„Светът на догмата“ от Слав Хр. Караславов
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ТРИЛОГИЯТА СОЛУНСКИТЕ БРАТЯ
от Слав Хр. Караславов
СВЕТЪТ НА ДОГМАТА
книга 2
размер: 288 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2264-2
На 5 септември излиза „ Светът на догмата “ – втората книга от трилогията „ Солунските братя “ на Слав Хр. Караславов.
Трилогията „ Солунските братя “ наблюдава сложния път на светите братя Кирил и Методий в задачата им да стигнат до сърцата на хората с Божието слово. Създаването на новата писменост и разпространяването на книжнината ги трансформира в небесните настойници на цялото славянство.
За „ Светът на догмата “
Константин-Кирил и Методий се насочат към Великоморавия, с цел да популяризират Божието слово. Със себе си взимат и първите книги, преведени с новата славянска писменост. Те са изпратени на тази задача с благословията на Константинополската черква, само че в земите на княз Ростислав се сблъскват с гнева и отхвърлянето на папските наместници. Светите братя би трябвало да се борят както с вековната доктрина на триезичието, по този начин и с човешки пороци като лакомия, жадност за власт, безнравственост.
Междувременно България подписва кротичък контракт с Византия, като едно от изискванията е да одобри християнството. Народът постепенно и трудно минава към новата религия. Но не е елементарно да бъдат сменени старите обичаи с нови и неразбираеми за простолюдието правила. Княз Борис осъзнава, че би трябвало да работи с твърда ръка, даже с цената на непростими жертви.
За Слав Хр. Караславов
Слав Хр. Караславов (1932–2002) е един от изтъкнатите български писатели от близкото минало. Творческият му път стартира като публицист, а след триумфа на първата му поетична книга се открива в София. През годините заема високи постове в разнообразни издателства и писателски организации.
Караславов към този момент е одобрен стихотворец, когато се насочва към писане на исторически романи. Вследствие на трайния му интерес към българската история през 1968 година отдолу под перото му излиза романът „ Хроника за Хаджи Димитър “. Високо оценена е и тетралогията му „ И се възвисиха Асеневци “, а считаната за най-хубавата му белетристична творба – „ Солунските братя “, се радва на голям читателски интерес.
Караславов е притежател на редица национални и интернационалните награди, негови творби са преведени на 27 езика.
Откъс
Константин отвори очи и дълго заставам втренчен в дървения таван, потъмнял от времето, запазил шарките от детството му. Заслушан в шътъка из къщата, той се мъчеше да си напомни детайлности от тези години, когато далечните пътища бяха единствено една фантазия. В тази стая той влизаше прекомерно рядко. Тя бе спалня на родителите му и татко му не обичаше децата да се катерят по необятното легло с орловите глави по таблите и с благославящата ръка, там, където полагаха главите си за сън и почивка. Децата си имаха други стаи, в лявото крило на къщата. Там бе тяхното притежание. И седемте синове и дъщери на друнгария Лъв в никакъв случай не преставаха да водят война между тях. Всъщност водиха война по детски: за добра дума, за милувка, за лакомства, кой да седне по-близо до коляното на майка си, да се допре до меката ѝ длан, да изпита насладата на това допиране. Един нехаен свят бе минал под тези тавани, из тесните ходници, из този град на детството му. Тесалоника бе началото на неговия път и откакто беше кръстосал доста страни и пътища, Константин се беше завърнал за малко, движен от огромното си предпочитание да даде памет на своите славянски братя… Имаше чувството, че най-сетне очакванията му ще се осъществен, ще откри мечтаната равнища за огромното си дело… Моравско го викаше… Константин доста добре разбираше, че Моравско не е България, само че въпреки всичко бе славянска страна, с непосредствен език… Людете желаеха неговото слово и той се съгласи да им се притече на помощ против франкските духовници. И отново имаше церемониален синклит в царствения град, и отново огромни думи и мъдри упътвания, преди да тръгнат, и отново недоверчиви погледи от страна на Вардас, и отново потайни заръки… И в случай че тръгваше към земите на великоморавците, отиваше с възприятието, че е съумял да узакони своя дълготраен труд – писмеността, новата писменост. Когато василевсът му разпореди водачеството на задачата, Константин рече:
– Макар че съм изтощен и болен телом, аз с наслада ще отида там, стига единствено да имат книжовност на своя език…
И тогава, без доста да се замисли, Михаил удари с длан по облегалката на златния си престол:
– И дядо ми, и татко ми, и мнозина други са търсили такова нещо, само че не са намерили; по какъв начин мога аз да го намеря?
