&08:56:09)
Тази книга няма предговор
(Иво Иванов)
На 26 Април, 1986 година, в 1 ч. 23 мин. и 40 сек. сутринта оператор в залата за ръководство на АЕЦ “Ленин ” се подчини на напътствието на шеф смянатa Александър Акимов да задейства спешната система за намаление на мощността на прегрелия реактор, който към този момент е жертван заради съдбовна поредност от неточности както на личния състав, по този начин и във функционалният дизайн на електроцентралата.
Аварийната система би трябвало да спусне регулиращи пръти в самия тулум на дейната зона и реакцията да бъде спряна изцяло. Прътите са формирани от обогатен изотоп на металоида бор, който залавя топлинни неутрони, само че краищата им са направени от графит.
Поради налягането в авариралия реактор прътите не съумяват да влезнат до дъно. Единствено графитът е потънал и това води до краткотрайно изместване на охладителя. Мощността се повишава до немислимите трийсет хиляди мегавата, а температурата в дейната зона доближава няколко хиляди градуса! Девет секунди по-късно енергоблок номер четири избухва в толкоз неистова детонация, че капакът на реактора, тежащ над хиляда тона, е накълцан и изстрелян във въздуха през покрива на централата.
Огромен облак от силно-токсични радио-активни частици са разпръснати високо в атмосферата и попаднали в обятията на поредност въздушни течения, поемат в няколко разнообразни направления. Най-заразени са Беларус, Русия и несъмнено, Украйна. Евакуирани са стотици хиляди, в това число цялото население на град Припят. Подложени на йонизираща радиация, 100 пъти по-висока от тази след бомбардировка на Хирошима, всички дървета в локалната гора получават злокобен, кърваво-червен цвят и умират. От тогава назовават това място Червената гора.
Трудно е да се каже сигурно какви са следствията у нас, само че съгласно някои източници са инфектирани най-малко пет хиляди квадратни километра от територията на България. В продължение на няколко дни популацията не беше известено за рисковата обстановка. Казват, че членовете на политическият хайлайф обаче са били снабдявани с вносна храна, с цел да не употребяват нашите инфектирани артикули.
Помня къде бях по това време. Бях излязъл в годишен отпуск от казармата и се шляехме с група другари през целия ден по Софийските улици под топлия пролетен (и евентуално радиоактивен) дъжд. Никога няма да бъдат изчислени с безспорна сигурност провалите върху живота на милиони европейски поданици, попаднали под пелената от радиационен прахуляк.
Едно от нещата, които знаем, обаче, е, че в идващите няколко години доста от децата в инфектираните региони бяха родени с поредност жестоки увреждания. Едно от тези деца се появява на бял свят на 19 юни, 1989 година. Никой не би предположил, че един ден тъкмо това дете ще се трансформира в една от най-големите митове на американският спорт. Момиченцето било родено с един бъбрек, по шест пръста на всеки крайник, със слепени пръсти на ръцете и без палци. Единият и крайник бил доста по-къс от другия. Липсват съществени кости и в двете и подбедрици и детето се придвижва с трудно изпитание. Малко откакто и дават името Оксана, родителите и я оставят в сиропиталище в Киев. Навремето бях разказал историята на именитата Джесика Лонг, която в доста връзки припомня историята на Оксана. И в това време е доста, доста друга.
Оксана прекарала цели седем години и половина в три разнообразни сиропиталища. Условията в тях не били тежки - те били ужасяващи…смазващи… кошмарни. Било толкоз студено, че било напълно обикновено децата да виждат дъха си в дългите мрачни коридори. Гладът бил непрекъснат сателит на сирачетата. “Има неща, които човек може да пренебрегва, само че гладът е мъчение, с което беше невероятно да свикнем ”- показа неотдавна Оксана пред HBO.
В сиропиталището идвали бездетни родители, само че бързо отминавали момиченцето с деформирани крачета. “Исках повече от всичко да имам семейство - спомня си Оксана - Шепнех си: Изберете мен! Изберете мен! После страдах. Обвинявах се, че не съм задоволително сладка. В последна сметка обаче се помирих, че ще си остана самичка. ”
Една вечер била прималяла от апетит и дружно с най-хубавата си другарка Лени решили да се промъкнат в кухнята в търсене на самун. Някой ги чул и нахълтал в кухнята. Оксана съумяла да пропълзи под масата и да се скрие, само че Лени била хваната. “Грабнаха я и започнаха да я бият - спомня си Оксана - Аз си запуших ушите, само че видях по какъв начин я удрят с всичка мощ. Накрая не се движеше. Вдигнаха безжизненото и тяло и я изнесоха ”. Десетилетия са отминали от този ужасяващ епизод, само че все пак Оксана не устоя и се разрида пред камерата, добавяйки през сълзи: “Никога повече не видях Лени. Тя беше единственото сходство на семейство, което имах. И единствената ми опора в онези…онези ужасни нощи ”.
