Иван Яхнаджиев: Социализмът не си е отишъл от нашето изкуство
Иван Яхнаджиев е един от най-колоритните представители на художническата колегия у нас. Роден е на 31 март 1948 година и след броени дни ще означи 70-годишен празник. На 17 март той си направи самобитен подарък в столичната зала „ България “, където беше част от пърформанса „ Еволюция “ – комбиниране от музиката на Quarto Quartet, екстравагантните тоалети с птичи пера на носителката на „ Златна игла “ 2017 в категория „ Модна иновация “ Мерлин Арно, пленителните балерини на Vaya Dance Studio и голямо негово арт пано, в което също участваха пера от редки типове птици.
Иван Яхнаджиев вкарва бодиарта у нас. Твърди, че неговите „ тоалети “ върху голи женски тела са най-скъпите, тъй като се „ обличат “ единствено един път. Екстравагантният създател е единственият, изключен от Съюза на българските художници през 1980 година поради това, че прокарва западно въздействие. От години преподава на деца в Италианския колеж. Прескача постоянно до Италия, където синът му Александър съчетава две специалности – на политически публицист с две лични новинарски организации и на художник.
Как се почувствахте, когато ви изключиха от СБХ преди време?
През 1980 година персонално Светлин Русев ме изключи, кандидат-член на Централен комитет на Комунистическата партия. Тогава споделиха, че е по решение на управата, само че беше персонално негово. Аз съм единственият изключен. Имаше такава акция – да се изгони по един от другите креативен съюзи. Избраха мене, тъй като одобрявам западното. Същият този болшевик и съгласно мен несъвършен художник изиска 5 милиона, с цел да се възвърне оня кич – паметникът пред НДК. Такива хора като него възпроизвеждат социализма в българското изкуство – със закани, със страхове, с това, че имат някакви документи, тъй като той раздаваше жилища, възнаграждения, и сътрудниците се принизяват. Партийният секретар по негово време – Димитър Остоич, персонално ме е заплашвал, че ще ме изпрати в Белене. Аз настоявам, че социализмът в нашето изкуство не е пипнат. Заводи, леки коли, къщи – купихме си какво ли не, само че социализмът в изкуството някак си го забравихме. Той си остана и до ден-днешен си съществува. Та като приказваме за 70-годишнината ми, не е малко човек да преживее и това.
После не ви ли възвърнаха участието?
Искаха, с цел да покажат, че са демократични, което аз отхвърлих, тъй като този съюз е образувание на социализма и комунизма. Тези съюзи играеха ролята да потискат, да лимитират и да наблюдават кой какво прави, а не да оказват помощ.
Да, но имаха креативен домове, почивни бази…
Това всичко беше да омайват създателите, с цел да популяризират партията. Строяха се жилищни блокове, раздаваха се жилища. Когато бях студент в Академията, ни даваха безвъзмездни билети да вървим в Кремиковци и да рисуваме героите на социалистическия труд по какъв начин леят метал. Това бяха годишни работи, които по-късно се излагаха на „ Шипка “ 6, канеха се съответният воин на труда и неговите сътрудници да видят по какъв начин се величае един човек – всички да наподобяват на него.
Поне откупуваха ли се рисунките?
Пак от управата на съюза се решаваше на кои да се изплащат и на кои не, кой да направи монумент. Затова София е цялостен кич откъм монументи – облицовани с фаянсови плочки, тъй като е по-евтино и по-лесно се взимат парите. Който е ходил по чужбина, не може да не види, че София е най-безцветната столица, с най-глупавите статуи, в случай че изобщо могат да се нарекат по този начин. И това е точно усетът на тази номенклатура, която към момента създава социализъм. Чудя се по какъв начин можеш да обикаляш целия свят, да гледаш какво има там и да дойдеш тук и да правиш простотии. И да казваш, че там било неприятно, умиращо, загниващо.
Със сина ви Александър сте били в Европарламента в Брюксел и сте рисували рецесията. Как се рисува рецесия? Черна, страшна?
Да ви кажа, тя не проличава, по тази причина не е нужно да я рисуваш. Когато си в рецесия, всичко те нервира. Мисля, че ние постоянно сме били по този начин.
Като заговорихме за рецесия, може ли през днешния ден един художник да претърпява единствено с изкуство?
Не, не може.
