Африкански дневници: 11 езика и 111 вида здрависвания
Избирам си три грамофонни плочи и споделям на продавача, че желая да си купя две, да ми помогне в избора. Три са доста.
Категоричен е коя да оставя и си потеглям с “True Story ” на Malcolm Jiyane Tree-O, както и “Deaf Safari ” на Felix Laband. Ще питате коя оставих — “Synthetic Hearts ” на Msaki + Tubatsi. После я послушах в Spotify и открих, че би трябвало да се върна и да си купя и нея.
— Мисля да отида до Мабоненг, коства ли си, запитвам продавача в магазина за плочи.
— Да, доста е забавно, само че бъди с нараснало внимание. Без мобилни телефони, без фотоапарати. И като поръчваш Uber прави го от някакво вътрешно място, а по-късно, когато таксито към този момент е пристигнало, излез на улицата. И никакъв телефон в ръка. Гледай по мрачно да не си там.
Понякога се комплицирам по кое време сходни предизвестия си костват и по кое време са прекомерна защитна мярка. Със сигурност напрягат ненужно. А Африка е място за умерено придвижване, спокойни усмивки, спокойна среда, спокойни диалози.
Престъпността обаче си остава първокласен знак за развиване на африканските градове, само че когато става дума за Южна Африка е належащо несъмнено разяснение.
От два дни съм в Йоханесбург
Има едно пословично разбиране, че краят на апартейда е начало на по-голяма престъпност, само че редица данни демонстрират, че това не е по този начин. Задачата за създаване на пост-апартейд общество е надалеч по-сложна от престъпността. Всеки път в Африка се натъквам ту на огромен триумф, то на огромна загуба в пътя към сигурността и спокойствието.
Страдам от онази болест “mal d’Afrique ” от години, само че — не знам дали изобщо е забавно за вас — от две години целеустремено проучвам младите в Кейп Таун, тъй като се пробвам да пиша една докторантура на тематика “Как субкултурата на скейтборда въздейства на общественото развиване на младите в Кейп Таун ”. Сигурно звучи завладяно, само че всичко е много забавно — културни натрупвания, обществени разлики, ментално здраве, кариерно развиване, какво ли още не, обвързвано със скейтборда. Пък и удовлетворявам заболяването си по Африка.
Вероятно употребявам писането на тази теза, с цел да пътувам допустимо най-често до Кейп Таун, а евентуално и просто онази болест “mal d’Afrique ” по този начин ме е хванала, че всичко, обвързвано с Южна Африка, ми е забавно.
Пристигам без кой знае какви топли облекла, защото преди седмица бях ревизирал, че в Йоханесбург температурата е 30 градуса. Рекламите по пътя от летището до хотела постоянно ме забавляват. Този път са на компания за бронирани коли и някакво телевизионно шоу, на което забравих името. На запомних, че бронираният автомобил е нещо като гаранция за дългоденствие.
В Йоханесбург съм за една конференция на антрополози, където ще представям “откритията ” си по тематиката за скейтбордистите, само че и най-много да почерпя опит по какъв начин да продължа тезата си. Демек — тук съм за ум.
Докато вечерям с останалите участници от конференцията, на открито се излива подобен дъжд, какъвто локалните не са виждали от месеци. “Най-сетне ” е най-малкото, което слушам като радостни възгласи, колкото и в главата ми да се бутат мисли като “е тъкмо в този момент ли ” и “абе знаех си, че едно яке за дъжд ще ми свърши доста добра работа ”.
