"Къде ми е името?"
Изглежда ви необикновено, нали? Да нямате име. Нищо да не се свързва с вас като персони, като характерност, като дами. Името е полезност, която одобряваме за даденост, само че тази полезност на мнозина не просто е отнета - тя въобще не е давана.
Без акт за раждане, без персонална карта, без надгробен надпис на плочата...
Имало ли ги е въобще... тогава - това е същинският въпрос. Ако нищо не се свързва с името ти - съществувал ли си? Живял ли си? И защо си живял? Създал ли си нещо или още преди самият му план, то ти е било отнето?
Свикнали сме да слагаме подписът си под нещата, които сътворяваме. Той ни разпознава. Прави ни същински, действителни... законни...
Представете си единствено за момент свят, в който тази „ привилегия " ви е отнета.
/... 1... 2... 3... какъв брой трае „ момент " в свят без име? /
Съществуване, в което вие не съществувате като персона с име, данни и еднаквост. Свят, в който сте подвластни и изцяло подвластни от волята на мъжката част от обществото. Свят, в който нямате лице, тъй като е забулено и нямате глас, тъй като никой не желае да го слуша.
Дори да бъде извисен в ентусиазъм на мъка и последна потребност от това да бъде чут, от кого в действителност идва този глас?
От създание без име, тяло, лице, свободна воля, право на избор, обич, фантазии... създание, което населява пространство, към което по никакъв метод (легитимно) не принадлежи.
Този свят си има име - Афганистан!
Но там дамите нямат имена. Мъжете се обръщат към тях с " майко на децата " или просто " домакиньо ". Всичко друго е просто немислимо.
Срещу тази твърдо открита „ традиция " започнаха да стачкуват афганистански дами. В обществените мрежи се появи акция под хаштага #WhereIsMyName ( " Къде ми е името? " ). По този метод те се пробват да защитят своята лична еднаквост и слагат под въпрос надълбоко вкорененото табу.
Във " Facebook " и в " Туитър " всекидневно се появяват постинги на афганистанки, живеещи както в страната, по този начин и отвън нея. Кампанията поддържа хора на изкуството и политици, които споделят фотоси на дамите си. Повечето от тях обаче към момента не смеят да разгласяват свои фотоси, тъй като ги е боязън от следствията.
И е изцяло обикновено като е ясно какви са наказванията против нарушаването на нормите в тези общества. Бият ги, горят ги, изнасилват, заключват, режат, осакатяват, линчуват...
Кампанията онагледява един добре прочут факт: на никое място другаде по света дамите не са така потискани, както в Афганистан. Тази страна, в която към този момент десетилетия се водят цивилен войни, е най-опасното място за една жена на земното кълбо.
Според някои оценки, над 60% от дамите още на 16-годишна възраст подписват насилствени бракове. Деца на 9, 10, 11 години биват принудително продавани на мъже, доста по-възрастни от тях, които не постоянно се отнасят честно, даже в нередки случай демонстрират експанзия.
Не е изненада, че на никое място другаде по света, броят на самоубийствата измежду дамите не е толкоз висок.
По данни на английската организация " Оксфам " - 87% от афганистанките са се оплакали, че са станали жертва на принуждение, било то полово, физическо или психическо. Това обаче е единствено дребна част от горчивата истина.
Неправителствената организация " План " оповестява, че през днешния ден 10 милиона деца по света са принудени да се омъжват принудително, което значи 1 момиче на всеки 3 секунди.
150 млн. девойки под 18 години са жертви на обезчестяване или на други форми на полово принуждение, демонстрират още данните на организацията.
Дори 15- годишното наличие на НАТО - с нищо не трансформира актуалната обстановка.
Защото би трябвало храброст и воля, с цел да се бъде чут и взет под внимание този женски глас, който към този момент не просто крещи, а раздира небесата в стремежа си да преодолее и раздра политическите ползи.
Колко мощен е гласът?
Зависи... вие чувате ли го?
Автор: Стефани Евгениева
Без акт за раждане, без персонална карта, без надгробен надпис на плочата...
Имало ли ги е въобще... тогава - това е същинският въпрос. Ако нищо не се свързва с името ти - съществувал ли си? Живял ли си? И защо си живял? Създал ли си нещо или още преди самият му план, то ти е било отнето?
Свикнали сме да слагаме подписът си под нещата, които сътворяваме. Той ни разпознава. Прави ни същински, действителни... законни...
Представете си единствено за момент свят, в който тази „ привилегия " ви е отнета.
/... 1... 2... 3... какъв брой трае „ момент " в свят без име? /
Съществуване, в което вие не съществувате като персона с име, данни и еднаквост. Свят, в който сте подвластни и изцяло подвластни от волята на мъжката част от обществото. Свят, в който нямате лице, тъй като е забулено и нямате глас, тъй като никой не желае да го слуша.
Дори да бъде извисен в ентусиазъм на мъка и последна потребност от това да бъде чут, от кого в действителност идва този глас?
От създание без име, тяло, лице, свободна воля, право на избор, обич, фантазии... създание, което населява пространство, към което по никакъв метод (легитимно) не принадлежи.
Този свят си има име - Афганистан!
Но там дамите нямат имена. Мъжете се обръщат към тях с " майко на децата " или просто " домакиньо ". Всичко друго е просто немислимо.
Срещу тази твърдо открита „ традиция " започнаха да стачкуват афганистански дами. В обществените мрежи се появи акция под хаштага #WhereIsMyName ( " Къде ми е името? " ). По този метод те се пробват да защитят своята лична еднаквост и слагат под въпрос надълбоко вкорененото табу.
Във " Facebook " и в " Туитър " всекидневно се появяват постинги на афганистанки, живеещи както в страната, по този начин и отвън нея. Кампанията поддържа хора на изкуството и политици, които споделят фотоси на дамите си. Повечето от тях обаче към момента не смеят да разгласяват свои фотоси, тъй като ги е боязън от следствията.
И е изцяло обикновено като е ясно какви са наказванията против нарушаването на нормите в тези общества. Бият ги, горят ги, изнасилват, заключват, режат, осакатяват, линчуват...
Кампанията онагледява един добре прочут факт: на никое място другаде по света дамите не са така потискани, както в Афганистан. Тази страна, в която към този момент десетилетия се водят цивилен войни, е най-опасното място за една жена на земното кълбо.
Според някои оценки, над 60% от дамите още на 16-годишна възраст подписват насилствени бракове. Деца на 9, 10, 11 години биват принудително продавани на мъже, доста по-възрастни от тях, които не постоянно се отнасят честно, даже в нередки случай демонстрират експанзия.
Не е изненада, че на никое място другаде по света, броят на самоубийствата измежду дамите не е толкоз висок.
По данни на английската организация " Оксфам " - 87% от афганистанките са се оплакали, че са станали жертва на принуждение, било то полово, физическо или психическо. Това обаче е единствено дребна част от горчивата истина.
Неправителствената организация " План " оповестява, че през днешния ден 10 милиона деца по света са принудени да се омъжват принудително, което значи 1 момиче на всеки 3 секунди.
150 млн. девойки под 18 години са жертви на обезчестяване или на други форми на полово принуждение, демонстрират още данните на организацията.
Дори 15- годишното наличие на НАТО - с нищо не трансформира актуалната обстановка.
Защото би трябвало храброст и воля, с цел да се бъде чут и взет под внимание този женски глас, който към този момент не просто крещи, а раздира небесата в стремежа си да преодолее и раздра политическите ползи.
Колко мощен е гласът?
Зависи... вие чувате ли го?
Автор: Стефани Евгениева
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