Сигурно се питате какви са тези ужасни нощи? Сигурно се питате какво страдалчество още може да се стовари върху едно толкоз уязвимо, почтено и беззащитно дете? ” О, да… има неща, толкоз жестоки, толкоз немислими, че Оксана дълго се страхувала от нощта, страхувала се да заспи. И едвам предходната година откри сили да приказва за тях. В стаята и почнали да се появяват сенки. Всяка нощ. Сенки на непознати мъже. Сенки, които плащали на приюта с цел да бъдат там, в стаята на едно сакато сираче. Сенки от преизподнята…
Веднъж, Оксана се опълчила против един от тези изверги. Разярен, мъжът извадил сгъваем бръснач, с който разрязал корема на детето. Животът на Оксана някак си бил избавен, само че кожата и е белязана вечно със злокобен, голям белег.
Какво ли е щяло да се случи с нея? Тя самата счита, че несъмнено е щяла да изчезне, погълната от системата. Че нямало да оцелее и никой в никакъв случай е нямало да научи за това. Подобно на Лени…подобно на толкоз доста други изоставени деца.
Но Оксана не била напълно сама на този свят. Някой чак на другия завършек на света я обичаше. Неомъжена жена на име Мелани Гай Мастърс бе видяла черно-бяла фотография, оповестена в изданието на организация по осиновяване. Петгодишното момиченце гледа без усмивка, само че с блян от фотографията, а очите и са толкоз дълбоки, толкоз положителни, и толкоз поглъщащи, че американката схванала на момента: това е моето дете!
“От организацията се пробваха да ми кажат, че Оксана е прекомерно огромна и че мога да си осиновя бебе вместо нея, само че аз не желаех да чуя. ” - спомня си Мастърс.
Поради бюрократични трудности осиновяването лишило цели две години, само че един прелестен ден, невярваща и омаломощена от благополучие, Оксана прегърнала новата си майка. Когато било взето от сиропиталището, седемгодишното момиче тежало 15 кг. “Беше колкото тригодишното дете на моите съседи. ” - твърди Мастърс
Ето какво написа на картичката, която изпратила на своите родственици и близки няколко седмици по-късно:
“Открито: Малко късче от парадайса, тъкмо тук на земята
Малани Гай Мастърс с горделивост афишира осиновяването на един украински ангел на име Оксана Евгения Бондарчук Мастърс.
Осиновена: На петнайсети януари, 1997 година в Украйна
Пристигнала в Съединени американски щати: На първи февруари, 1997 година
Родена: На 19 Юни, 1989 година
Ръст: Един метър и един сантиметър
Тежест: 16 кг
Коса: Кестенява
Очи: Пъстри
Усмивка: Заразителна
Оксана почнала своя втори живот, обградена от любов и грижи, само че едно дете минало през пъкъла, не може просто да избяга от себе си, от контузиите, от призраците на предишното. Не смеела да се разплаче цяла година, с цел да не разочарова новата си майка. Страхувала се, че може да се откаже от нея и да я върне назад. Не говорела доста за сиропиталището и не казвала нищо за жестокия белег на корема. Майка и знаела, че нещо я тормози, само че не желала да оказва напън. Купувала и доста кукли. Оксана си играела с тях, обсипвала ги с грижи и ги наричала всичките с едно и също име…Лени.
Междувременно предходна през няколко интервенции на пръстите на ръцете. Две години по-късно се наложило да ампутират левия и крайник над коляното. На 13- годишна възраст бил ампутиран и десният. Детето навлизало в комплицирана възраст и приело ампутациите доста тежко. По рекомендация на майка си почнала да тренира академично гребане. “Когато влезнах в лодката получих ново чувство за независимост и надзор - нещо, което ми бе отнемано толкоз постоянно в моето минало. ” - споделя Оксана. - Открих, че колкото повече се натоварвах, толкоз по-силна, бърза, и самостоятелна се усещах. Тялото ми реагира на болката с възходяща мощ и целенасоченост. Аз предизвиквах водата и тя предизвикваше мен. ”
Оксана прегръща това чувство и не го пуска…до ден-днешен. Класира се за параолимпийските игри в Лондон и печели първият орден в този спорт за Съединените Щати. Но това е единствено началото. Момичето стартира да тренира като звяр! Научава се да кара ски и съумява да се класира за зимните игри. През лятото се хвърля в колоезденето. Бързо стартира да господства и в биатлона.
Болката е в предишното, силата - в сегашното. Оксана вилнее като вихър по вода, асфалт, сняг, и лед. И печели, печели, печели! Днес тя е легенда без еквивалент в Американският спорт. Участник е в шест поредни параолимпиади, от които е спечелила 17 медала в четири разнообразни спорта! Има и двайсет и два медала от международни шампионати и е притежател на поредност награди.
През 2018 година, три седмици преди зимните игри в Южна Корея, Оксана падна по време на подготовка и претърпя жестока фрактура на лакътя. Лекарите откриха пет счупвания на кости към ставата. За множеството хора това би означавало завършек на Олимпиадата още преди тя да е почнала. Но множеството хора не се споделят Оксана Мастърс. Момичето направи това, което постоянно е правила - стисна болката крепко сред зъбите си и продължи. На церемонията по откриването се появи с голяма шина покриваща съвсем цялата и дясна ръка.
Малко по-късно беше блъсната по време на финала по биатлон, падна и контузи наново същия лакът. На идващия ден трябваше да се състои борбата за медали в ски бягането. Предстояха и хиляда и 100 метра неистова конкуренция против най-хубавите спринтьорки в света.