Кое ви беше най-интересното в Съединени американски щати, където с Александър предходната пролет направихте обща галерия?
За мене Америка беше непозната. Интересното е, че на тези години човек приема нещата по-скоро метафизичен, в сравнение с да се впечатлява от небостъргачите, мисли си за какво те са по този начин, пък ние сме онака, и не стига до положителни заключения за нас. До Статуята на свободата се пътува с корабче и като слязат на островчето, някои хора стартират да се молят на колене и да се кръстят като пред икона… Сега Америка владее изкуството, както в миналото е била Франция. Галерия до галерия…
Бихте ли живели там?
Е, това е комплициран въпрос, тъй като ние не можем да пречупим някои неща в нас си. Това е различен свят, в който ти не се виждаш. Както се споделя, няма място да седнеш. Навремето синът ми беше 18-годишен, когато отиде в Италия, в този момент потеглят на 16 години. Трябва тогава да отидеш, с цел да можеш след 10 години някъде нещо да направиш. А такива като нас никой не ги желае към този момент. Така че не мога да си го показва. Но като се качиш на някой небостъргач и погледнеш града долу, си казваш: „ Проклет да е социализмът! Докато ние сме спели, виж какво са създали хората! “ Цял живот не съм си разрешавал да пътувам без билет в трамвая. И какво съм спечелил? Нищо. Нямам и пенсия. Ами в случай че на следващия ден не мога да рисувам?
Разбрахте ли някаква мъдрост за вашите 70 години?
Като започнах да вървя по Европа, разбрах, че когато срещнеш някой по-добър създател от тебе, би трябвало да му го признаеш. Да му кажеш: „ Ти си по-добър от мене! “ Това към този момент е огромен триумф.
Българинът мъчно ще го признае.
Аз се научих да го върша и ми е по-леко. Препоръчвам го, по-лесно се живее.
Има ли интерес към галерии, изложения у нас сега?
Това, което забелязах във Виена по време на рецесията, бяха опашки от хора, които желаеха да влязат в техните огромни галерии. И не бяха единствено туристи, имаше и австрийци. Когато се заинтересувах от кое място е този огромен интерес, ми дадоха отговор, че когато е рецесия, хората отиват в галериите да гледат изкуство. Колко по-интелигентно е това, нали? Докато ние нямаме тази опция, тъй като при нас се получи по този начин, че каквото си гледал през 80-те години, в този момент е същото. Отделно галериите са в окаяно положение – приказвам за Смолян да вземем за пример, само че и на други места е по този начин. Нямат пари. Лампите се палят единствено когато влезе човек, не се отопляват. На какво ще научиш децата, когато те гледат отново картините на Светлин Русев и неговото обкръжение… В София е по-различно, само че в частните галерии. В държавните е същото. В фамозния „ Квадрат “ един човек не влиза и няма защо – картините, които ги знаеш от дете. Направиха по този начин, че да няма други.
Уличното изкуство сякаш стартира да си пробива път у нас?
Дай Боже да го има. По този мотив да кажа една история. Ходих на Бродуей, където в една опера час и половина се свиреше на бидони, кофи, на всичко, което можеш да намериш по боклуците. Под пода имаше поставени микрофони и изсипваха пясък. Излязоха деветима младежи и започнаха с четки да разнасят този пясък. Той издаваше подобен звук, че го превръщаха в музика. А нещата, на които барабаняха, бяха накачени по стените. Извадиха музика и от найлонови пликове, и от вестници. Те не чакат тематика, която някой да им напише, и да я изпълнят. Свирят на това, което виждат на улицата – вземат го, качват го на сцената и го вършат изкуство – със светлините и с цялата магия, която могат да си разрешат. Големите художници взимат графитите, вкарват ги в ателието и вършат изкуство от тях. Не чакат тази дивотия, която е тук – обща художествена галерия под надпис: „ Нашата партия ни води “ или „ Колко сме щастливи пионерчета “ – допреди 20 години се рисуваше Георги Димитров с пионерчета… Толкова жалка история за моите сътрудници. Но нямаш избор, другояче стоиш гладен.
Можеш да станеш бояджия например…
И несъмнено ще си по-добре, тъй като в този момент нашите художници нямат пенсия, както и артисти, актьори. Умряха хората по старешки домове.
Освен с децата от Италианското учебно заведение, работите и с такива с дислексия. Те по-различно отношение ли имат към изобразителното изкуство?
