Кое е по-добре: без малцинства или с много малки малцинства
Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Текстът му е препечатан от " Дойче веле ".
Една имитация на сръбския вицепремиер Ивица Дачич тези дни разпали пристрастеностите в българските медии. Всъщност, той искаше да упрекна Европейски Съюз поради безразличието му към правата на сърбите в Черна гора, ударени (според него) от закона за вероизповеданията там – православната черква трябвало да потвърждава благосъстоятелност върху парцелите си преди 1918 и страната можела да им ги лишава. За да създаде контрастност, Дачич даде за образец България, която ревниво защитавала правата на своето малцинство в страната му, въпреки и то да е единствено 0,26% от популацията, а за доста по-голям % сърби в Черна гора грижа нямало.
В България обаче някои прочетоха това, както Вътрешна македонска революционна организация чете истанбулската спогодба (ако преразказвам приказката за Дявола и Евангелието) и наместо да се застъпят за своите православни братовчеди, се нахвърлиха върху Дачич с обвиняването, че с нещо заплашва западните околности. А Красимир Каракачанов отново стигна до Ньойския контракт, което вкара тематиката в обичаната ни абсурдистка тоналност.
Основателна ли е " малцинствената суматоха "?
Разбира се, по-добре е, когато националистическата пáра отива в медийната свирка, в сравнение с да провокира кръвопролития по освобождението на едни или други братя, както е било преди век. Но бързото припламване на абсурда сподели, че пристрастеностите тлеят. Страховете на националните болшинства се подхранват от рецесията на националните страни, по едно и също време хомогенизирани от глобализацията и разяждани от центробежните сили на автономисти като каталунци или шотландци, косовари и босненски сърби.
Раздразнения и спорове поражда самата липса на общ принцип за конструиране на идентичности в развития свят. На единия полюс е политическата нация от френски вид, която волунтаристично строи страната от горната страна, на другия – културната нация по немски пример, която сплотява към този момент съществуващи долу културни дадености; от едната страна е канадската нация-мозайка от общности, от другата – съвсем хомогенните през днешния ден Полша или Япония.
Наистина страните от Балканите одобриха (или бяха попритиснати да подпишат) Рамковата спогодба на Съвета на Европа, призвана да закрепи правилата на демократичната народна власт, която не просто обезпечава властта на болшинствата, само че и пази правата на малцинствата. Само че тази спогодба е точно " рамкова " – в нея отсъства даже формулировка за национално малцинство. Поради доста другите традции на обособените страни, оставено беше на самите тях да дефинират какво тъкмо ще да е това.
Когато се подписа тази спогодба, българските политици дълго повтаряха, че биха опазвали правата на националните малцинства, в случай че такива би имало в страната, само че работата е там, че било нямало – имали сме единствено етнически. В формален порядък България заявява, че тази спогодба не касае промени на териториалната целокупност на страната, което тогава прозвуча леко параноично. Кой пък приказва за промени на границите в документа? След време разбрахме по какъв начин може да се използва тази спогодба: тя разреши да бъде отказана регистрация на разнообразни неправителствени организации на македонците от Пиринския край под претекст, че заплашват териториалната целокупност.
Страхът за териториалната целокупност не е за подценяване
Този боязън не е за подценяване, в случай че познаваме историята. Хитлер употребява немските малцинства в Судетите или Данциг, с цел да оправдае нападенията против Чехословакия и Полша; малцинствата си като предмостие през днешния ден употребяват руснаците в Балтика и Украйна. А дано не забравяме, че в България са регистрирани към 300 000 съветски парцела, т.е. – теоретически съществуват условия за нещо сходно на виладжийския пуч в Черна гора. С турското малцинство ни плашат от времето на кипърската рецесия 1974, когато Турция окупира една трета от острова след гръцкия прелом и опита за присъединението му. Но да се боим, че ще ни завладее дребната Северна Македония, е смешно – просто в тази ситуация става дума за нещо напълно друго. 0% македонско малцинство в България, 0% българско там: за огромна част от тукашните сънародници това е доказателство, че освен част, а всички македонци са българи; и назад, за Скопие абсолютно потвърждава, че нямат напълно нищо общо с българите. Договори подписвахме, комисии правихме, а политическият сюрреализъм продължава.