Проблемът е, че тук не става дума толкоз за ски тичане, що се касае за ски побутване. Състезателките са в седнало състояние и употребяват напълно ръцете и горната част от тялото си с цел да се изтласкват напред по трасето. Оксана показа, че последният рид е бил призрачен: “Всеки път когато забиех щеките в снега болката беше смазваща! ”
По-малко от 24 часа след травмата си, с потрошените си кости и лице накриво от болежка, Оксана шокира съперничките си, публиката, публицистите и целият свят, спечелвайки първият златен орден в кариерата си. “В случая ” - сподели момичето след надпреварата. - “съзнанието просто надви над материята. Днес бях решила, че няма да бъда победена. “
В рамките на две седмици, Оксана завоюва пет медала в Южна Корея и бе определена единомислещо от американската делегация за знаменосец на церемонията по закриването на игрите.
В последните години, подвизите и медалите и продължиха да се натрупат и през днешния ден в Съединените Щати името Оксана Мастърс е нарицателно за триумфа и силата на волята.
Войната в Украйна подцени античното олимпийско помирение и реши да не изчака параолимпийските игри в Пекин тази година. Съревнованията още не бяха почнали, само че Оксана бе подготвена да се върне в Америка. Оказало се, че макар ужасите, които бе претърпяла в сиропиталището, тя гледала на себе си и като на украинка. Не можела да спи. Не можела да яде. Нощем плачела от изтощение, че не може да помогне с нещо на първата си Родина. Казва, че желала да се откаже от игрите, тъй като не можела да си показа, че ще се състезава с цел да печели медали в миг, в който бушува война на мястото, където е родена и което постоянно е обичала. То било част от нея, от това изключително ДНК, в което били вплетени нейните мощ, воля и темперамент. И може би точно те я предиздвикали да не се откаже. Вместо това Оксана решила да се състезава и в случай че завоюва орден, да подари паричната премия на деца с увреждания в Украйна. Страхувала се, че войната ще ги остави сираци и не желала да бъдат сполетени от нейната орис. Малко по-късно, водена от неистова мощ, Оксана завоюва рекордните седем медала и подари всеки цент от наградните двеста хиляди $ за украинските деца.
Днес тя е на 32 години и няма никакво желание да понижава оборотите. Дори се приказва, че ще опитва пети спорт - лека атлетика. Ето какво написа неотдавна в своя блог в Player’s Tribune:
“Винаги са ме привличали повече нещата, които не са съвършени...които за другите даже наподобяват грозни. Трудно ми е да го обясня, само че постоянно съм си била такава. Любимите ми цветя са глухарчетата - тези бурени, които всеки се пробва да унищожи. За мен има нещо доста скъпо в едно остаряло, накриво растение. Дори обичам умиращитe рози…
Това, което ме допира, са техните белези. Начинът, по който носят историята си върху себе си. Да бъдеш притеглен от несъвършенствата на този свят, значи да схванеш през какво са минали. За мен това е хубост. За мен това е живот.
Поради нещата, които съм претърпяла, аз съм покрита с белези. И физически и…други. Много по-различни белези.
В предишното постоянно си споделях, че тялото ми е покрито с истории. Да, това звучи хубаво. Белезите в действителност не са белези. Те просто илюстрират моите истории. Като татуировки. Но не напълно. Има една основна разлика: aз не съм избирала белезите си. Белегът е история, която ти се е случила без значение от твоето предпочитание. Ти не притежаваш един белег. Ти го…оцеляваш.
Аз желая да владея своята история. И с годините започнах да разбирам от ден на ден, че това предпочитание да си възвърна притежанието върху личното си тяло, да си възвърна притежанието върху личния си живот е история, която би трябвало да опиша. Да изрека на глас най-ужасните неща. Аз да ги определям, а не да им разреша те да дефинират мен. ”
Човекът е единственoтo творение в природата, коeто има толкоз дълго детство. В съпоставяне с всяко друго живо създание на земята при нас зрелостта настава доста, доста късно. Защо ли? В научните среди има доста отзиви, само че това което знаем сигурно е, че природата е оградила детството като съкровенно пространство, което ни образува деликатно и методично. Учи ни да плуваме, преди да ни подмятна измежду огромните талази на живота. Експертите споделят, че първите седем години са най-важни. Тогава сме най-поддатливи на въздействие, тогава сме най-любознателни и отново тогава сме най-уязвими. Аристотел даже бе споделил, че в случай че му покажеш едно седемгодишно дете, той ще ти покаже какъв човек ще стане от него. Седем години. От тях зависи толкоз доста. Те са половината детство. Те са увертюрата към операта. Предговорът към нашето наличие. Съдбата бе решила да вземе толкоз доста от едно дете. Да отнеме бъбрека му, краката му, пръстите му, родителите му, и…тези седем години и половина, които са толкоз значими. Тя просто го хвърли измежду вълните на океана, само че вместо да потъне, то се научи да плува.
