Проф. Павлов: 32 години нас ни управляват разни клонинги на Тодор Живков. България никога не е имало събития от типа Унгарска революция и Пражка пролет
Излъган ли бе народът, че страната ще поеме по пътя на развитите европейски демокрации, където хората живеят по-дълго и качествено?
Какво историческо значение има 10 ноември 1989 година, когато на собствен пленум Централен комитет на Българска комунистическа партия, / на която днешната Българска социалистическа партия е правоприемник/, освободи от пост своя общоприет секретар на партията и страната Тодор Живков. Вътрешнопартиен прелом, „ тиха гражданска война ”, „ конституционна смяна ” или просто замяна от вида „ стани да седна ”? Утеха ли е, че „ оригиналът ” бе свален, само че 32 години по-късно ни ръководят негови копия, реплики, клонинги?
Ето какво дава отговор на този въпрос на университетския учител, известният историк проф. Пламен Павлов.
Той е ръководител на фондация „ Васил Левски ”и ръководител на съдружие, кръг " Будител ", който издава едноименно списание.
Да се оцени датата 10 ноември 1989 година, 32 години по-късно е и мъчно, и елементарно - въпреки всичко има отдалеченост оттогава до момента, само че не толкоз задоволителна за по-прецизен исторически разбор. Не бива обаче да я трансформираме в една от тези „ пътеводни дати ” като примерно 9-ти септември за това време.
Няма никакво подозрение, че 10 ноември е повратна дата за нашата история, в това не може да има никакво подозрение и съм сигурен, че тя ще бъде оценена и от бъдещите български генерации.
Според мен беше осъществен вътрешнопартиен прелом и това носи своите негативи.
След 9-ти септември 1944 година беше унищожено всякакво опозиционно мислене в страната ни,чрез грубост и жестокият Сталинов режим от Съюз на съветските социалистически републики. Особено в първото десетилетие след 1944 година, заради което ние си нямаме събития от вида на Унгарската гражданска война през 1956 година и Пражката пролет през 1968 година
Българската историография има тежък грях, тъй като и досега нямаме пълноценна визия за така наречен социализъм и за негови отрицателни планове. Съвсем правилно е, че 32 години нас ни ръководят всякакви клонинги и копия на порочния соцмодел и неговият водач, а изключенията са пренебрежимо малко.
Икономическата власт, обществените връзки и модели към момента не са се отдалечили задоволително от това време. Случи се тотално плячкосване на публичните ни богатства, неприятен и доста занимателен модел на приватизация и така нататък, и така нататък, вследствие на което изостанахме доста от всички други страни на Стария континент, които бяха също в тоталитарни режими.
Прочитът на миналите 32 години е наложителен от страна на правораздавателните органи. Трява да бъдат осъдени всички закононарушения, вършени през изтеклите три десетилетия.
Не бива обаче да се отхвърля, че има и положителни достижения през този посттоталитарен интервал и нашият диалог е индикативен в това отношение.
Разбирам, че има доста хора в обществото ни, които се отнасят с носталгия към годините преди 1989 година, това е обяснимо ненапълно, тъй като тогава те са били млади. Но несъмнено няма защо да съжаляваме, че тоталитаризмът си отиде.
Можем обаче да съжаляваме за пропуснатите благоприятни условия през времето на така наречен „ либерален преход ”.
Много ме тревожи и отсъствието на национална визия и тактика, на переспективно визионерско мислене. Нашите политици, с оскъдни изключения, мислят ден за ден. Те натъртват единствено на популизъм и кавги. А това нанася големи вреди на нацията. Непростимо е, че позволиха такава голяма емиграция на млади и способни хора, които отпътуваха не по други аргументи, а поради хляба си.
За мен е недопустимо също по този начин, че нямаме никаква трайна и постоянна политика във връзка с Северна Македония. Няма да спра да дублирам на нашите политици да не приказват папагалски, че в Северна Македония имало „ българско малцинство ”. Защото там има българско болшинство. Категоричен съм също по този начин, че нашите управници въобще не мислят, а множеството и нищо не знаят, за българите в чужбина, а това е срамно.
