Изкуството на Мелпомена за мен е съдба, казва проф. Венцеслав

Изкуството на Мелпомена за мен е орис, споделя проф. Венцеслав Кисьов , който през днешния ден трябваше да навърши 80 години. Актьорът, учител и стихотворец оставя над 200 театрални и повече от 30 кино функции.

За него актьорството е специалност, изискваща цялостна отдаденост, труд и непрестанен блян към съвършенство. „ Стремя се към способността на Апостол Карамитев да работи по 20 часа дневно, към интелектуалното, интелигентно поднасяне на фразата от Николай Бинев , към съсредоточеността и концентрацията по време на работа на Стойчо Мазгалов , към професионализма и цялостното отдаване на Коста Цонев , към фурията в импровизацията на Калоянчев “, изяснява артистът.

РОДЕН ЗА СЦЕНАТА

Венцеслав Кисьов е роден на 17 юли 1946 година в град Любимец, Хасковска област. Още от детските си години той е покрай света на изкуството, а първите му артистични импулси идват от фамилията. Споделя, че е наследил дарбата от своята майка – детска учителка, която пее хубаво и умее да споделя приказки с особена артистичност. Именно тя го предизвиква още като дете да се качи на сцената на читалището в Любимец и по този начин слага началото на неговото дългогодишно пътешестване към театъра.

Баща му е математик и професор, само че по лично предпочитание избира да се върне в родното си село и да работи за неговото благоустрояване – асфалтира първите улици, взе участие в развиването на Трудово кооперативното земеделско стопанство (ТКЗС) и на Машинно-тракторната станция (МТС). В тази среда израства бъдещият артист, за който словото и театралното преобразяване последователно се трансформират в предопределение.

Завършва Немската езикова гимназия в Бургас, а още като възпитаник се включва в театралната студия към Драматичния спектакъл „ Адриана Будевска “ в града. Паралелно с интереса си към сцената, той развива и литературните си качества – взе участие в книжовен кръжок с началник Недялко Йорданов и написа първите си стихове. През интервала 1965-1967 година разгласява за първи път свои поетични произведения.

ВОЕНЕН ИЛИ АКТЬОР...

Преди да поеме дефинитивно по пътя на актьорството, през 1967 година приключва Висшето национално военно-артилерийско учебно заведение в Шумен. Решението му да кандидатства във Висшия институт за театрално изкуство „ Кръстьо Сарафов “ (ВИТИЗ, през днешния ден Национална академия за театрално и кино изкуство „ Кръстьо Сарафов “ – НАТФИЗ) идва в последните месеци от военната му работа. Впоследствие, самичък споделя за необикновеното си явяване пред изпитната комисия: „ Разбрах, че мъчно се влиза във ВИТИЗ, едвам откакто ме одобриха... Кандидатствах, когато изтичаха последните месеци от военната ми работа в Шумен. Любопитното е, че бях единственият, който се яви пред комисията с... бойната си униформа. Бяха ми дали 10-дневна отпуска, само че изпитите във ВИТИЗ не престават дълго. На десетия ден аз бях позволен до третия кръг, а ме чакаха още и четвърти, и пети кръг. И своеволно взех решение да не се връщам в казармата. “

През 1971 година Венцеслав Кисьов приключва актьорско майсторство в класа на Боян Дановски, във ВИТИЗ. Избира сцената като свое предопределение, въпреки да осъзнава спорното място на актьорската специалност в обществото. Определя актьорството като „ специалност, която се движи на ръба на оплюването и издигането в небесата “.

ЖИВОТ В РОЛИ

Макар да е прочут и от киното, постоянно дефинира себе си на първо място като сценичен артист. Казва, че на сцената е „ най-трудно, само че и най-приятно, тъй като играта е най-истинска “.

„ Там става чудото, при което чувстваш, че душата ти може да пламне и да изгори в мига на превъплъщението. Да усетиш върху себе си впити погледите на феновете, въздухът да замръзне от притаилия се мирис на хората в залата – това е най-великата премия за артиста, най-силният подтик за творчеството “, добавя Кисьов.

Сценичният му път стартира през 1971 година във Видин, където след завършването на ВИТИЗ по систематизиране става част от трупата на видинския трагичен спектакъл „ Владимир Трендафилов “. Първото му огромно преобразяване е на Ромео в нещастието „ Ромео и Жулиета “ от Уилям Шекспир под режисурата на Леон Даниел. В ролята на Жулиета е актрисата Калина Попова, а след едно от представленията двамата афишират своя годеж. По-късно основават семейство и остават неразделни до края на дните си.

Между 1972 година и 1974 година Кисьов и Калина Попова са част от Габровския спектакъл, а от 1974 година артистът се причислява към състава на спектакъл „ София “.

ПРЕПОДАВАТЕЛЯТ

През 1975 година стартира и преподавателската му активност, която по-късно го води до академична кариера като помощник, доцент и професор в НАТФИЗ. От пролетта на 1976 година е част от трупата на Сатиричния спектакъл „ Алеко Константинов “, а от есента на 1978 година до 2010 година името му остава трайно обвързвано с спектакъл „ Сълза и смях “. От юни 2006 до юли 2010 година, когато театърът е в действителност закрит след формалното му обединение с Народния спектакъл, Кисьов е негов шеф.