Вижте, някои книги просто нямат увод. Нямат и следговор. Имат единствено диалект. Като живота на Оксана Мастърс. Може би по тази причина и тази книга няма увод. Нямаше по какъв начин да има. Трябваше и аз просто да я хвърля някъде там в огромния ефир и да допускам в нея…и в теб. И не щеш ли през днешния ден е в ръцете ти и щом е по този начин, несъмнено ше я научиш да плува в твоя огромен океан. На корицата написа “Хроника на болката ”, само че знаеш ли - в съвсем всяка история, която откриеш в нея, става дума за нещо друго…нещо градивно, нещо красиво, което толкоз постоянно живее вътре в оковите на болката и чака да се изтръгне от нея, с цел да полети нагоре като птица.
Пътят е повтаряща се метафора във всяка една от тези истории. Пътят освен в пространството, освен във времето, само че и в тези тайнствени и красиви места, за които няма рейс и в които можем да отидем само когато разберем себе си. Когато се научим да виждаме и ценим пейзажите, които ни трансформират в хора.
В “По пътя ” Джек Керуак ни бе попитал следното:
“Кой е твоят път, дребосъче? Пътят на момчето-светец? Пътят на безумеца? Пътят на дъгата? Пътят на шарената рибка? Или е някой различен път? Пътят е за всекиго, води на всички места и може да бъде извървян по всевъзможен начин… ”
Старият битник просто искаше да ни каже да се втурнем напред към фантазиите си без боязън. Да повярваме в непознатото и в теологията на придвижването. Да прегърнем смяната и незнайното. Да не стопираме да търсим, да питаме, да откриваме и да се развиваме, тъй като там, където в никакъв случай не стартира път, ни чака неподвижната съсипия на бездействието и стагнацията.
Пътят и болката. Те са на всички места в живота. Те са и тук, на тези страници, които взеха решение да стартират без увод поради историята на великата Оксана Мастърс. Ако се вгледаме деликатно в нея, ще открием, че това е история за избора. През годините, отредени ни на тази земя, ние всички рано или късно ще се натъкнем на изпепеляваща болежка и загуба. И тогава ще би трябвало да създадем избор: дали да бъдем погълнати и рарушени от отчаянието, или да се превърнем в Оксана Мастърс и по-нейните лични думи да отвърнем на болката с възходяща мощ.
В съвсем всяка от идващите истории ще открием, че видимо непреодолимата болежка може да бъде употребена като суровина. Че силата доста, доста постоянно е функционалност от страданието. Без болежка нямаше да има Достоевски… ”Герника ”… Ван Гог… Яворов… Оксана Мастърс. Вижте какъв брой доста хубост, съзидание и светлина заместват мрака, когато той се сблъска с волята за живот. Днес даже Червената гора е погълната от растителност и въпреки и изкривени, нови дървета протягат зелените си пръсти към слънцето. Въпреки че е на две крачки от Чернобил, мястото гъмжи от живот и даже радиацията е безпомощна.
Как е допустимо, питат се учените? Не знам. Някои неща не постоянно имат пояснение. Как е допустимо едно невръстно дете да мине през пъкъла без да изгори в пламъците? Как е допустимо да не бъде отнесено вечно в недрата на преизподнята от неговите изчадия? Как е допустимо да трансформира белезите си в живопис?
Днес Оксана Мастърс е поставила няколко белега върху кожата си по лично предпочитание. Едната татуировка е отдясно на злокобната вадичка, оставена от бръснача върху корема и. На нея е изобразено малко глухарче, чиито нежни власинки, поети от вятъра се реят над цветето. От лявата страна на белега е татуирана огромна роза до която е написано:
Една роза постоянно е, и постоянно ще си остане…роза.
Оксана споделя, че като дребна е таила мъка към биологичните си родители, само че не и през днешния ден. Казва, че ги схваща и желае да ги открие и да се срещне с тях. Иска да научи и тяхната история, с цел да разбере още по-добре своята лична.
И споделя следното:
“Не мога да спря да мисля за други дами и други деца и за нещата, които са претърпяли. И за това какъв брой значима може да се окаже за тях моята история. Не мога да спра да мисля за това какъв брой е значимо за тях да ме видят - не просто непречупена, само че живееща и процъвтяваща. Не като някакъв обект на съчувствие, а като образец за мощ. Да ме видят като жена, която е разкрила господство от другата страна на своята контузия и която заслужава да бъде възприемана не като сумата от нещата, които са и се случили, а като сумата от нещата, които е постигнала…
Спортът промени живота ми вечно и аз постоянно ще съм му признателна. Спечелих толкоз доста медали… Но аз не се състезавам единствено с цел да надвивам - съревновавам се, тъй като спортът ми оказа помощ да схвана себе си. Спортът ми оказа помощ да открия че човешкото тяло, моето тяло, има мощ, която в никакъв случай, в никакъв случай не би трябвало да бъде подценявана.
Моята история продължава. Тя има начало, среда и някой ден край…но още е рано. Сега държа в ръце късчета от себе си и бавничко ги отстранявам едно от друго. А след това все по този начин бавничко, още веднъж ще ги съединя. ”
Приятелю. Ти, който обичаш да четеш. Тук те чакат истории, от които от време на време боли, само че не мисли, че героите им са се разпаднали вечно. От теб зависи да откриеш техните късчета на тези страници и бавничко да ги съединиш. И единствено тогава хрониката на болката ще се трансформира в хроника на силата.