Този въпрос-отговор ни минимум не смути Константин. Той пристъпи крачка напред и като се поклони леко, някак престорено изтощено рече:
– Кой може тогава да написа думите си на вода и да си завоюва име на разколник?…
Тази учтива смелост, отправена като въпрос към василевса, трябваше да докара отговор. И той не закъсня:
– Ако ти поискаш, това може да ти го даде Бог, който дава на всички ония, които се молят без подозрение, и отваря на ония, които чукат – натърти Михаил, като се обърна и изгледа вуйчо си Вардас.
Кесарят кимна в символ на единодушие. Единствен Фотий възропта: той се поклони и подвигна длан, като че ли искаше да спре василевса от прибързани решения, само че като срещна погледа му, прехапа думите си на половина:
– На три езика само…
Но Михаил махна с ръка, а Вардас побърза да разпусне Великия синклит… Излязоха си безмълвни, замислени, а когато стигнаха патриаршията, Фотий го предложения да влезе и гузно стартира да се оправдава, задето се беше опитал да му попречи.
Всъщност той се беше опитал да избави една остаряла доктрина, осветена от Църквата: божието слово да се проповядва единствено на три езика: латински, гръцки и еврейски… Константин разбираше, че не го прави поради догмата, колкото от желанието и убеждението гръцкият език да стане език и на славяните. Фотий не беше толкоз религиозен, за какъвто се мъчеше да мине. Той бе явен на Константин. В битката с папата новият константинополски патриарх искаше да излезе цялостен победител. Едно такова решение правеше завоеванията му половинчати. И тогава, и в този момент Константин не се заблуждаваше, че тази битка ще бъде лека. Папата нямаше елементарно да отстъпи земите от своя диоцез на Константинополската черква. И в случай че той, Константин, се опита да проповядва божието слово на гръцки език и с гръцката писменост, папските люде без съмнение ще го отстранен дружно с брат му и учениците им. Добре че преди време бе основал двете писмености. Тази, която приличаше на гръцката, трябваше да бъде изоставена към този момент. Другата, на която бяха преведени множеството от светите книги, щеше да му свърши добра работа. Тя е прекомерно надалеч и от римската, и от гръцката. И никой не би могъл да го упрекна, че отива да проповядва божието обучение за сметка на Константинополската черква.
Константин се понадигна и лежейки дръпна завесата на прозореца. В стаята хлуйна бистра, пролетна светлина. Лъх на море и влажна земя трансформираха насоката на мислите му. Стройната туя до прозореца се залюля лекичко, като че ли искаше да го види, да го поздрави с идването му. Когато напусна бащиния си дом, с цел да постъпи в Магнаура, тази туя бе малко дръвче. Спомня си, на потегляне майка му откъсна едно дъхаво стръкче и го закичи. Това стръкче дълго се разхожда сред страниците на книгите му, додето не се орони. А в този момент дървото беше се извисило, възмъжало като него, вдигнало гордо връх в синьото небе на ранната пролет. Константин понечи да се изправи, само че мудни стъпки го накараха да остане в леглото, а погледът му да улови вратата. Тя се отвори. И в рамката застана майка му. Старата все по този начин стъпваше изправена, само че годините си бяха споделили думата. Челото ѝ беше набраздено от грижите, кожата на лицето се бе поотпуснала и изрязала две дълбоки гънки към устата и единствено в очите ѝ се долавяше нещо свежо и синьо, като от младите ѝ години. Тя пристъпи към него, позаслепена от светлината на прозореца, придърпа столчето, нашарено със седеф, и поседна до леглото. Бавно напипа ръката му и Константин усети студените ѝ пръсти. Нямаше я оная млада и топла мощ, която излъчваше тази ръка. И въпреки всичко докосването ѝ беше нежно и успокояващо.
– Отпочина ли си? – рече майката.
– Иска ли запитване – усмихна се Константин.
