Иван Стамболов – Сула, коментар специално за Tribune.bg Добре е

Иван Стамболов – Сула, коментар особено за Tribune.bg Добре е да се знае за какво се случват нещата, които се случват. Мнозина ще посочат най-различни събития и условия за причина на протичащото се, само че те не са същинска причина, а единствено разследване, което служи за причина на друго разследване. Прието е да се мисли, че индивидуализмът е нещо доста хубаво. Всички сме индивидуалисти, тъй като го свързваме със независимост, разсъдък и почтена конкуренция. Но дали индивидуализмът е извор на добрини? Напоследък постоянно се запитвам от кое място е цялата тази грозотия, която се изля върху нас като гъста и питателна мръсотия, и ставам все по-убеден, че една от основните аргументи е нашият характерен индивидуализъм. И тази грозотия не е последните седмици. Просто в този момент стана изключително крещяща, сложи връх, надмина себе си. Може би тъй като информационните канали са по-съвършени и по-достъпни от всеки път. Индивидуализмът е огромен проблем на общуването. Една от аргументите за нашия уродлив народен индивидуализъм, е историческото разбиране, че страната е зложелател – от времената, когато не е била наша, и от комунизма, когато е тоталитарна, репресивна и в действителност враждебна. За българите през половината от славната им история страната е подтисник и грабител. Тя е толкоз мощна, че обезсмисля концепцията за някаква проведена опозиция, заради което всеки избира да се избавя поединично, постоянно с цената на благополучието и даже на живота на близък, който в други случаи би бил негов натурален съдружник. Това е надстройката на българския индивидуализъм, а базата, както в цяла Европа, потегля от ренесансовия хуманизъм. За Ренесанса също мислим, че е нещо несъмнено положително, само че точно на него изискуем някои от най-тежките си екзистенциални проблеми. Смешно е, само че една от аргументите за ренесансовия хуманизъм е чумата, която отнася половината население и трансформира в особена полезност всеки самостоятелен човешки живот. Друга причина за Ренесанса е рухването на Константинопол (двукратно) и приключването на тамошна интелигенция и библиотеки на запад. Но това е обособен въпрос. Така или другояче някъде по това време личността добива значимо значение, само че скоро, заради лошотията на този свят, се трансформира от персона в субект с цялата допустима самотност и недоверчивост във връзка с другите човеци. В последна сметка индивидуализмът е погрешно свестен хуманизъм. Индивидуализмът е прекаленост, която слага нуждата против нея да се появи друга прекаленост, също толкоз уродлива. Антиподът на индивидуализма е колективизмът. А неговата най-рафинирана форма е болшевишкият колективизъм, изкуствено извикан да обори и замести индивидуализма на буржоазното общество, довел към този момент до разочарованието на алиенацията. Според болшевишкия колективизъм личността или индивидът, тъй като той не прави разлика сред двете, е бурмичка във величествена машина с историческа задача. Мисията на машината е толкоз велика, че смисъла на обособената бурмичка става безусловно пренебрежимо. Така хората стартират да мислят по болшевишки, без значение че постоянно жигосват на доктрина болшевизма и се показват за нещо освен друго, само че дори и противоположно. Болшевишкото мислене е познато още от каменната епоха и в общи линии се показва с максимата: който не е с нас е срещу нас. Преведено на езика на днешния ден това значи от една страна, че който по някаква причина не утвърждава Румен Радев и войнството му, безусловно е гербаджия (пардон – гербераст) и е на хранилка при мафията. От друга страна, който пък не утвърждава Бойко Борисов и ръководството му, е антиевропеец и путинист. Шири се къде съзнателното, къде подсъзнателно разбиране, че в случай че гласуваш за някого на избори, то безусловно го харесваш. А е толкоз покрай мозъка, че от време на време се постанова да избираш сред неща, нито едно от които не харесваш. Ако замръкнеш в дъждовна нощ в градче с два отвратителни хотела, на улицата ли ще останеш да спиш или ще избереш с отвращение някой от тях? Защо не се схваща това, толкоз ли е мъчно? Толкова ли са глупави хората, толкоз ли са двуизмерни? Разбира се, че не са, само че това са разпоредбите на колективизма-индивидуализма (по модела на марксизма-ленинизма). Не се учудвайте. В всеобщия случай колективизмът и индивидуализмът са двете страни на едно и също нещо, колкото и парадоксално да звучи, тъй като сякаш са противоположни крайности. И това нещо е отпадането от съборността – естествената форма за взаимно битие и общение на персони. Бягството от съборността става по два пътя. Единият води до индивидуализма, а другият – до колективизма. Това ненапълно дава отговор на делението на идеологиите на буржоазен и социалистически, надлежно десни и леви – двата пътя на човешката мисъл след огромните революции. Но в случай че си представим политическия набор ситуиран не върху права, а върху окръжност, ще забележим, че в последна сметка противоположностите му се събират. И в действителност, разликата сред ултралявото и ултрадясното от време на време е мъчно забележима. Те са се срещнали от долната страна на окръжността. Какво вижда в огледалото човек с нож в дясната ръка? Вижда човек с нож в лявата ръка. Затова си разрешаваме да кажем, че индивидуализмът и колективизмът са двете страни на едно и също нещо. Сложните диалектични взаимоотношения сред индивидуализма и колективизма личат добре в униформите. Когато един ученик на влиятелен оксфордски лицей носи вратовръзката със съответните цветове, той споделя две неща: аз съм идентичен на другите с такива вратовръзки, което ме прави друг от вас. Униформата приобщава (колективизъм) и отличава (индивидуализъм). И по тази причина хората, попаднали в схемата на индивидуализма-колективизма, са двуизмерни и разсъждават като зли деца. Затова се разделят на враждуващи лагери и си крещят „ гербераст “, „ путинист “ и „ кой не скача е ченге “. Но в действителност става дума за една хомогенна и монолитна маса от фрустрирани самотници, търсещи заблуда за общественост (а оттова и за безпрекословна правота) в общи заклинания. Но колкото по-общи са заклинанията, толкоз те са по-плоски и по-евтини. Хубавото е, че всеки упреква другия че е болшевик, което значи, че към момента комунизмът се приема за нещо неприятно, позорно и срамно: – Румен Радев е болшевик!
– Нъцки! Бойко Борисов е по-голям болшевик! Средният път (ах, какъв брой даоистки прозвуча!) сред индивидуализма и колективизма е съборността. Тя към този момент прави разлика сред субект и персона. Докато индивидът е органична част от някакво цяло, то личността е самото цяло в неговата цялост. Както всяко късче от холограмата съдържа цялото изображение, по този начин и личността съдържа цялото. Когато цялото е Църквата, всички кръстени са едно в Христос, един организъм, едно тяло, на което Христос е глава. В Христос всички споделят: „ Отче наш... “. В Светия Дух обаче всеки е неповторима характерност и споделя: „ Господи и Владико на моя живот... “. Тази антропология, която съдържа истината за индивида, му разрешава да работи в общественост, без да губи характерността си. Простете, в случай че най-после ви напомням общоизвестни истини или пък споделих нещо, което може би не сте желали да чуете, тъй като по принцип такива работи ви нервират, само че е добре да се знае и тази позиция. Иначе животът ни ще мине в „ А! “ и „ У! “, в „ който не е с нас е срещу нас “ в гневни лозунги и линчуване на инакомислещи в името на свободата и толерантността. Ще мине в „ пролетарии от всички страни, съединявайте се, с цел да се ненавиждате “. Освен това мисля, че Картаген – с целия му пунически колективизъм – би трябвало да бъде опустошен. *** Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “. Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.