Обичам да работя с такива деца – те имат една особена сензитивност.
Какво желаете децата да научат от вас?
Първо, да не чакат някой да им задава тематика – това нещо би трябвало да се изхвърли от нашето обучение. Освен това желая да ги науча на самочувствие – скромността е социалистическо разбиране. Едни да живеят като дерибеи, а ние, скромните, да се помиряваме с това, което ни дават. Скромността е най-големият камшик за индивида. Едно дете би трябвало да се възпитава в самочувствие и когато отиде в галерията в Ню Йорк или в Париж, да знае по какъв начин се стои пред картина, да схваща какво гледа и да споделя, че то също работи. Имах един професор в академията, който все ми споделяше: „ По-убитичко, по-убитичко “. Какво значи – ти гледаш слънцето по какъв начин грее и го рисуваш по-убитичко! Да не свети толкоз, да не се различаваш. Абсолютна злополука, погубила маса гении.
Какво споделят детските рисунки?
Хиляди картини съм нарисувал с децата и още толкоз съм журирал. Българското дете рисува слънцето, цветята, светли улици, щастливи животни. Не видях до момента едно да ми предложи наркомани, алкохолици, побоища. Значи нашите деца не желаят нашия живот. Те рисуват един собствен свят и по тази причина е редно критиците да гледат повече детските рисунки – с цел да схванат какво желаят дребните. Освен от шоколада и банана, детето има потребност и от това, което рисува. Там то не може да излъже. Картината му може да покаже, че нощес родителите му са се карали или че са вечеряли доста хубаво и то е щастливо. Преподавам изобразяване и в Италия в едно учебно заведение и когато там се прави разбор на детските рисунки, постоянно участват психолог и духовно лице. При нас такова нещо няма.
Трудно ли се възприе бодиартът у нас? Какво гледа публиката повече – голото тяло или рисунката?
Отначало, преди 20 години, беше огромен боязън по какъв начин ще се схване. А в Италия съм правил бодиарт в черква и го одобриха изцяло обикновено. Ние към момента имаме настройката да се закачаме с това кой ще къпе модела, какво чувстваш, до момента в който рисуваш, изцяло гол ли е моделът…
Сред толкоз голи дами не настава ли обезценка на понятието женска хубост?
Не, то няма приключване. Изкуството има способността да се връща по необикновен метод – то взима скулптурите от антична Гърция, от Рим и ги пресъздава още веднъж. Освен това се появяват такива велики дами, които постоянно възобновават това, което мислиш, че свършва.
Иван Яхнаджиев вкарва бодиарта у нас. Твърди, че неговите „ тоалети “ върху голи женски тела са най-скъпите, тъй като се „ обличат “ единствено един път. Екстравагантният създател е единственият, изключен от Съюза на българските художници през 1980 година поради това, че прокарва западно въздействие. От години преподава на деца в Италианския колеж. Прескача постоянно до Италия, където синът му Александър съчетава две специалности – на политически публицист с две лични новинарски организации и на художник.
Как се почувствахте, когато ви изключиха от СБХ преди време?
През 1980 година персонално Светлин Русев ме изключи, кандидат-член на Централен комитет на Комунистическата партия. Тогава споделиха, че е по решение на управата, само че беше персонално негово. Аз съм единственият изключен. Имаше такава акция – да се изгони по един от другите креативен съюзи. Избраха мене, тъй като одобрявам западното. Същият този болшевик и съгласно мен несъвършен художник изиска 5 милиона, с цел да се възвърне оня кич – паметникът пред НДК. Такива хора като него възпроизвеждат социализма в българското изкуство – със закани, със страхове, с това, че имат някакви документи, тъй като той раздаваше жилища, възнаграждения, и сътрудниците се принизяват. Партийният секретар по негово време – Димитър Остоич, персонално ме е заплашвал, че ще ме изпрати в Белене. Аз настоявам, че социализмът в нашето изкуство не е пипнат. Заводи, леки коли, къщи – купихме си какво ли не, само че социализмът в изкуството някак си го забравихме. Той си остана и до ден-днешен си съществува. Та като приказваме за 70-годишнината ми, не е малко човек да преживее и това.
После не ви ли възвърнаха участието?
Искаха, с цел да покажат, че са демократични, което аз отхвърлих, тъй като този съюз е образувание на социализма и комунизма. Тези съюзи играеха ролята да потискат, да лимитират и да наблюдават кой какво прави, а не да оказват помощ.