– А хубаво ли спа?…
– Хубаво… И те сънувах… Изпращаше ме за Константинопол… И ми откъсна стръкче от туята на изпроводяк…
– Тогава най-малко знаех къде отиваш, а в този момент не знам… Далечна земя е Моравско…
– Не е далечна…
– За тебе – не, само че за мен е далечна… Особено за годините ми… Пази се…
– От кого?…
– От неприятни люде, от неприятни очи и нощни веди…
– Има кой да ме пази…
– Човек самичък се пази, а след това Бог…
И двамата замълчаха. Константин гледаше старческата ръка, легнала на дланта му, и като че ли виждаше пътищата на един живот, изписани от обрисуваните вени, от поувехналата кожа. Притвори клепки: една млада и стройна жена потегли през градина, опънала стан, забола китка цвете на ухото, а на гърдите ѝ златна верижка с едри перпери, като пролетни слънца. Бялата ѝ ръка минава по буйната му коса и той се прилепва към стройното ѝ тяло с мирис на дюля… И внезапно чува годините да препускат на бели коне и да се стопяват зад хоризонта, а с тях да изчезва един боец, препасал изострен меч и затворил живота си в желязна плетена броня – татко му. Той си беше отишъл с годините, а тя беше останала като птица с едно крило, което последователно губи силите си. И добре че пътят му мина отсам, да я види отново. Иначе, в случай че беше тръгнал с транспортен съд през огромната река, която дели земите на българите, можеше в никакъв случай да не я зърне повече. Съвсем е остаряла, напълно. Константин издърпа ръката си и леко погали старческите пръсти. Колко доста ѝ дължеше, а какъв брой малко ѝ бе дал от себе си. Неговият живот към този момент не му принадлежеше, той го беше извървял по непознати земи и над непознати книги. Бе воювал със слово в името на истината, в името на близък, а бе позабравил най-ближния на сърцето си. Къде е тогава справедливостта?… Той бе неправдив по отношение на нея. Бе я предиздвикал дълго да го чака, да го мисли, да се изтезава от черни догадки. И в този момент го поучава да се пази. И от кого? От людете, за които той е тръгнал да измолва благодат… Но единствено от тях ли?… Дълбоко в съзнанието ѝ продължава да живее светът на нейното детство, където нощните веди вещаят несгоди и носят несгоди. Славянският корен към момента я държи крепко привързана към света на дедите ѝ. А той какво е? Едно нейно продължение. И подобен ще си остане. Иначе нищо не му струваше да прегърне живота на знатните ромеи, да потъне в тяхното благоденствие, да затвори годините си в света на постовете и ранговете, на положителното ястие и потайните козни, да се отхвърли от всичко човечно и да се показа за по-голям ромеец, в сравнение с е, както го вършат доста други славяни, завоювали доверието на ромеите. Константин знае защо живее! Той е посветил дните, нощите и годините на своите кръвни братя. Той желае да ги извиси, да потвърди, че те могат да бъдат велики, мъдри, непобедими, когато осъзнаят силата и мозъка си.
п редставя
ТРИЛОГИЯТА СОЛУНСКИТЕ БРАТЯ
от Слав Хр. Караславов
СВЕТЪТ НА ДОГМАТА
книга 2
размер: 288 стр.
Цена 17,95 лева
ISBN 978-954-26-2264-2
На 5 септември излиза „ Светът на догмата “ – втората книга от трилогията „ Солунските братя “ на Слав Хр. Караславов.
Трилогията „ Солунските братя “ наблюдава сложния път на светите братя Кирил и Методий в задачата им да стигнат до сърцата на хората с Божието слово. Създаването на новата писменост и разпространяването на книжнината ги трансформира в небесните настойници на цялото славянство.
За „ Светът на догмата “
Константин-Кирил и Методий се насочат към Великоморавия, с цел да популяризират Божието слово. Със себе си взимат и първите книги, преведени с новата славянска писменост. Те са изпратени на тази задача с благословията на Константинополската черква, само че в земите на княз Ростислав се сблъскват с гнева и отхвърлянето на папските наместници. Светите братя би трябвало да се борят както с вековната доктрина на триезичието, по този начин и с човешки пороци като лакомия, жадност за власт, безнравственост.
Междувременно България подписва кротичък контракт с Византия, като едно от изискванията е да одобри християнството. Народът постепенно и трудно минава към новата религия. Но не е елементарно да бъдат сменени старите обичаи с нови и неразбираеми за простолюдието правила. Княз Борис осъзнава, че би трябвало да работи с твърда ръка, даже с цената на непростими жертви.
За Слав Хр. Караславов
Слав Хр. Караславов (1932–2002) е един от изтъкнатите български писатели от близкото минало. Творческият му път стартира като публицист, а след триумфа на първата му поетична книга се открива в София. През годините заема високи постове в разнообразни издателства и писателски организации.
Караславов към този момент е одобрен стихотворец, когато се насочва към писане на исторически романи. Вследствие на трайния му интерес към българската история през 1968 година отдолу под перото му излиза романът „ Хроника за Хаджи Димитър “. Високо оценена е и тетралогията му „ И се възвисиха Асеневци “, а считаната за най-хубавата му белетристична творба – „ Солунските братя “, се радва на голям читателски интерес.
Караславов е притежател на редица национални и интернационалните награди, негови творби са преведени на 27 езика.