Приятно четене…
На 26 Април, 1986 година, в 1 ч. 23 мин. и 40 сек. сутринта оператор в залата за ръководство на АЕЦ “Ленин ” се подчини на напътствието на шеф смянатa Александър Акимов да задейства спешната система за намаление на мощността на прегрелия реактор, който към този момент е жертван заради съдбовна поредност от неточности както на личния състав, по този начин и във функционалният дизайн на електроцентралата.
Аварийната система би трябвало да спусне регулиращи пръти в самия тулум на дейната зона и реакцията да бъде спряна изцяло. Прътите са формирани от обогатен изотоп на металоида бор, който залавя топлинни неутрони, само че краищата им са направени от графит.
Поради налягането в авариралия реактор прътите не съумяват да влезнат до дъно. Единствено графитът е потънал и това води до краткотрайно изместване на охладителя. Мощността се повишава до немислимите трийсет хиляди мегавата, а температурата в дейната зона доближава няколко хиляди градуса! Девет секунди по-късно енергоблок номер четири избухва в толкоз неистова детонация, че капакът на реактора, тежащ над хиляда тона, е накълцан и изстрелян във въздуха през покрива на централата.
Огромен облак от силно-токсични радио-активни частици са разпръснати високо в атмосферата и попаднали в обятията на поредност въздушни течения, поемат в няколко разнообразни направления. Най-заразени са Беларус, Русия и несъмнено, Украйна. Евакуирани са стотици хиляди, в това число цялото население на град Припят. Подложени на йонизираща радиация, 100 пъти по-висока от тази след бомбардировка на Хирошима, всички дървета в локалната гора получават злокобен, кърваво-червен цвят и умират. От тогава назовават това място Червената гора.
Трудно е да се каже сигурно какви са следствията у нас, само че съгласно някои източници са инфектирани най-малко пет хиляди квадратни километра от територията на България. В продължение на няколко дни популацията не беше известено за рисковата обстановка. Казват, че членовете на политическият хайлайф обаче са били снабдявани с вносна храна, с цел да не употребяват нашите инфектирани артикули.
Помня къде бях по това време. Бях излязъл в годишен отпуск от казармата и се шляехме с група другари през целия ден по Софийските улици под топлия пролетен (и евентуално радиоактивен) дъжд. Никога няма да бъдат изчислени с безспорна сигурност провалите върху живота на милиони европейски поданици, попаднали под пелената от радиационен прахуляк.
Едно от нещата, които знаем, обаче, е, че в идващите няколко години доста от децата в инфектираните региони бяха родени с поредност жестоки увреждания. Едно от тези деца се появява на бял свят на 19 юни, 1989 година. Никой не би предположил, че един ден тъкмо това дете ще се трансформира в една от най-големите митове на американският спорт. Момиченцето било родено с един бъбрек, по шест пръста на всеки крайник, със слепени пръсти на ръцете и без палци. Единият и крайник бил доста по-къс от другия. Липсват съществени кости и в двете и подбедрици и детето се придвижва с трудно изпитание. Малко откакто и дават името Оксана, родителите и я оставят в сиропиталище в Киев. Навремето бях разказал историята на именитата Джесика Лонг, която в доста връзки припомня историята на Оксана. И в това време е доста, доста друга.
Оксана прекарала цели седем години и половина в три разнообразни сиропиталища. Условията в тях не били тежки - те били ужасяващи…смазващи… кошмарни. Било толкоз студено, че било напълно обикновено децата да виждат дъха си в дългите мрачни коридори. Гладът бил непрекъснат сателит на сирачетата. “Има неща, които човек може да пренебрегва, само че гладът е мъчение, с което беше невероятно да свикнем ”- показа неотдавна Оксана пред HBO.
В сиропиталището идвали бездетни родители, само че бързо отминавали момиченцето с деформирани крачета. “Исках повече от всичко да имам семейство - спомня си Оксана - Шепнех си: Изберете мен! Изберете мен! После страдах. Обвинявах се, че не съм задоволително сладка. В последна сметка обаче се помирих, че ще си остана самичка. ”
Една вечер била прималяла от апетит и дружно с най-хубавата си другарка Лени решили да се промъкнат в кухнята в търсене на самун. Някой ги чул и нахълтал в кухнята. Оксана съумяла да пропълзи под масата и да се скрие, само че Лени била хваната. “Грабнаха я и започнаха да я бият - спомня си Оксана - Аз си запуших ушите, само че видях по какъв начин я удрят с всичка мощ. Накрая не се движеше. Вдигнаха безжизненото и тяло и я изнесоха ”. Десетилетия са отминали от този ужасяващ епизод, само че все пак Оксана не устоя и се разрида пред камерата, добавяйки през сълзи: “Никога повече не видях Лени. Тя беше единственото сходство на семейство, което имах. И единствената ми опора в онези…онези ужасни нощи ”.
