Как България гони младите си хора
Изборът " тук или на открито " не е единствено стопански, а е и надълбоко обвързван с чувството за принадлежност и смисъл. България не го дава на младите си хора, написа Мартин Атанасов, основател на плана " Черна писта " - интерактивна карта на тежките пътни произшествия през последните 4 години, в коментара си в " Дойче веле ", който TrafficNews препубликува.
Прочетете още
Какво може да накара младежите да останат в България? Това е въпрос, който сме чували толкоз пъти, че постоянно звучи изтъркано. Но зад него стои най-голямото предизвикателство за страната от 1989 година насам.
Отговорът не се крие единствено в заплатите и в икономическите и обществени индикатори, нито в следващия отчет на Европейска комисия - той е в чувството. Усещане, което повдига следните въпроси: Има ли тук смисъл за мен? Има ли благоприятни условия, които са действителни и работещи?
И най-важното - чува ли се гласът ми в решенията, които засягат моя живот?
Моментът, в който младите вършат своя избор
От началото на прехода България губи десетки хиляди млади и образовани хора всяка година. Причините са добре познати - по-добри условия за кариера в чужбина, по-високи приходи, по-качествено обучение, по-сигурна среда. " Изтичането на мозъци " не е просто метафора - то е действителност, която отслабва стопанската система и слага бъдещето на страната в безтегловност. Защото когато младите си потеглят, с тях си потегля и капацитетът за смяна.
Въпросът дали да останеш в България или да заминеш не се появява ненадейно след дипломирането - той зрее постепенно, постоянно започвайки още в тийнейджърските години. В множеството случаи към 12 клас този вътрешен спор към този момент навлиза в своята решителна фаза. Това е възраст, в която упоритостите, фантазиите и визиите за бъдещето се сблъскват с действителността - какви са опциите, по какъв начин наподобява пътят напред, дали си подготвен да го извървиш в България и коства ли си?
Корените на това решение са надълбоко свързани с прекарванията и усещанията, които младите получават години преди този момент - от метода, по който учебното заведение ги поддържа или пренебрегва, през достъпа до благоприятни условия за личностно развиване, доброволчество и ментори, до чувството за правдивост и смисъл в обществото.
След края на образованието, рамката се трансформира - към този момент водещи стават въпросите за професионална реализация, възнаграждение, условия на труд и късмет за развиване. Но отправната точка е същата - чувството дали средата те желае и поддържа.
Световният образец против българската реалност
Много страни се сблъскват със сходни демографски провокации. Успешните образци имат общ знаменател - младите са включени във значимите публични процеси през цялото време. В скандинавските страни младежките препоръки към институциите имат действителни пълномощия и могат да въздействат на политиките. В Канада и Австралия млади екипи управляват публични акции с държавна поддръжка. Дори страни с по-малки бюджети от българския намират метод да финансират и менторстват юношески планове. Това не е жест за " отблъскване на номера ", а тактика за задържане на силата и гения.
У нас моделът е противоположен - безусловно официални съвещания, липса на действително въздействие и институционално съмнение, че и от време на време непосредствено опълчване. Като младеж с цивилен и професионален опит съм виждал това директно доста пъти. Последният ми персонален образец е от преди няколко седмици.
Проектът ми " Черна писта " - интерактивна платформа с данни за над 177 000 произшествия
- доближи до стотици хиляди хора и провокира сериозен спор за сигурността на пътя и дейностите на страната.
Реакцията на институциите беше безмълвие и отвод за подпомагане. Причината не е липса на данни. Единствената разумна причина ми се коства нежеланието да се признае, че някой отвън системата, изключително на 18 години, може да бъде по-ефективен от всички служители, които получават заплата.
Подобна картина се повтори при (не)включването на младите в разискването на измененията в Закона за предучилищното и учебното обучение. Забрана на мобилни телефони в учебно заведение, въвеждане на предмет " Добродетел и вяра ", промени в образователните стратегии - тематики, които директно ги засягат. И все пак техният глас не се чу, а тези, които се осмелиха да се изкажат, бяха нападнати, нахокани и заглушени. Решения с дълготрайни последствия за цяло потомство се вземат без директен разговор с него. Това освен подкопава легитимността на измененията, само че и основава чувството, че младите са обекти на политики, а не субекти в тяхното основаване. Последицата е незаинтересованост, съмнение и още по-голямо отчуждение.