В умозаключение ще кажа, че датата 10 ноември би трябвало да я преосмисляме непрекъснато, да разясняваме всичко това, което можеше, само че не се случи след нея. Защото аз имам вяра, че България има капацитет да реализира своите фантазии за народна власт.
Какво историческо значение има 10 ноември 1989 година, когато на собствен пленум Централен комитет на Българска комунистическа партия, / на която днешната Българска социалистическа партия е правоприемник/, освободи от пост своя общоприет секретар на партията и страната Тодор Живков. Вътрешнопартиен прелом, „ тиха гражданска война ”, „ конституционна смяна ” или просто замяна от вида „ стани да седна ”? Утеха ли е, че „ оригиналът ” бе свален, само че 32 години по-късно ни ръководят негови копия, реплики, клонинги?
Ето какво дава отговор на този въпрос на университетския учител, известният историк проф. Пламен Павлов.
Той е ръководител на фондация „ Васил Левски ”и ръководител на съдружие, кръг " Будител ", който издава едноименно списание.
Да се оцени датата 10 ноември 1989 година, 32 години по-късно е и мъчно, и елементарно - въпреки всичко има отдалеченост оттогава до момента, само че не толкоз задоволителна за по-прецизен исторически разбор. Не бива обаче да я трансформираме в една от тези „ пътеводни дати ” като примерно 9-ти септември за това време.
Няма никакво подозрение, че 10 ноември е повратна дата за нашата история, в това не може да има никакво подозрение и съм сигурен, че тя ще бъде оценена и от бъдещите български генерации.
Според мен беше осъществен вътрешнопартиен прелом и това носи своите негативи.
След 9-ти септември 1944 година беше унищожено всякакво опозиционно мислене в страната ни,чрез грубост и жестокият Сталинов режим от Съюз на съветските социалистически републики. Особено в първото десетилетие след 1944 година, заради което ние си нямаме събития от вида на Унгарската гражданска война през 1956 година и Пражката пролет през 1968 година
Българската историография има тежък грях, тъй като и досега нямаме пълноценна визия за така наречен социализъм и за негови отрицателни планове. Съвсем правилно е, че 32 години нас ни ръководят всякакви клонинги и копия на порочния соцмодел и неговият водач, а изключенията са пренебрежимо малко.
Икономическата власт, обществените връзки и модели към момента не са се отдалечили задоволително от това време. Случи се тотално плячкосване на публичните ни богатства, неприятен и доста занимателен модел на приватизация и така нататък, и така нататък, вследствие на което изостанахме доста от всички други страни на Стария континент, които бяха също в тоталитарни режими.
Прочитът на миналите 32 години е наложителен от страна на правораздавателните органи. Трява да бъдат осъдени всички закононарушения, вършени през изтеклите три десетилетия.
Не бива обаче да се отхвърля, че има и положителни достижения през този посттоталитарен интервал и нашият диалог е индикативен в това отношение.
Разбирам, че има доста хора в обществото ни, които се отнасят с носталгия към годините преди 1989 година, това е обяснимо ненапълно, тъй като тогава те са били млади. Но несъмнено няма защо да съжаляваме, че тоталитаризмът си отиде.
Можем обаче да съжаляваме за пропуснатите благоприятни условия през времето на така наречен „ либерален преход ”.
Много ме тревожи и отсъствието на национална визия и тактика, на переспективно визионерско мислене. Нашите политици, с оскъдни изключения, мислят ден за ден. Те натъртват единствено на популизъм и кавги. А това нанася големи вреди на нацията. Непростимо е, че позволиха такава голяма емиграция на млади и способни хора, които отпътуваха не по други аргументи, а поради хляба си.
За мен е недопустимо също по този начин, че нямаме никаква трайна и постоянна политика във връзка с Северна Македония. Няма да спра да дублирам на нашите политици да не приказват папагалски, че в Северна Македония имало „ българско малцинство ”. Защото там има българско болшинство. Категоричен съм също по този начин, че нашите управници въобще не мислят, а множеството и нищо не знаят, за българите в чужбина, а това е срамно.
В умозаключение ще кажа, че датата 10 ноември би трябвало да я преосмисляме непрекъснато, да разясняваме всичко това, което можеше, само че не се случи след нея. Защото аз имам вяра, че България има капацитет да реализира своите фантазии за народна власт.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