Откъс
Константин отвори очи и дълго заставам втренчен в дървения таван, потъмнял от времето, запазил шарките от детството му. Заслушан в шътъка из къщата, той се мъчеше да си напомни детайлности от тези години, когато далечните пътища бяха единствено една фантазия. В тази стая той влизаше прекомерно рядко. Тя бе спалня на родителите му и татко му не обичаше децата да се катерят по необятното легло с орловите глави по таблите и с благославящата ръка, там, където полагаха главите си за сън и почивка. Децата си имаха други стаи, в лявото крило на къщата. Там бе тяхното притежание. И седемте синове и дъщери на друнгария Лъв в никакъв случай не преставаха да водят война между тях. Всъщност водиха война по детски: за добра дума, за милувка, за лакомства, кой да седне по-близо до коляното на майка си, да се допре до меката ѝ длан, да изпита насладата на това допиране. Един нехаен свят бе минал под тези тавани, из тесните ходници, из този град на детството му. Тесалоника бе началото на неговия път и откакто беше кръстосал доста страни и пътища, Константин се беше завърнал за малко, движен от огромното си предпочитание да даде памет на своите славянски братя… Имаше чувството, че най-сетне очакванията му ще се осъществен, ще откри мечтаната равнища за огромното си дело… Моравско го викаше… Константин доста добре разбираше, че Моравско не е България, само че въпреки всичко бе славянска страна, с непосредствен език… Людете желаеха неговото слово и той се съгласи да им се притече на помощ против франкските духовници. И отново имаше церемониален синклит в царствения град, и отново огромни думи и мъдри упътвания, преди да тръгнат, и отново недоверчиви погледи от страна на Вардас, и отново потайни заръки… И в случай че тръгваше към земите на великоморавците, отиваше с възприятието, че е съумял да узакони своя дълготраен труд – писмеността, новата писменост. Когато василевсът му разпореди водачеството на задачата, Константин рече:
– Макар че съм изтощен и болен телом, аз с наслада ще отида там, стига единствено да имат книжовност на своя език…
И тогава, без доста да се замисли, Михаил удари с длан по облегалката на златния си престол:
– И дядо ми, и татко ми, и мнозина други са търсили такова нещо, само че не са намерили; по какъв начин мога аз да го намеря?
Този въпрос-отговор ни минимум не смути Константин. Той пристъпи крачка напред и като се поклони леко, някак престорено изтощено рече:
– Кой може тогава да написа думите си на вода и да си завоюва име на разколник?…
Тази учтива смелост, отправена като въпрос към василевса, трябваше да докара отговор. И той не закъсня:
– Ако ти поискаш, това може да ти го даде Бог, който дава на всички ония, които се молят без подозрение, и отваря на ония, които чукат – натърти Михаил, като се обърна и изгледа вуйчо си Вардас.
Кесарят кимна в символ на единодушие. Единствен Фотий възропта: той се поклони и подвигна длан, като че ли искаше да спре василевса от прибързани решения, само че като срещна погледа му, прехапа думите си на половина:
– На три езика само…
Но Михаил махна с ръка, а Вардас побърза да разпусне Великия синклит… Излязоха си безмълвни, замислени, а когато стигнаха патриаршията, Фотий го предложения да влезе и гузно стартира да се оправдава, задето се беше опитал да му попречи.
Всъщност той се беше опитал да избави една остаряла доктрина, осветена от Църквата: божието слово да се проповядва единствено на три езика: латински, гръцки и еврейски… Константин разбираше, че не го прави поради догмата, колкото от желанието и убеждението гръцкият език да стане език и на славяните. Фотий не беше толкоз религиозен, за какъвто се мъчеше да мине. Той бе явен на Константин. В битката с папата новият константинополски патриарх искаше да излезе цялостен победител. Едно такова решение правеше завоеванията му половинчати. И тогава, и в този момент Константин не се заблуждаваше, че тази битка ще бъде лека. Папата нямаше елементарно да отстъпи земите от своя диоцез на Константинополската черква. И в случай че той, Константин, се опита да проповядва божието слово на гръцки език и с гръцката писменост, папските люде без съмнение ще го отстранен дружно с брат му и учениците им. Добре че преди време бе основал двете писмености. Тази, която приличаше на гръцката, трябваше да бъде изоставена към този момент. Другата, на която бяха преведени множеството от светите книги, щеше да му свърши добра работа. Тя е прекомерно надалеч и от римската, и от гръцката. И никой не би могъл да го упрекна, че отива да проповядва божието обучение за сметка на Константинополската черква.