Промяната, от която се нуждаем
Когато младите виждат, че решенията се вземат без тях, а опитите им за принос удрят в стена, заключението е повече от ясно: " Тук няма място за мен ". Това не е просто отчаяние, а сигнал, че смяната е невъзможна от вътрешната страна. И в този миг емиграцията се трансформира не в избор на по-добро, а в бягство от неприятното.
Ако България желае да задържи младите си хора, би трябвало да промени метода - и институционално, и публично. Институциите би трябвало да работят с младите като с равноправни сътрудници, а не като с " възпитаници, чакащи за грамота и фотография ". Обществото би трябвало да спре да гледа на младите като на хора, които " още не знаят " и да провиди в тях силата, която може да движи страната напред.
Това включва съответни ограничения: основаване на действителни юношески представителства с пълномощия, въвеждане на механизми за публично разискване, които интензивно включват младите, поддръжка за младежко предприемачество и нововъведения посредством достъп до запаси, менторство и финансиране. Нужно е и обучение, което приготвя освен за изпити, само че и за действителни цивилен и професионални провокации.
Изборът " тук или на открито " не е единствено стопански, а е и надълбоко обвързван с чувството за принадлежност и смисъл. В страни, където младите са част от решенията, те по-рядко търсят бъдещето си другаде. България не може да си разреши да губи най-активната си част от обществото. Промяната е допустима - само че не е задоволително младите да бъдат посочвани като бъдещето единствено с политически цели. Трябва да се разбере един път и вечно, че те са и настояще на страната. И би трябвало да бъдат внедрени в процесите ѝ тук и в този момент.
И не на последно място: нужна е смяна в мисленето на самите младежи. Те би трябвало да осъзнаят капацитета и силата си, да схванат мащаба на това, което могат да реализират, и да видят образеца на своите връстници по света. Точно тези образци недвусмислено демонстрират, че младите исторически постоянно са били носителите на силата за действителна смяна на средата, която назоваваме собствен дом.
Прочетете още
Какво може да накара младежите да останат в България? Това е въпрос, който сме чували толкоз пъти, че постоянно звучи изтъркано. Но зад него стои най-голямото предизвикателство за страната от 1989 година насам.
Отговорът не се крие единствено в заплатите и в икономическите и обществени индикатори, нито в следващия отчет на Европейска комисия - той е в чувството. Усещане, което повдига следните въпроси: Има ли тук смисъл за мен? Има ли благоприятни условия, които са действителни и работещи?
И най-важното - чува ли се гласът ми в решенията, които засягат моя живот?
Моментът, в който младите вършат своя избор
От началото на прехода България губи десетки хиляди млади и образовани хора всяка година. Причините са добре познати - по-добри условия за кариера в чужбина, по-високи приходи, по-качествено обучение, по-сигурна среда. " Изтичането на мозъци " не е просто метафора - то е действителност, която отслабва стопанската система и слага бъдещето на страната в безтегловност. Защото когато младите си потеглят, с тях си потегля и капацитетът за смяна.
Въпросът дали да останеш в България или да заминеш не се появява ненадейно след дипломирането - той зрее постепенно, постоянно започвайки още в тийнейджърските години. В множеството случаи към 12 клас този вътрешен спор към този момент навлиза в своята решителна фаза. Това е възраст, в която упоритостите, фантазиите и визиите за бъдещето се сблъскват с действителността - какви са опциите, по какъв начин наподобява пътят напред, дали си подготвен да го извървиш в България и коства ли си?
Корените на това решение са надълбоко свързани с прекарванията и усещанията, които младите получават години преди този момент - от метода, по който учебното заведение ги поддържа или пренебрегва, през достъпа до благоприятни условия за личностно развиване, доброволчество и ментори, до чувството за правдивост и смисъл в обществото.