Да, но имаха креативен домове, почивни бази…
Това всичко беше да омайват създателите, с цел да популяризират партията. Строяха се жилищни блокове, раздаваха се жилища. Когато бях студент в Академията, ни даваха безвъзмездни билети да вървим в Кремиковци и да рисуваме героите на социалистическия труд по какъв начин леят метал. Това бяха годишни работи, които по-късно се излагаха на „ Шипка “ 6, канеха се съответният воин на труда и неговите сътрудници да видят по какъв начин се величае един човек – всички да наподобяват на него.
Поне откупуваха ли се рисунките?
Пак от управата на съюза се решаваше на кои да се изплащат и на кои не, кой да направи монумент. Затова София е цялостен кич откъм монументи – облицовани с фаянсови плочки, тъй като е по-евтино и по-лесно се взимат парите. Който е ходил по чужбина, не може да не види, че София е най-безцветната столица, с най-глупавите статуи, в случай че изобщо могат да се нарекат по този начин. И това е точно усетът на тази номенклатура, която към момента създава социализъм. Чудя се по какъв начин можеш да обикаляш целия свят, да гледаш какво има там и да дойдеш тук и да правиш простотии. И да казваш, че там било неприятно, умиращо, загниващо.
Със сина ви Александър сте били в Европарламента в Брюксел и сте рисували рецесията. Как се рисува рецесия? Черна, страшна?
Да ви кажа, тя не проличава, по тази причина не е нужно да я рисуваш. Когато си в рецесия, всичко те нервира. Мисля, че ние постоянно сме били по този начин.
Като заговорихме за рецесия, може ли през днешния ден един художник да претърпява единствено с изкуство?
Не, не може.
Кое ви беше най-интересното в Съединени американски щати, където с Александър предходната пролет направихте обща галерия?
За мене Америка беше непозната. Интересното е, че на тези години човек приема нещата по-скоро метафизичен, в сравнение с да се впечатлява от небостъргачите, мисли си за какво те са по този начин, пък ние сме онака, и не стига до положителни заключения за нас. До Статуята на свободата се пътува с корабче и като слязат на островчето, някои хора стартират да се молят на колене и да се кръстят като пред икона… Сега Америка владее изкуството, както в миналото е била Франция. Галерия до галерия…
Бихте ли живели там?
Е, това е комплициран въпрос, тъй като ние не можем да пречупим някои неща в нас си. Това е различен свят, в който ти не се виждаш. Както се споделя, няма място да седнеш. Навремето синът ми беше 18-годишен, когато отиде в Италия, в този момент потеглят на 16 години. Трябва тогава да отидеш, с цел да можеш след 10 години някъде нещо да направиш. А такива като нас никой не ги желае към този момент. Така че не мога да си го показва. Но като се качиш на някой небостъргач и погледнеш града долу, си казваш: „ Проклет да е социализмът! Докато ние сме спели, виж какво са създали хората! “ Цял живот не съм си разрешавал да пътувам без билет в трамвая. И какво съм спечелил? Нищо. Нямам и пенсия. Ами в случай че на следващия ден не мога да рисувам?
Разбрахте ли някаква мъдрост за вашите 70 години?
Като започнах да вървя по Европа, разбрах, че когато срещнеш някой по-добър създател от тебе, би трябвало да му го признаеш. Да му кажеш: „ Ти си по-добър от мене! “ Това към този момент е огромен триумф.
Българинът мъчно ще го признае.
Аз се научих да го върша и ми е по-леко. Препоръчвам го, по-лесно се живее.
Има ли интерес към галерии, изложения у нас сега?
Това, което забелязах във Виена по време на рецесията, бяха опашки от хора, които желаеха да влязат в техните огромни галерии. И не бяха единствено туристи, имаше и австрийци. Когато се заинтересувах от кое място е този огромен интерес, ми дадоха отговор, че когато е рецесия, хората отиват в галериите да гледат изкуство. Колко по-интелигентно е това, нали? Докато ние нямаме тази опция, тъй като при нас се получи по този начин, че каквото си гледал през 80-те години, в този момент е същото. Отделно галериите са в окаяно положение – приказвам за Смолян да вземем за пример, само че и на други места е по този начин. Нямат пари. Лампите се палят единствено когато влезе човек, не се отопляват. На какво ще научиш децата, когато те гледат отново картините на Светлин Русев и неговото обкръжение… В София е по-различно, само че в частните галерии. В държавните е същото. В фамозния „ Квадрат “ един човек не влиза и няма защо – картините, които ги знаеш от дете. Направиха по този начин, че да няма други.