Темата за дъжда кардинално е доста забавна. Дали не трябваше да пиша за дъжд, а не за скейтбордисти. Помня, че преди време една от лекциите в Лайденския университет, където би трябвало в миналото да предам работата си, беше точно за десетките вярвания, свързани с дъжда. Старата зулу сентенция е еднопосочна — “Този, който носи дъжд, носи живот. ” И тук стартират ритуалите и церемониите за предизвикателство на дъжд, изключително по време на интервали на суша и тъкмо преди селскостопанския сезон. Извън кралицата на дъжда, която се назовава “кралица Моджаджи ”, която е толкоз мощна, че може да донесе дъжд на приятелите си и суша на враговете си, има и танц за дъжд (legobathele). Към танците и молитвите постоянно имало и жертвоприношения на животни. Има и животни-символи. Такова е едно животно, любим на бракониериете, наречено панголин, което евентуално сте виждали със своите присъщи люспи. Точно панголините бяха упрекнати, че придвижват ковид, само че в Африка те са магични животни, защото излизат по време на дъжд и по тази причина съществува поверие, че са значими за дъжда. Не знам дали имаше панголини довечера, само че се изля подобен дъжд, че по едно време не знаех дали да не кажа, че евентуално съм новият крал на дъжда, стига с тази кралица Моджаджи. Дойдох и заваля.
Скейтърките отSpectrum
Забравих да кажа, че преди да завали, имах дългочакана среща със скейтърите от Йоханесбург, които обаче са разнообразни от тези, с които постоянно си приказвам в Кейп Таун. Бяха четири девойки, част от един колектив, нарекли са се Spectrum. Открих ги през един фотограф, Карабо Мооки, който снима страхотни документални фрагменти за какви ли не субкултури. Още с кацането им звъннах да се разберем да се забележим, помолиха ме да е малко по-рано, защото се прибират с публичен превоз и не желаят да е по мрачно.
Пак тази сигурност, пфу. Този запустял Йоханесбург, може би би трябвало да внимавам повече и в Кейп Таун, където се разхождам умерено и съвсем на всички места.
Предлагам им да пием кафе в четири часа, а аз нетърпеливо очаквам още от четири без петнайсет. Много е забавно да си приказваш с тези африкански скейтъри, за това по какъв начин тъкмо скейтбордътги вади от тъмната страна на града, по какъв начин намират работа посредством скейтборда и са на път да осъществят фантазиите си (първата — да преподава на деца, втората — също, третата учи архитектура и желае да строи скейтпаркове, а четвъртата се занимава с мода и желае да развива уличната африканска мода). В градана златото, както към момента назовават понякога Йоханесбург, поради голямото количество злато, което се добива и до през днешния ден, неизбежно диалогът завива към тематиката за нерадостното минало на града и сложната обстановка с престъпността. Дори там, където пием кафе — споделят ми — е рисково. Наглед скромни момчета са способни за момент да скочат върху теб и да вземат някаква полезност. Не ми наподобява по този начин и продължаваме постарому.
Скейтбордът събира тези девойки и през днешния ден те са неразделни. Въоръжени със скейтборди и облечени както им хрумне (много сме “cool ”, нали, питат ме с усмивка), девойките безусловно завладяват града. Заедно с това дефинират още веднъж какво е да си младо момиче в град, който от време на време е неприятелски. Живеят в общественост, която всекидневно написа нов кодекс на момичешка взаимност, пробват се да притеглят повече тъмнокожи млади девойки към скейтборда и настояват, че тъкмо този спорт е бягство от всичко, което не им харесва.
— Но това не е спорт, споделят ми.
— Не е спорт, удостоверявам аз.
— Култура е, заедно изричат.
— Всичко друго, само че не и спорт, натъртвам.
Усмихваме се.
Запознават се на скейтпарка, отиват на празненство с преспиване, където откриват, че любовта им към скейтборда е сериозна, има защо да си приказват, харесват се и вземат решение да карат дружно. Днес са основали нещо като “сестринство на скейтбордисти ”, което им оказва помощ както да развиват любовта си към тази субкултура, по този начин и да търсят благоприятни условия за развиване (спонсортва, пътувания).
Не след дълго започваме да приказваме и за предишното, за сложните моменти, за опиатите, алкохола, учебното заведение, минали са през всичко това. Днес това в действителност е минало. Твърдят — поради силата на скейтборда.
После в университета, където се организира конференцията по антропология, откривам още скейтъри. Впрочем, университетът е страховит. Има един необикновен “вайб ”, простете за към този момент изтърканата дума, който младите носят със себе си — облечени са доста цветно и освободено, без предубеждения, вървят безгрижно и гордо, не бързат за на никое място, приказват си усмихнато.