Около утвърждението на конвенцията доста се обсъждаше хипотетичната разлика сред етническо и национално малцинство - второто било обвързвано със съществуващи прилежащи страни и затова по-опасно. Все по-шареният актуален свят обаче като че ли последователно обезсмисля подобен мироглед. Започва да наподобява необичайно, че за 20-те хиляди българи, останали в западните околности след войните, национал-популистите се грижат повече, в сравнение с за двата милиона разселени по света, които мнозина даже са подготвени с лека ръка да лишат от право на глас.
Древният архетип, че който напусне родината, губи и правата си, стартира да става все по-неадекватен, само че все пак ние мъчно се пренастройваме: мигранти като турците в Германия или румънците в Англия може да са сериозен демографски запас, само че като че ли постоянно ще си останат по-долу от баварци или уелсци, които с изключение на самостоятелни права имат и унаследен суверенитет над територията. Тази настройка най-тежко се отразява на ромите, които обичайно считаме за номади, за приходящи, въпреки че от епохи живеят край нас.
Не малцинства, а бизнес мрежи
Предубежденията към малцинствени групи идват и от това, че ги считаме за привилегировани. Особено когато съумеят да се провеждат, както направиха българските турци към Движението за права и свободи, което към този момент 30 години хем пази правата им, хем основава районни клиентели, построява фрагменти и даже праща деца от Родопите да се изучат в Турция. Не приказвам за грантовете и помощите, които някои групи получават, това са дребни пари. Става дума за солидарността, доверието и взаимопомощта, с помощта на които сходни общности монополизират браншове от стопанската система освен в България, само че и на всички места по света: наследниците на коренното население в Америка владеят да вземем за пример казината, мексиканките гледат деца, гърците държат заведения за хранене... Най-силна злоба по традиция будят евреите, чиито мрежи са най-развити, а приятелите по света – най-влиятелни. Но вземете каракачаните – извънредно небогати пастири-номади до четирийсетте, те ненадейно изскочиха с едни гърди напред, когато при започване на прехода получиха право да вървят първи да работят в Гърция без визи, с помощта на гръкоезичието си. С една дума става по този начин, че и старите политико-военни разпри към малцинствата незабелязано се трансформират в конкуренция сред бизнес-мрежи.
Груповите права на малцинствата слагат демократичната мисъл пред комплициран проблем. От една страна – индивидът свободно избира да бъде част от общността, с която се разпознава. От друга - тази общественост постоянно лимитира правата му, постанова му политически дневен ред (малцинствата са най-единни в гласуването си).
Нека малцинствата се роят и пишат стихове!
Аз бих тръгнал към казуса с малцинствата не по пътя на асимилирането, а назад, по пътя на фрагментирането. Нека цъфтят 100 цветя, както споделил " Великият кормчия " Мао. Бих признал културните особености на гагаузите, на власите и куцувласите. Бих разграничил грижливо турците в Източните Родопи от тези в Делиормана, кардерашите от ярлиите... Нека всеки трансформира диалекта си в език, да написа стихове на него, дано измисля празници и обичаи, каквито изиска! Представяте ли си какъв брой шарени биха станали Балканите по този начин? В Унгария през 90-те едни хора желаеха да бъдат приети за хунско малцинство и дори някакво финансиране им дадоха. Този месец в Обединеното кралство съдът разгласи етическия веганизъм за вяра.
Нали разбирате накъде удрям? Колкото повече такива топли общности, в които индивидът да се усеща индивидуализиран и приет, толкоз по-далеч сме от войни, освобождения, автономии. Защото колкото по-малки са идентичностите, толкоз по-трудно ще могат да вредят на огромната гражданска еднаквост, в която участваме всички ние.