След края на образованието, рамката се трансформира - към този момент водещи стават въпросите за професионална реализация, възнаграждение, условия на труд и късмет за развиване. Но отправната точка е същата - чувството дали средата те желае и поддържа.
Световният образец против българската реалност
Много страни се сблъскват със сходни демографски провокации. Успешните образци имат общ знаменател - младите са включени във значимите публични процеси през цялото време. В скандинавските страни младежките препоръки към институциите имат действителни пълномощия и могат да въздействат на политиките. В Канада и Австралия млади екипи управляват публични акции с държавна поддръжка. Дори страни с по-малки бюджети от българския намират метод да финансират и менторстват юношески планове. Това не е жест за " отблъскване на номера ", а тактика за задържане на силата и гения.
У нас моделът е противоположен - безусловно официални съвещания, липса на действително въздействие и институционално съмнение, че и от време на време непосредствено опълчване. Като младеж с цивилен и професионален опит съм виждал това директно доста пъти. Последният ми персонален образец е от преди няколко седмици.
Проектът ми " Черна писта " - интерактивна платформа с данни за над 177 000 произшествия
- доближи до стотици хиляди хора и провокира сериозен спор за сигурността на пътя и дейностите на страната.
Реакцията на институциите беше безмълвие и отвод за подпомагане. Причината не е липса на данни. Единствената разумна причина ми се коства нежеланието да се признае, че някой отвън системата, изключително на 18 години, може да бъде по-ефективен от всички служители, които получават заплата.
Подобна картина се повтори при (не)включването на младите в разискването на измененията в Закона за предучилищното и учебното обучение. Забрана на мобилни телефони в учебно заведение, въвеждане на предмет " Добродетел и вяра ", промени в образователните стратегии - тематики, които директно ги засягат. И все пак техният глас не се чу, а тези, които се осмелиха да се изкажат, бяха нападнати, нахокани и заглушени. Решения с дълготрайни последствия за цяло потомство се вземат без директен разговор с него. Това освен подкопава легитимността на измененията, само че и основава чувството, че младите са обекти на политики, а не субекти в тяхното основаване. Последицата е незаинтересованост, съмнение и още по-голямо отчуждение.
Промяната, от която се нуждаем
Когато младите виждат, че решенията се вземат без тях, а опитите им за принос удрят в стена, заключението е повече от ясно: " Тук няма място за мен ". Това не е просто отчаяние, а сигнал, че смяната е невъзможна от вътрешната страна. И в този миг емиграцията се трансформира не в избор на по-добро, а в бягство от неприятното.
Ако България желае да задържи младите си хора, би трябвало да промени метода - и институционално, и публично. Институциите би трябвало да работят с младите като с равноправни сътрудници, а не като с " възпитаници, чакащи за грамота и фотография ". Обществото би трябвало да спре да гледа на младите като на хора, които " още не знаят " и да провиди в тях силата, която може да движи страната напред.
Това включва съответни ограничения: основаване на действителни юношески представителства с пълномощия, въвеждане на механизми за публично разискване, които интензивно включват младите, поддръжка за младежко предприемачество и нововъведения посредством достъп до запаси, менторство и финансиране. Нужно е и обучение, което приготвя освен за изпити, само че и за действителни цивилен и професионални провокации.
Изборът " тук или на открито " не е единствено стопански, а е и надълбоко обвързван с чувството за принадлежност и смисъл. В страни, където младите са част от решенията, те по-рядко търсят бъдещето си другаде. България не може да си разреши да губи най-активната си част от обществото. Промяната е допустима - само че не е задоволително младите да бъдат посочвани като бъдещето единствено с политически цели. Трябва да се разбере един път и вечно, че те са и настояще на страната. И би трябвало да бъдат внедрени в процесите ѝ тук и в този момент.
И не на последно място: нужна е смяна в мисленето на самите младежи. Те би трябвало да осъзнаят капацитета и силата си, да схванат мащаба на това, което могат да реализират, и да видят образеца на своите връстници по света. Точно тези образци недвусмислено демонстрират, че младите исторически постоянно са били носителите на силата за действителна смяна на средата, която назоваваме собствен дом.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