Улични актьори през метър, тълпи по улиците и история на втори живот на запусната зона, известна с незаконния си темперамент
Нещо сходно виждам и във въпросната зона Мабоненг, с която стартира този мой роман. Разположена до даунтауна на Йоханесбург, който си остава едно от рисковите места в града, зоната е някаква странна изобретателна комбинация от необуздана сила, предвещаваща стихия (когато отивам следобяд, преди залез слънце), има някакво очакване за иден нощен живот. Петък вечер е въпреки всичко. Мабоненг ознавача “място на светлина ” и е тъкмо такова — улични актьори през метър, тълпи по улиците, хора на кръстовищата, отворени заведения, но… нито един бял. Това малко напряга. Буквално нито един, при тази върволяк от хора.
Мабоненг е история на втори живот на запусната зона, известна с незаконния си характер… Допреди заобикаляно място, през днешния ден е мечтана дестинация. Вероятно по-рано денем е имало туристи, само че в този момент няма нито един. Прилича на въртележка каквато е Южна Африка — вибрираща сцена, където би трябвало да си деликатен, само че силата на хората е заразителна. Има величави моменти и депресиращи гледки.
Докато следя локалните си припомням, че формалните езици в страната са 11, а формалните здрависвания най-малко 111. Тъкмо науча едно и някой ме изненадва с друго. Игра с пръстите, юмруци, приплъзвания, знаци, какво ли още не. Често е като трифазен ток, първа фаза е ръкостискане или конфликт на юмруци, втора фаза е превъртане на пръстите, трета фаза е улавяне на пръстите в краищата им, четвърта фаза е... ето, забравих. Нали бяха три етапи?
А най-хубавото е, че колкото и да сме в една и съща часова зона, толкоз здрависването, усмивките и времето са радикално разнообразни. Както сподели една от скейтърките, ситуацията тук е “небрежно ”. Без никакво напрежение. Времето тече по различен метод, южноафрикански.
Категоричен е коя да оставя и си потеглям с “True Story ” на Malcolm Jiyane Tree-O, както и “Deaf Safari ” на Felix Laband. Ще питате коя оставих — “Synthetic Hearts ” на Msaki + Tubatsi. После я послушах в Spotify и открих, че би трябвало да се върна и да си купя и нея.
— Мисля да отида до Мабоненг, коства ли си, запитвам продавача в магазина за плочи.
— Да, доста е забавно, само че бъди с нараснало внимание. Без мобилни телефони, без фотоапарати. И като поръчваш Uber прави го от някакво вътрешно място, а по-късно, когато таксито към този момент е пристигнало, излез на улицата. И никакъв телефон в ръка. Гледай по мрачно да не си там.
Понякога се комплицирам по кое време сходни предизвестия си костват и по кое време са прекомерна защитна мярка. Със сигурност напрягат ненужно. А Африка е място за умерено придвижване, спокойни усмивки, спокойна среда, спокойни диалози.
Престъпността обаче си остава първокласен знак за развиване на африканските градове, само че когато става дума за Южна Африка е належащо несъмнено разяснение.
От два дни съм в Йоханесбург
Има едно пословично разбиране, че краят на апартейда е начало на по-голяма престъпност, само че редица данни демонстрират, че това не е по този начин. Задачата за създаване на пост-апартейд общество е надалеч по-сложна от престъпността. Всеки път в Африка се натъквам ту на огромен триумф, то на огромна загуба в пътя към сигурността и спокойствието.
Страдам от онази болест “mal d’Afrique ” от години, само че — не знам дали изобщо е забавно за вас — от две години целеустремено проучвам младите в Кейп Таун, тъй като се пробвам да пиша една докторантура на тематика “Как субкултурата на скейтборда въздейства на общественото развиване на младите в Кейп Таун ”. Сигурно звучи завладяно, само че всичко е много забавно — културни натрупвания, обществени разлики, ментално здраве, кариерно развиване, какво ли още не, обвързвано със скейтборда. Пък и удовлетворявам заболяването си по Африка.