Една имитация на сръбския вицепремиер Ивица Дачич тези дни разпали пристрастеностите в българските медии. Всъщност, той искаше да упрекна Европейски Съюз поради безразличието му към правата на сърбите в Черна гора, ударени (според него) от закона за вероизповеданията там – православната черква трябвало да потвърждава благосъстоятелност върху парцелите си преди 1918 и страната можела да им ги лишава. За да създаде контрастност, Дачич даде за образец България, която ревниво защитавала правата на своето малцинство в страната му, въпреки и то да е единствено 0,26% от популацията, а за доста по-голям % сърби в Черна гора грижа нямало.
В България обаче някои прочетоха това, както Вътрешна македонска революционна организация чете истанбулската спогодба (ако преразказвам приказката за Дявола и Евангелието) и наместо да се застъпят за своите православни братовчеди, се нахвърлиха върху Дачич с обвиняването, че с нещо заплашва западните околности. А Красимир Каракачанов отново стигна до Ньойския контракт, което вкара тематиката в обичаната ни абсурдистка тоналност.
Основателна ли е " малцинствената суматоха "?
Разбира се, по-добре е, когато националистическата пáра отива в медийната свирка, в сравнение с да провокира кръвопролития по освобождението на едни или други братя, както е било преди век. Но бързото припламване на абсурда сподели, че пристрастеностите тлеят. Страховете на националните болшинства се подхранват от рецесията на националните страни, по едно и също време хомогенизирани от глобализацията и разяждани от центробежните сили на автономисти като каталунци или шотландци, косовари и босненски сърби.
Раздразнения и спорове поражда самата липса на общ принцип за конструиране на идентичности в развития свят. На единия полюс е политическата нация от френски вид, която волунтаристично строи страната от горната страна, на другия – културната нация по немски пример, която сплотява към този момент съществуващи долу културни дадености; от едната страна е канадската нация-мозайка от общности, от другата – съвсем хомогенните през днешния ден Полша или Япония.
Наистина страните от Балканите одобриха (или бяха попритиснати да подпишат) Рамковата спогодба на Съвета на Европа, призвана да закрепи правилата на демократичната народна власт, която не просто обезпечава властта на болшинствата, само че и пази правата на малцинствата. Само че тази спогодба е точно " рамкова " – в нея отсъства даже формулировка за национално малцинство. Поради доста другите традции на обособените страни, оставено беше на самите тях да дефинират какво тъкмо ще да е това.
Когато се подписа тази спогодба, българските политици дълго повтаряха, че биха опазвали правата на националните малцинства, в случай че такива би имало в страната, само че работата е там, че било нямало – имали сме единствено етнически. В формален порядък България заявява, че тази спогодба не касае промени на териториалната целокупност на страната, което тогава прозвуча леко параноично. Кой пък приказва за промени на границите в документа? След време разбрахме по какъв начин може да се използва тази спогодба: тя разреши да бъде отказана регистрация на разнообразни неправителствени организации на македонците от Пиринския край под претекст, че заплашват териториалната целокупност.
Страхът за териториалната целокупност не е за подценяване
Този боязън не е за подценяване, в случай че познаваме историята. Хитлер употребява немските малцинства в Судетите или Данциг, с цел да оправдае нападенията против Чехословакия и Полша; малцинствата си като предмостие през днешния ден употребяват руснаците в Балтика и Украйна. А дано не забравяме, че в България са регистрирани към 300 000 съветски парцела, т.е. – теоретически съществуват условия за нещо сходно на виладжийския пуч в Черна гора. С турското малцинство ни плашат от времето на кипърската рецесия 1974, когато Турция окупира една трета от острова след гръцкия прелом и опита за присъединението му. Но да се боим, че ще ни завладее дребната Северна Македония, е смешно – просто в тази ситуация става дума за нещо напълно друго. 0% македонско малцинство в България, 0% българско там: за огромна част от тукашните сънародници това е доказателство, че освен част, а всички македонци са българи; и назад, за Скопие абсолютно потвърждава, че нямат напълно нищо общо с българите. Договори подписвахме, комисии правихме, а политическият сюрреализъм продължава.