Уличното изкуство сякаш стартира да си пробива път у нас?
Дай Боже да го има. По този мотив да кажа една история. Ходих на Бродуей, където в една опера час и половина се свиреше на бидони, кофи, на всичко, което можеш да намериш по боклуците. Под пода имаше поставени микрофони и изсипваха пясък. Излязоха деветима младежи и започнаха с четки да разнасят този пясък. Той издаваше подобен звук, че го превръщаха в музика. А нещата, на които барабаняха, бяха накачени по стените. Извадиха музика и от найлонови пликове, и от вестници. Те не чакат тематика, която някой да им напише, и да я изпълнят. Свирят на това, което виждат на улицата – вземат го, качват го на сцената и го вършат изкуство – със светлините и с цялата магия, която могат да си разрешат. Големите художници взимат графитите, вкарват ги в ателието и вършат изкуство от тях. Не чакат тази дивотия, която е тук – обща художествена галерия под надпис: „ Нашата партия ни води “ или „ Колко сме щастливи пионерчета “ – допреди 20 години се рисуваше Георги Димитров с пионерчета… Толкова жалка история за моите сътрудници. Но нямаш избор, другояче стоиш гладен.
Можеш да станеш бояджия например…
И несъмнено ще си по-добре, тъй като в този момент нашите художници нямат пенсия, както и артисти, актьори. Умряха хората по старешки домове.
Освен с децата от Италианското учебно заведение, работите и с такива с дислексия. Те по-различно отношение ли имат към изобразителното изкуство?
Обичам да работя с такива деца – те имат една особена сензитивност.
Какво желаете децата да научат от вас?
Първо, да не чакат някой да им задава тематика – това нещо би трябвало да се изхвърли от нашето обучение. Освен това желая да ги науча на самочувствие – скромността е социалистическо разбиране. Едни да живеят като дерибеи, а ние, скромните, да се помиряваме с това, което ни дават. Скромността е най-големият камшик за индивида. Едно дете би трябвало да се възпитава в самочувствие и когато отиде в галерията в Ню Йорк или в Париж, да знае по какъв начин се стои пред картина, да схваща какво гледа и да споделя, че то също работи. Имах един професор в академията, който все ми споделяше: „ По-убитичко, по-убитичко “. Какво значи – ти гледаш слънцето по какъв начин грее и го рисуваш по-убитичко! Да не свети толкоз, да не се различаваш. Абсолютна злополука, погубила маса гении.
Какво споделят детските рисунки?
Хиляди картини съм нарисувал с децата и още толкоз съм журирал. Българското дете рисува слънцето, цветята, светли улици, щастливи животни. Не видях до момента едно да ми предложи наркомани, алкохолици, побоища. Значи нашите деца не желаят нашия живот. Те рисуват един собствен свят и по тази причина е редно критиците да гледат повече детските рисунки – с цел да схванат какво желаят дребните. Освен от шоколада и банана, детето има потребност и от това, което рисува. Там то не може да излъже. Картината му може да покаже, че нощес родителите му са се карали или че са вечеряли доста хубаво и то е щастливо. Преподавам изобразяване и в Италия в едно учебно заведение и когато там се прави разбор на детските рисунки, постоянно участват психолог и духовно лице. При нас такова нещо няма.
Трудно ли се възприе бодиартът у нас? Какво гледа публиката повече – голото тяло или рисунката?
Отначало, преди 20 години, беше огромен боязън по какъв начин ще се схване. А в Италия съм правил бодиарт в черква и го одобриха изцяло обикновено. Ние към момента имаме настройката да се закачаме с това кой ще къпе модела, какво чувстваш, до момента в който рисуваш, изцяло гол ли е моделът…
Сред толкоз голи дами не настава ли обезценка на понятието женска хубост?
Не, то няма приключване. Изкуството има способността да се връща по необикновен метод – то взима скулптурите от антична Гърция, от Рим и ги пресъздава още веднъж. Освен това се появяват такива велики дами, които постоянно възобновават това, което мислиш, че свършва.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