Константин се понадигна и лежейки дръпна завесата на прозореца. В стаята хлуйна бистра, пролетна светлина. Лъх на море и влажна земя трансформираха насоката на мислите му. Стройната туя до прозореца се залюля лекичко, като че ли искаше да го види, да го поздрави с идването му. Когато напусна бащиния си дом, с цел да постъпи в Магнаура, тази туя бе малко дръвче. Спомня си, на потегляне майка му откъсна едно дъхаво стръкче и го закичи. Това стръкче дълго се разхожда сред страниците на книгите му, додето не се орони. А в този момент дървото беше се извисило, възмъжало като него, вдигнало гордо връх в синьото небе на ранната пролет. Константин понечи да се изправи, само че мудни стъпки го накараха да остане в леглото, а погледът му да улови вратата. Тя се отвори. И в рамката застана майка му. Старата все по този начин стъпваше изправена, само че годините си бяха споделили думата. Челото ѝ беше набраздено от грижите, кожата на лицето се бе поотпуснала и изрязала две дълбоки гънки към устата и единствено в очите ѝ се долавяше нещо свежо и синьо, като от младите ѝ години. Тя пристъпи към него, позаслепена от светлината на прозореца, придърпа столчето, нашарено със седеф, и поседна до леглото. Бавно напипа ръката му и Константин усети студените ѝ пръсти. Нямаше я оная млада и топла мощ, която излъчваше тази ръка. И въпреки всичко докосването ѝ беше нежно и успокояващо.
– Отпочина ли си? – рече майката.
– Иска ли запитване – усмихна се Константин.
– А хубаво ли спа?…
– Хубаво… И те сънувах… Изпращаше ме за Константинопол… И ми откъсна стръкче от туята на изпроводяк…
– Тогава най-малко знаех къде отиваш, а в този момент не знам… Далечна земя е Моравско…
– Не е далечна…
– За тебе – не, само че за мен е далечна… Особено за годините ми… Пази се…
– От кого?…
– От неприятни люде, от неприятни очи и нощни веди…
– Има кой да ме пази…
– Човек самичък се пази, а след това Бог…
И двамата замълчаха. Константин гледаше старческата ръка, легнала на дланта му, и като че ли виждаше пътищата на един живот, изписани от обрисуваните вени, от поувехналата кожа. Притвори клепки: една млада и стройна жена потегли през градина, опънала стан, забола китка цвете на ухото, а на гърдите ѝ златна верижка с едри перпери, като пролетни слънца. Бялата ѝ ръка минава по буйната му коса и той се прилепва към стройното ѝ тяло с мирис на дюля… И внезапно чува годините да препускат на бели коне и да се стопяват зад хоризонта, а с тях да изчезва един боец, препасал изострен меч и затворил живота си в желязна плетена броня – татко му. Той си беше отишъл с годините, а тя беше останала като птица с едно крило, което последователно губи силите си. И добре че пътят му мина отсам, да я види отново. Иначе, в случай че беше тръгнал с транспортен съд през огромната река, която дели земите на българите, можеше в никакъв случай да не я зърне повече. Съвсем е остаряла, напълно. Константин издърпа ръката си и леко погали старческите пръсти. Колко доста ѝ дължеше, а какъв брой малко ѝ бе дал от себе си. Неговият живот към този момент не му принадлежеше, той го беше извървял по непознати земи и над непознати книги. Бе воювал със слово в името на истината, в името на близък, а бе позабравил най-ближния на сърцето си. Къде е тогава справедливостта?… Той бе неправдив по отношение на нея. Бе я предиздвикал дълго да го чака, да го мисли, да се изтезава от черни догадки. И в този момент го поучава да се пази. И от кого? От людете, за които той е тръгнал да измолва благодат… Но единствено от тях ли?… Дълбоко в съзнанието ѝ продължава да живее светът на нейното детство, където нощните веди вещаят несгоди и носят несгоди. Славянският корен към момента я държи крепко привързана към света на дедите ѝ. А той какво е? Едно нейно продължение. И подобен ще си остане. Иначе нищо не му струваше да прегърне живота на знатните ромеи, да потъне в тяхното благоденствие, да затвори годините си в света на постовете и ранговете, на положителното ястие и потайните козни, да се отхвърли от всичко човечно и да се показа за по-голям ромеец, в сравнение с е, както го вършат доста други славяни, завоювали доверието на ромеите. Константин знае защо живее! Той е посветил дните, нощите и годините на своите кръвни братя. Той желае да ги извиси, да потвърди, че те могат да бъдат велики, мъдри, непобедими, когато осъзнаят силата и мозъка си.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