Сигурно се питате какви са тези ужасни нощи? Сигурно се питате какво страдалчество още може да се стовари върху едно толкоз уязвимо, почтено и беззащитно дете? ” О, да… има неща, толкоз жестоки, толкоз немислими, че Оксана дълго се страхувала от нощта, страхувала се да заспи. И едвам предходната година откри сили да приказва за тях. В стаята и почнали да се появяват сенки. Всяка нощ. Сенки на непознати мъже. Сенки, които плащали на приюта с цел да бъдат там, в стаята на едно сакато сираче. Сенки от преизподнята…
Веднъж, Оксана се опълчила против един от тези изверги. Разярен, мъжът извадил сгъваем бръснач, с който разрязал корема на детето. Животът на Оксана някак си бил избавен, само че кожата и е белязана вечно със злокобен, голям белег.
Какво ли е щяло да се случи с нея? Тя самата счита, че несъмнено е щяла да изчезне, погълната от системата. Че нямало да оцелее и никой в никакъв случай е нямало да научи за това. Подобно на Лени…подобно на толкоз доста други изоставени деца.
Но Оксана не била напълно сама на този свят. Някой чак на другия завършек на света я обичаше. Неомъжена жена на име Мелани Гай Мастърс бе видяла черно-бяла фотография, оповестена в изданието на организация по осиновяване. Петгодишното момиченце гледа без усмивка, само че с блян от фотографията, а очите и са толкоз дълбоки, толкоз положителни, и толкоз поглъщащи, че американката схванала на момента: това е моето дете!
“От организацията се пробваха да ми кажат, че Оксана е прекомерно огромна и че мога да си осиновя бебе вместо нея, само че аз не желаех да чуя. ” - спомня си Мастърс.
Поради бюрократични трудности осиновяването лишило цели две години, само че един прелестен ден, невярваща и омаломощена от благополучие, Оксана прегърнала новата си майка. Когато било взето от сиропиталището, седемгодишното момиче тежало 15 кг. “Беше колкото тригодишното дете на моите съседи. ” - твърди Мастърс
Ето какво написа на картичката, която изпратила на своите родственици и близки няколко седмици по-късно:
“Открито: Малко късче от парадайса, тъкмо тук на земята
Малани Гай Мастърс с горделивост афишира осиновяването на един украински ангел на име Оксана Евгения Бондарчук Мастърс.
Осиновена: На петнайсети януари, 1997 година в Украйна
Пристигнала в Съединени американски щати: На първи февруари, 1997 година
Родена: На 19 Юни, 1989 година
Ръст: Един метър и един сантиметър
Тежест: 16 кг
Коса: Кестенява
Очи: Пъстри
Усмивка: Заразителна
Оксана почнала своя втори живот, обградена от любов и грижи, само че едно дете минало през пъкъла, не може просто да избяга от себе си, от контузиите, от призраците на предишното. Не смеела да се разплаче цяла година, с цел да не разочарова новата си майка. Страхувала се, че може да се откаже от нея и да я върне назад. Не говорела доста за сиропиталището и не казвала нищо за жестокия белег на корема. Майка и знаела, че нещо я тормози, само че не желала да оказва напън. Купувала и доста кукли. Оксана си играела с тях, обсипвала ги с грижи и ги наричала всичките с едно и също име…Лени.
Междувременно предходна през няколко интервенции на пръстите на ръцете. Две години по-късно се наложило да ампутират левия и крайник над коляното. На 13- годишна възраст бил ампутиран и десният. Детето навлизало в комплицирана възраст и приело ампутациите доста тежко. По рекомендация на майка си почнала да тренира академично гребане. “Когато влезнах в лодката получих ново чувство за независимост и надзор - нещо, което ми бе отнемано толкоз постоянно в моето минало. ” - споделя Оксана. - Открих, че колкото повече се натоварвах, толкоз по-силна, бърза, и самостоятелна се усещах. Тялото ми реагира на болката с възходяща мощ и целенасоченост. Аз предизвиквах водата и тя предизвикваше мен. ”
Оксана прегръща това чувство и не го пуска…до ден-днешен. Класира се за параолимпийските игри в Лондон и печели първият орден в този спорт за Съединените Щати. Но това е единствено началото. Момичето стартира да тренира като звяр! Научава се да кара ски и съумява да се класира за зимните игри. През лятото се хвърля в колоезденето. Бързо стартира да господства и в биатлона.
Болката е в предишното, силата - в сегашното. Оксана вилнее като вихър по вода, асфалт, сняг, и лед. И печели, печели, печели! Днес тя е легенда без еквивалент в Американският спорт. Участник е в шест поредни параолимпиади, от които е спечелила 17 медала в четири разнообразни спорта! Има и двайсет и два медала от международни шампионати и е притежател на поредност награди.
През 2018 година, три седмици преди зимните игри в Южна Корея, Оксана падна по време на подготовка и претърпя жестока фрактура на лакътя. Лекарите откриха пет счупвания на кости към ставата. За множеството хора това би означавало завършек на Олимпиадата още преди тя да е почнала. Но множеството хора не се споделят Оксана Мастърс. Момичето направи това, което постоянно е правила - стисна болката крепко сред зъбите си и продължи. На церемонията по откриването се появи с голяма шина покриваща съвсем цялата и дясна ръка.
Малко по-късно беше блъсната по време на финала по биатлон, падна и контузи наново същия лакът. На идващия ден трябваше да се състои борбата за медали в ски бягането. Предстояха и хиляда и 100 метра неистова конкуренция против най-хубавите спринтьорки в света.