Около утвърждението на конвенцията доста се обсъждаше хипотетичната разлика сред етническо и национално малцинство - второто било обвързвано със съществуващи прилежащи страни и затова по-опасно. Все по-шареният актуален свят обаче като че ли последователно обезсмисля подобен мироглед. Започва да наподобява необичайно, че за 20-те хиляди българи, останали в западните околности след войните, национал-популистите се грижат повече, в сравнение с за двата милиона разселени по света, които мнозина даже са подготвени с лека ръка да лишат от право на глас.
Древният архетип, че който напусне родината, губи и правата си, стартира да става все по-неадекватен, само че все пак ние мъчно се пренастройваме: мигранти като турците в Германия или румънците в Англия може да са сериозен демографски запас, само че като че ли постоянно ще си останат по-долу от баварци или уелсци, които с изключение на самостоятелни права имат и унаследен суверенитет над територията. Тази настройка най-тежко се отразява на ромите, които обичайно считаме за номади, за приходящи, въпреки че от епохи живеят край нас.
Не малцинства, а бизнес мрежи
Предубежденията към малцинствени групи идват и от това, че ги считаме за привилегировани. Особено когато съумеят да се провеждат, както направиха българските турци към Движението за права и свободи, което към този момент 30 години хем пази правата им, хем основава районни клиентели, построява фрагменти и даже праща деца от Родопите да се изучат в Турция. Не приказвам за грантовете и помощите, които някои групи получават, това са дребни пари. Става дума за солидарността, доверието и взаимопомощта, с помощта на които сходни общности монополизират браншове от стопанската система освен в България, само че и на всички места по света: наследниците на коренното население в Америка владеят да вземем за пример казината, мексиканките гледат деца, гърците държат заведения за хранене... Най-силна злоба по традиция будят евреите, чиито мрежи са най-развити, а приятелите по света – най-влиятелни. Но вземете каракачаните – извънредно небогати пастири-номади до четирийсетте, те ненадейно изскочиха с едни гърди напред, когато при започване на прехода получиха право да вървят първи да работят в Гърция без визи, с помощта на гръкоезичието си. С една дума става по този начин, че и старите политико-военни разпри към малцинствата незабелязано се трансформират в конкуренция сред бизнес-мрежи.
Груповите права на малцинствата слагат демократичната мисъл пред комплициран проблем. От една страна – индивидът свободно избира да бъде част от общността, с която се разпознава. От друга - тази общественост постоянно лимитира правата му, постанова му политически дневен ред (малцинствата са най-единни в гласуването си).
Нека малцинствата се роят и пишат стихове!
Аз бих тръгнал към казуса с малцинствата не по пътя на асимилирането, а назад, по пътя на фрагментирането. Нека цъфтят 100 цветя, както споделил " Великият кормчия " Мао. Бих признал културните особености на гагаузите, на власите и куцувласите. Бих разграничил грижливо турците в Източните Родопи от тези в Делиормана, кардерашите от ярлиите... Нека всеки трансформира диалекта си в език, да написа стихове на него, дано измисля празници и обичаи, каквито изиска! Представяте ли си какъв брой шарени биха станали Балканите по този начин? В Унгария през 90-те едни хора желаеха да бъдат приети за хунско малцинство и дори някакво финансиране им дадоха. Този месец в Обединеното кралство съдът разгласи етическия веганизъм за вяра.
Нали разбирате накъде удрям? Колкото повече такива топли общности, в които индивидът да се усеща индивидуализиран и приет, толкоз по-далеч сме от войни, освобождения, автономии. Защото колкото по-малки са идентичностите, толкоз по-трудно ще могат да вредят на огромната гражданска еднаквост, в която участваме всички ние.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