Вероятно употребявам писането на тази теза, с цел да пътувам допустимо най-често до Кейп Таун, а евентуално и просто онази болест “mal d’Afrique ” по този начин ме е хванала, че всичко, обвързвано с Южна Африка, ми е забавно.
Пристигам без кой знае какви топли облекла, защото преди седмица бях ревизирал, че в Йоханесбург температурата е 30 градуса. Рекламите по пътя от летището до хотела постоянно ме забавляват. Този път са на компания за бронирани коли и някакво телевизионно шоу, на което забравих името. На запомних, че бронираният автомобил е нещо като гаранция за дългоденствие.
В Йоханесбург съм за една конференция на антрополози, където ще представям “откритията ” си по тематиката за скейтбордистите, само че и най-много да почерпя опит по какъв начин да продължа тезата си. Демек — тук съм за ум.
Докато вечерям с останалите участници от конференцията, на открито се излива подобен дъжд, какъвто локалните не са виждали от месеци. “Най-сетне ” е най-малкото, което слушам като радостни възгласи, колкото и в главата ми да се бутат мисли като “е тъкмо в този момент ли ” и “абе знаех си, че едно яке за дъжд ще ми свърши доста добра работа ”.
Темата за дъжда кардинално е доста забавна. Дали не трябваше да пиша за дъжд, а не за скейтбордисти. Помня, че преди време една от лекциите в Лайденския университет, където би трябвало в миналото да предам работата си, беше точно за десетките вярвания, свързани с дъжда. Старата зулу сентенция е еднопосочна — “Този, който носи дъжд, носи живот. ” И тук стартират ритуалите и церемониите за предизвикателство на дъжд, изключително по време на интервали на суша и тъкмо преди селскостопанския сезон. Извън кралицата на дъжда, която се назовава “кралица Моджаджи ”, която е толкоз мощна, че може да донесе дъжд на приятелите си и суша на враговете си, има и танц за дъжд (legobathele). Към танците и молитвите постоянно имало и жертвоприношения на животни. Има и животни-символи. Такова е едно животно, любим на бракониериете, наречено панголин, което евентуално сте виждали със своите присъщи люспи. Точно панголините бяха упрекнати, че придвижват ковид, само че в Африка те са магични животни, защото излизат по време на дъжд и по тази причина съществува поверие, че са значими за дъжда. Не знам дали имаше панголини довечера, само че се изля подобен дъжд, че по едно време не знаех дали да не кажа, че евентуално съм новият крал на дъжда, стига с тази кралица Моджаджи. Дойдох и заваля.
Скейтърките отSpectrum
Забравих да кажа, че преди да завали, имах дългочакана среща със скейтърите от Йоханесбург, които обаче са разнообразни от тези, с които постоянно си приказвам в Кейп Таун. Бяха четири девойки, част от един колектив, нарекли са се Spectrum. Открих ги през един фотограф, Карабо Мооки, който снима страхотни документални фрагменти за какви ли не субкултури. Още с кацането им звъннах да се разберем да се забележим, помолиха ме да е малко по-рано, защото се прибират с публичен превоз и не желаят да е по мрачно.
Пак тази сигурност, пфу. Този запустял Йоханесбург, може би би трябвало да внимавам повече и в Кейп Таун, където се разхождам умерено и съвсем на всички места.
Предлагам им да пием кафе в четири часа, а аз нетърпеливо очаквам още от четири без петнайсет. Много е забавно да си приказваш с тези африкански скейтъри, за това по какъв начин тъкмо скейтбордътги вади от тъмната страна на града, по какъв начин намират работа посредством скейтборда и са на път да осъществят фантазиите си (първата — да преподава на деца, втората — също, третата учи архитектура и желае да строи скейтпаркове, а четвъртата се занимава с мода и желае да развива уличната африканска мода). В градана златото, както към момента назовават понякога Йоханесбург, поради голямото количество злато, което се добива и до през днешния ден, неизбежно диалогът завива към тематиката за нерадостното минало на града и сложната обстановка с престъпността. Дори там, където пием кафе — споделят ми — е рисково. Наглед скромни момчета са способни за момент да скочат върху теб и да вземат някаква полезност. Не ми наподобява по този начин и продължаваме постарому.