Проблемът е, че тук не става дума толкоз за ски тичане, що се касае за ски побутване. Състезателките са в седнало състояние и употребяват напълно ръцете и горната част от тялото си с цел да се изтласкват напред по трасето. Оксана показа, че последният рид е бил призрачен: “Всеки път когато забиех щеките в снега болката беше смазваща! ”
По-малко от 24 часа след травмата си, с потрошените си кости и лице накриво от болежка, Оксана шокира съперничките си, публиката, публицистите и целият свят, спечелвайки първият златен орден в кариерата си. “В случая ” - сподели момичето след надпреварата. - “съзнанието просто надви над материята. Днес бях решила, че няма да бъда победена. “
В рамките на две седмици, Оксана завоюва пет медала в Южна Корея и бе определена единомислещо от американската делегация за знаменосец на церемонията по закриването на игрите.
В последните години, подвизите и медалите и продължиха да се натрупат и през днешния ден в Съединените Щати името Оксана Мастърс е нарицателно за триумфа и силата на волята.
Войната в Украйна подцени античното олимпийско помирение и реши да не изчака параолимпийските игри в Пекин тази година. Съревнованията още не бяха почнали, само че Оксана бе подготвена да се върне в Америка. Оказало се, че макар ужасите, които бе претърпяла в сиропиталището, тя гледала на себе си и като на украинка. Не можела да спи. Не можела да яде. Нощем плачела от изтощение, че не може да помогне с нещо на първата си Родина. Казва, че желала да се откаже от игрите, тъй като не можела да си показа, че ще се състезава с цел да печели медали в миг, в който бушува война на мястото, където е родена и което постоянно е обичала. То било част от нея, от това изключително ДНК, в което били вплетени нейните мощ, воля и темперамент. И може би точно те я предиздвикали да не се откаже. Вместо това Оксана решила да се състезава и в случай че завоюва орден, да подари паричната премия на деца с увреждания в Украйна. Страхувала се, че войната ще ги остави сираци и не желала да бъдат сполетени от нейната орис. Малко по-късно, водена от неистова мощ, Оксана завоюва рекордните седем медала и подари всеки цент от наградните двеста хиляди $ за украинските деца.
Днес тя е на 32 години и няма никакво желание да понижава оборотите. Дори се приказва, че ще опитва пети спорт - лека атлетика. Ето какво написа неотдавна в своя блог в Player’s Tribune:
“Винаги са ме привличали повече нещата, които не са съвършени...които за другите даже наподобяват грозни. Трудно ми е да го обясня, само че постоянно съм си била такава. Любимите ми цветя са глухарчетата - тези бурени, които всеки се пробва да унищожи. За мен има нещо доста скъпо в едно остаряло, накриво растение. Дори обичам умиращитe рози…
Това, което ме допира, са техните белези. Начинът, по който носят историята си върху себе си. Да бъдеш притеглен от несъвършенствата на този свят, значи да схванеш през какво са минали. За мен това е хубост. За мен това е живот.
Поради нещата, които съм претърпяла, аз съм покрита с белези. И физически и…други. Много по-различни белези.
В предишното постоянно си споделях, че тялото ми е покрито с истории. Да, това звучи хубаво. Белезите в действителност не са белези. Те просто илюстрират моите истории. Като татуировки. Но не напълно. Има една основна разлика: aз не съм избирала белезите си. Белегът е история, която ти се е случила без значение от твоето предпочитание. Ти не притежаваш един белег. Ти го…оцеляваш.
Аз желая да владея своята история. И с годините започнах да разбирам от ден на ден, че това предпочитание да си възвърна притежанието върху личното си тяло, да си възвърна притежанието върху личния си живот е история, която би трябвало да опиша. Да изрека на глас най-ужасните неща. Аз да ги определям, а не да им разреша те да дефинират мен. ”
Човекът е единственoтo творение в природата, коeто има толкоз дълго детство. В съпоставяне с всяко друго живо създание на земята при нас зрелостта настава доста, доста късно. Защо ли? В научните среди има доста отзиви, само че това което знаем сигурно е, че природата е оградила детството като съкровенно пространство, което ни образува деликатно и методично. Учи ни да плуваме, преди да ни подмятна измежду огромните талази на живота. Експертите споделят, че първите седем години са най-важни. Тогава сме най-поддатливи на въздействие, тогава сме най-любознателни и отново тогава сме най-уязвими. Аристотел даже бе споделил, че в случай че му покажеш едно седемгодишно дете, той ще ти покаже какъв човек ще стане от него. Седем години. От тях зависи толкоз доста. Те са половината детство. Те са увертюрата към операта. Предговорът към нашето наличие. Съдбата бе решила да вземе толкоз доста от едно дете. Да отнеме бъбрека му, краката му, пръстите му, родителите му, и…тези седем години и половина, които са толкоз значими. Тя просто го хвърли измежду вълните на океана, само че вместо да потъне, то се научи да плува.
