остана поуката, че надали не всякога ще би трябвало да чакаме страшното дотам да извърши атмосферата, че да не можем и да дишаме даже. Чак тогава да се надяваме, че ще текне в главите на нашите управници и те ще схванат, че няма накъде и би трябвало да се дръпне спирачката. Това въодушевление, тези, би могло да се нарекат, прочувствени терзания в този момент, дай Боже за положително, ги следим най-много при президента Тръмп. Допускам, че те надали са подминали и Путин, който, несъмнено, не си го демонстрира. Да не приказваме за Си Зи Пин, който пък евентуално изобщо и не мисли да допусне сходно нещо, тъй като е направил много с цел да стане света по-друг. Ето за какво, макар че на всяка крачка м
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