Скейтбордът събира тези девойки и през днешния ден те са неразделни. Въоръжени със скейтборди и облечени както им хрумне (много сме “cool ”, нали, питат ме с усмивка), девойките безусловно завладяват града. Заедно с това дефинират още веднъж какво е да си младо момиче в град, който от време на време е неприятелски. Живеят в общественост, която всекидневно написа нов кодекс на момичешка взаимност, пробват се да притеглят повече тъмнокожи млади девойки към скейтборда и настояват, че тъкмо този спорт е бягство от всичко, което не им харесва.
— Но това не е спорт, споделят ми.
— Не е спорт, удостоверявам аз.
— Култура е, заедно изричат.
— Всичко друго, само че не и спорт, натъртвам.
Усмихваме се.
Запознават се на скейтпарка, отиват на празненство с преспиване, където откриват, че любовта им към скейтборда е сериозна, има защо да си приказват, харесват се и вземат решение да карат дружно. Днес са основали нещо като “сестринство на скейтбордисти ”, което им оказва помощ както да развиват любовта си към тази субкултура, по този начин и да търсят благоприятни условия за развиване (спонсортва, пътувания).
Не след дълго започваме да приказваме и за предишното, за сложните моменти, за опиатите, алкохола, учебното заведение, минали са през всичко това. Днес това в действителност е минало. Твърдят — поради силата на скейтборда.
После в университета, където се организира конференцията по антропология, откривам още скейтъри. Впрочем, университетът е страховит. Има един необикновен “вайб ”, простете за към този момент изтърканата дума, който младите носят със себе си — облечени са доста цветно и освободено, без предубеждения, вървят безгрижно и гордо, не бързат за на никое място, приказват си усмихнато.
Улични актьори през метър, тълпи по улиците и история на втори живот на запусната зона, известна с незаконния си темперамент
Нещо сходно виждам и във въпросната зона Мабоненг, с която стартира този мой роман. Разположена до даунтауна на Йоханесбург, който си остава едно от рисковите места в града, зоната е някаква странна изобретателна комбинация от необуздана сила, предвещаваща стихия (когато отивам следобяд, преди залез слънце), има някакво очакване за иден нощен живот. Петък вечер е въпреки всичко. Мабоненг ознавача “място на светлина ” и е тъкмо такова — улични актьори през метър, тълпи по улиците, хора на кръстовищата, отворени заведения, но… нито един бял. Това малко напряга. Буквално нито един, при тази върволяк от хора.
Мабоненг е история на втори живот на запусната зона, известна с незаконния си характер… Допреди заобикаляно място, през днешния ден е мечтана дестинация. Вероятно по-рано денем е имало туристи, само че в този момент няма нито един. Прилича на въртележка каквато е Южна Африка — вибрираща сцена, където би трябвало да си деликатен, само че силата на хората е заразителна. Има величави моменти и депресиращи гледки.
Докато следя локалните си припомням, че формалните езици в страната са 11, а формалните здрависвания най-малко 111. Тъкмо науча едно и някой ме изненадва с друго. Игра с пръстите, юмруци, приплъзвания, знаци, какво ли още не. Често е като трифазен ток, първа фаза е ръкостискане или конфликт на юмруци, втора фаза е превъртане на пръстите, трета фаза е улавяне на пръстите в краищата им, четвърта фаза е... ето, забравих. Нали бяха три етапи?
А най-хубавото е, че колкото и да сме в една и съща часова зона, толкоз здрависването, усмивките и времето са радикално разнообразни. Както сподели една от скейтърките, ситуацията тук е “небрежно ”. Без никакво напрежение. Времето тече по различен метод, южноафрикански.
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