Наред със театралната си активност, посвещава забележителна част от работата си на младите гении. През 1982 година основава детско-юношеска театрална студия към спектакъл „ Сълза и смях “, а от 1992 до 1999 година управлява детската театрална школа, през която минават бъдещи известни артисти като Филип Аврамов, Йоана Буковска, Иван Ласкин, Иван Радоев, Деси Бакърджиева. За Кисьов театралното образование не се изчерпва с подготовката на бъдещи експерти. „ В студията нямаме за цел да вършим актьори, а да възпитаваме характери “, споделя той.

ЛИЦЕТО НА МАРКС

С ролята на младия Карл Маркс във кино лентата „ Карл Маркс. Младежки години “ (1980) Венцеслав Кисьов се трансформира на 36 години в едно от разпознаваемите български лица на европейското кино. Пътят му към тази роля стартира съвсем инцидентно. Той към този момент е артист в Сатиричния спектакъл и след отмора на морето се връща в София с дълга коса и брада. Именно този негов тип притегля вниманието на немския асистент-режисьор Манфред Краузе, който инцидентно го вижда в коридорите на киноцентъра в Бояна.

Краузе отдавна безрезултатно търси подобаващ артист за облика на младия Маркс, само че срещата с „ брадатия артист “ го убеждава, че е разкрил търсеното лице. Скоро по-късно Кисьов получава покана за среща, а той от своя страна кани асистент-режисьора да го види същата вечер в спектакъла „ С любовта смешка не трябва “. Актьорът предизвестява, че ще би трябвало да обръсне брадата си, защото тя не дава отговор на идната му театрална роля, само че реакцията на Краузе е безапелационна: „ Не, единствено брадата не пипайте! “. След известно гледище и позволение от страна на шефа на театъра, Кисьов резервира външния си тип и единствено четири дни по-късно към този момент снима в Германската демократична република (ГДР).

Ролята на Карл Маркс му носи интернационално самопризнание. През 1982 година той става първият задграничен лауреат на Ленинската премия за кино, а през същата година е почетен и със званието „ Заслужил актьор “. Следват участия във филмите „ Мера съгласно мера “, „ Борис Първи “, „ Ешелоните на гибелта “, „ Денят на владетеля “, „ Защитете дребните животни “. Снима се в продукции в Русия, Германия, Франция, Италия, Полша, Чехия, Мароко.

ГЛАСЪТ НА ПОЕЗИЯТА И ДУХА

Още от ученическите си години Венцеслав Кисьов демонстрира интерес към литературата и стартира да написа лирика. Първите му стихове се появяват на страниците на вестниците „ Студентска естрада “ и „ Пулс “, а по-късно, в допълнение към поезията, литературното му творчество се разпростира в разнообразни жанрове – есета, разкази и журналистика.

Автор е на шест стихосбирки, измежду които „ Недосънувана деликатност “ (1993), „ Пространства на мълчанието “ (2004), „ Лист неотронен “ (2006), „ Укротени думи “ (2011), „ Усмивката на Бога “ (2013), както и на учебника по театрознание „ Методология на първите стъпки “ (2007). Негови творби са включени и в антологията „ Написано в антракта “ (1998), събрала произведения на модерни български артисти.

Кисьов е и преводач на пиеси, стихове и прозаичност от съветски и немски създатели. Владеенето на немски език му разрешава да се допира до творбите на огромни европейски класици в оригинал – Йохан Волфганг декор Гьоте, Фридрих Шилер, Хайнрих Хайне, както и съветските писатели Александър Пушкин и Антон Чехов. Любовта му към книгите намира израз и в персоналната му библиотека, която наброява към 5000 тома.

Разностранната му креативна активност включва и преподавателска работа във Факултета по изкуства на Югозападния университет „ Неофит Рилски “ в Благоевград, където управлява актьорски клас. След закриването на спектакъл „ Сълза и смях “ Кисьов продължава професионалния си път и като преводач и редактор в издателство „ Захарий Стоянов “ на Иван Гранитски, който му оказва поддръжка в един от най-трудните интервали от живота му.

Проф. Венцеслав Кисьов умира на 19 май 2014 година Година след гибелта му негови сътрудници, другари и възпитаници събират загатна за него в книгата „ Сбогом нощ! Книга за Венци “ (2015). Изданието включва негови стихове, есета и изявленията, както и мемоари и текстове за него, написани от артисти, режисьори, писатели, поети, общественици и негови ученици.

/ЕЛ/ДС/отдел „ Справочна “

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: Енциклопедия „ България “, т. 3, с. 428; Бюлетин на Българска телеграфна агенция „ Личностите на света “; сп. „ Българо-съветска дружба “, 1984, бр. 9; в. „ Земя “, 21.1.1993, бр. 14; сп. „ Театър “, 1.1996; в. „ 24 часа “, 17.7.1998, с. 32; в. „ Земя “, 14.3.2005; в. „ 24 часа “, 16.6.2012, бр. 161, с. 18–19; в. „ 24 часа “, 2.11.2013, бр. 299, с. 18–19; Българска телеграфна агенция, ВИНФ, 19.5.2014; в. „ Труд “, бр. 113, 20.5.2014, с. 19; в. „ Земя “, 20.5.2014, с. 18; https://www.24chasa.bg/Article/4091524, 22.6.2016; https://vidin-almanac.bg/artist/венцислав-кисьов/,16.7.2026;