Вижте, някои книги просто нямат увод. Нямат и следговор. Имат единствено диалект. Като живота на Оксана Мастърс. Може би по тази причина и тази книга няма увод. Нямаше по какъв начин да има. Трябваше и аз просто да я хвърля някъде там в огромния ефир и да допускам в нея…и в теб. И не щеш ли през днешния ден е в ръцете ти и щом е по този начин, несъмнено ше я научиш да плува в твоя огромен океан. На корицата написа “Хроника на болката ”, само че знаеш ли - в съвсем всяка история, която откриеш в нея, става дума за нещо друго…нещо градивно, нещо красиво, което толкоз постоянно живее вътре в оковите на болката и чака да се изтръгне от нея, с цел да полети нагоре като птица.
Пътят е повтаряща се метафора във всяка една от тези истории. Пътят освен в пространството, освен във времето, само че и в тези тайнствени и красиви места, за които няма рейс и в които можем да отидем само когато разберем себе си. Когато се научим да виждаме и ценим пейзажите, които ни трансформират в хора.
В “По пътя ” Джек Керуак ни бе попитал следното:
“Кой е твоят път, дребосъче? Пътят на момчето-светец? Пътят на безумеца? Пътят на дъгата? Пътят на шарената рибка? Или е някой различен път? Пътят е за всекиго, води на всички места и може да бъде извървян по всевъзможен начин… ”
Старият битник просто искаше да ни каже да се втурнем напред към фантазиите си без боязън. Да повярваме в непознатото и в теологията на придвижването. Да прегърнем смяната и незнайното. Да не стопираме да търсим, да питаме, да откриваме и да се развиваме, тъй като там, където в никакъв случай не стартира път, ни чака неподвижната съсипия на бездействието и стагнацията.
Пътят и болката. Те са на всички места в живота. Те са и тук, на тези страници, които взеха решение да стартират без увод поради историята на великата Оксана Мастърс. Ако се вгледаме деликатно в нея, ще открием, че това е история за избора. През годините, отредени ни на тази земя, ние всички рано или късно ще се натъкнем на изпепеляваща болежка и загуба. И тогава ще би трябвало да създадем избор: дали да бъдем погълнати и рарушени от отчаянието, или да се превърнем в Оксана Мастърс и по-нейните лични думи да отвърнем на болката с възходяща мощ.
В съвсем всяка от идващите истории ще открием, че видимо непреодолимата болежка може да бъде употребена като суровина. Че силата доста, доста постоянно е функционалност от страданието. Без болежка нямаше да има Достоевски… ”Герника ”… Ван Гог… Яворов… Оксана Мастърс. Вижте какъв брой доста хубост, съзидание и светлина заместват мрака, когато той се сблъска с волята за живот. Днес даже Червената гора е погълната от растителност и въпреки и изкривени, нови дървета протягат зелените си пръсти към слънцето. Въпреки че е на две крачки от Чернобил, мястото гъмжи от живот и даже радиацията е безпомощна.
Как е допустимо, питат се учените? Не знам. Някои неща не постоянно имат пояснение. Как е допустимо едно невръстно дете да мине през пъкъла без да изгори в пламъците? Как е допустимо да не бъде отнесено вечно в недрата на преизподнята от неговите изчадия? Как е допустимо да трансформира белезите си в живопис?
Днес Оксана Мастърс е поставила няколко белега върху кожата си по лично предпочитание. Едната татуировка е отдясно на злокобната вадичка, оставена от бръснача върху корема и. На нея е изобразено малко глухарче, чиито нежни власинки, поети от вятъра се реят над цветето. От лявата страна на белега е татуирана огромна роза до която е написано:
Една роза постоянно е, и постоянно ще си остане…роза.
Оксана споделя, че като дребна е таила мъка към биологичните си родители, само че не и през днешния ден. Казва, че ги схваща и желае да ги открие и да се срещне с тях. Иска да научи и тяхната история, с цел да разбере още по-добре своята лична.
И споделя следното:
“Не мога да спря да мисля за други дами и други деца и за нещата, които са претърпяли. И за това какъв брой значима може да се окаже за тях моята история. Не мога да спра да мисля за това какъв брой е значимо за тях да ме видят - не просто непречупена, само че живееща и процъвтяваща. Не като някакъв обект на съчувствие, а като образец за мощ. Да ме видят като жена, която е разкрила господство от другата страна на своята контузия и която заслужава да бъде възприемана не като сумата от нещата, които са и се случили, а като сумата от нещата, които е постигнала…
Спортът промени живота ми вечно и аз постоянно ще съм му признателна. Спечелих толкоз доста медали… Но аз не се състезавам единствено с цел да надвивам - съревновавам се, тъй като спортът ми оказа помощ да схвана себе си. Спортът ми оказа помощ да открия че човешкото тяло, моето тяло, има мощ, която в никакъв случай, в никакъв случай не би трябвало да бъде подценявана.
Моята история продължава. Тя има начало, среда и някой ден край…но още е рано. Сега държа в ръце късчета от себе си и бавничко ги отстранявам едно от друго. А след това все по този начин бавничко, още веднъж ще ги съединя. ”
Приятелю. Ти, който обичаш да четеш. Тук те чакат истории, от които от време на време боли, само че не мисли, че героите им са се разпаднали вечно. От теб зависи да откриеш техните късчета на тези страници и бавничко да ги съединиш. И единствено тогава хрониката на болката ще се трансформира в хроника на силата.
Приятно четене…
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