Ще дойде време, когато умните ще мълчат, глупаците ще говорят, а разсипниците ще забогатеят
Иво Андрич (9.10.1892 – 13.03.1975) е несъмнено един от най-значимите освен балкански, само че и международни писатели.
И Нобеловата премия, присъдена му през 1961 година, е почтено удостоверение за гения му, а не само политически акт, какъвто следим през последното десетилетие.
Андрич е комплициран публицист, той не се чете в метрото или на плажа, нужна е мисловна активност и познаване на историческите процеси, с цел да вникнеш във всеобхватността на сякаш камерното му от геостратегическа точка творчество. Ние се позоваваме на дисертацията на проф. Светлозар Игов, най-сериозния откривател на Иво Андрич, предоставяйки на своите читатели фрагмент от „ Обратните ” ходове на Иво Андрич ”.
„ Но да се върнем към казуса за балканската еднаквост, прегледан от Андрич посредством главния му систематичен прийом на “обратния ход ” – за Андрич Балканите не са коренно “другото ” на Европа, а единствено смален модел на “различията ” в Европа и света, Балканите са “сгъстена ” Европа. Андрич, несъмнено – и освен заради превъзходното си високо обучение (завършва с докторска дисертация върху духовното развиване на Босна по време на турското господство философския факултет на университета в Грац и цялостен живот работи в библиотеки и архиви в разнообразни европейски столици) – знае превъзходно историческите особености на Балканите като публично и икономическо развиване, обичай и просвета, ментални настройки, знае тяхната социално-икономическа назадничавост, вижда и конфликта, и срещата на Запада и Ориента на Балканите, ” “кръстопътната ” им и “мостова ” геополитическа ситуираност, историческите дисконтинуитети в развиването на балканските нации, само че той не счита Балканите за коренно разнообразни от Европа. Напротив, художествената му философия за Балканите е подчинена на разбирането, че светът изобщо и земната реалност са занятие на злото и насилието, на страха и болката, че човек е “чужденец, пренебрегнат в историята ”, която е “долина на рева ”.
Андрич е исторически черноглед, който счита, че, както стана дума, в историята няма историческо позволение и че единственото избавление от историята е на метаисторическо и трансцендентно ниво. Затова той не мисли, че “тук ” е по-лошо от “там ” и че “ние ” сме по-лоши от “другите ”, не мисли, че Балканите са прокълнато историческо място, а Европа е друго. Злото и насилието са земна и човешка орис, а не проклинание на едно – което и да е – земно място. Рай на земята няма, животът е безконечна борба, избавление е допустимо не по-други земни “брегове ”, а оттатък тях. На земята и в историята е вероятен единствено къс момент на благополучие и покой, само че не и “вечно самодоволство ”. И тези блажени мигове на изтръгнатост от земната и историческата орис са вероятни единствено в късите мигове на екстазите на творчеството и любовта. ”
Това е посоката към творчеството на Иво Андрич. Останалото е да прочетете най-малко „ Травнишка хроника ” и наложително „ Мостът на Дрина ”. Препоръка. Защото времето, за което приказва нобелистът, ние го живеем.
12 цитата от Иво Андрич:
1. “Има три неща, които не могат да се скрият – споделяха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията. ”
2. “Странно е какъв брой малко ни е нужно, с цел да бъдем щастливи, и още по-странно е какъв брой постоянно точно това малко ни липсва! ”
3. “Животът ни връща единствено това, което даваме на другите. ”
4. “Болестта е сиромашката орис, само че и наказване за богатите. ”
5. “Че мълчанието е мощ, а говоренето уязвимост, се вижда по това, че старците и децата обичат да приказват. ”
6. “Нищо не свързва хората по този начин, както общото и щастливо претърпяно злощастие. ”
7. “Каквото не боли – то не е живот, каквото не отминава – то не е благополучие. ”
8. “Толкова неща в живота имаше, от които се бояхме. А не трябваше. Трябваше да живеем. ”
9. “Жената стои като врата, на изхода, както и на входа на този свят. ”
10. “Всички хора са ми нужни. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще смъкна шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае безконечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата. ”
11. “Любовта живее по-малко даже от една пролет. ”
12. “Щом почне да зрее лятото, някаква мощ, за която не знам дали идва от мен или от световете към мен, ме подвига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плувам, хвърча. С други думи, благополучен съм, тъй като не бих могъл да кажа къде съм. ”
obekti.bg
