Иван Хаджийски: Всеки разговор се почва и свършва „Аз“, „Аз“ и „Аз“
Иван Минков Хаджийски (13 октомври 1907 г.- 4 октомври 1944 г.) е български журналист и обществен психолог. За 10 години написва 4 книги и над 20 студии и публикации, които дават съображение да бъде считан за един от основоположниците на българската социология. Трудовете му, изследващи българската народопсихология, излизат след гибелта му под общото заглавие „ Оптимистична доктрина за нашия народ “.
От 1936 година стартира да обикаля България пешком и на колело. Наблюденията си от директното другарство с народа той издава във фундаменталното си проучване „ Бит и психика на нашия народ “. „ Изпълних дълга си към литературата с написването на това проучване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот “ - споделя той. Първият том на книгата е публикуван през 1940 година, вторият – през 1945 година (посмъртно), а третият е загубен в края на 1940-те години, без да бъде оповестен.
На 4 октомври 1944 година Иван Хаджийски умира като боен сътрудник в стълкновение с елементи на Секретен сътрудник дивизията „ Принц Ойген “ в Сърбия. Нека си спомним за тънката му проницателност и безкомпромисно изложение на минусите в характерите на българите. Не се ли отнасят долните редове и за днешния ни ден?
Парвенющината обективно е прекосяването на един или доста субекти от едно по-низшо публично състояние или среда в по-висше, и то посредством скок. Психологически парвенющината се манифестира в опита и напъните за приспособяване към новата среда. Неестествеността и комичността на това приспособяване и приспособление с всичките му особености може да бъде предмет към този момент и на морална оценка.
Преминаването посредством скок от една низша социална среда в по-висша и с това, прекосяването от един витален комплекс в други, от едно самочувство в друго, в живота следим: при новите богаташи, бюрократи, съумели по пътя на лазянието и примерна работа от низши пластове, издигането до държавнически постове от огромни обществени придвижвания на хора, които в никакъв случай не са вярвали и не са се готвили за това, прекосяването на амбициозни гении от ужаса и мрака на неизвестността, непризнаванието към светлината, ослепителната светлина на славата, интервала на, „ Доказващия се талант “; политическите ренегати, потурнаците, прекосяването от робското положение на един завладяващ се войнишки автомат към командващ пост и дори като фелдфебел, новите инженери, доктори, видни публични персони, хора с власт над другите и прочие и прочие, без да са имали фамилната традиция, фамилното образование и спонтанното органическо самочувствие за новата витална среда, която ги изненадва със своите претенции и към която те би трябвало да се нагодят.
Тия скокове ние следим освен при обособени персони. Те се следят при цели партии, дори при цели нации, какъвто е казусът с нашия народ, чиято просвета съвсем напълно стои под знака на парвенющината.
Правейки подобен замайващ скок, преварвайки мнозина, парвенюто почва да обожествява себе си, да се счита за нещо извънредно и да се отнася към другите като към стадо некадърници. Първата жертва на неговото пренебрежение е личната му жена, с която се е свързал, когато е бил нищо. Гледайки от достигнатия връх низините, от които е почнал, парвенюто изпитва освен естественото в тази ситуация зашеметяване. У него се получава зашеметяване от личните му сили и благоприятни условия. Той почва да губи граници сред вероятното и невъзможното. За него да успееш значи: да желаеш и да вярваш. Поради това животът неведнъж превива врата на парвенюто и то се сгромолясва със същата експедитивност и звук, с каквито се е основало.
Събуждайки се всяка заран с възприятие, че влиза в приказния сън на непредвидения си триумф, в душата на парвенюто бълбука неудържима наслада и горделивост от личната му персона. Тази наслада го разпъва. Тя е буйна, тъй като е първична, би трябвало да бъде споделена, отреагирана. Тук стартира отвратителното фукане на парвенюто. Всеки диалог се почва, повива и свършва с новата ос на земята: „ Аз “, „ Аз “ и „ Аз “.
Времето на цивилизацията сътвори цялостен боеприпас от средства за показ, за подчертаване силата на личността: скъпо облекло, украшения, конюнктура, въобще всички предмети на лукса. Нищо по-полезно и нищо по-необходимо от това не е създавано за потребностите на парвенюто. То се хвърля върху тези средства за показ със същата примамка, с каквато се хвърля в борбата за своето основаване. Но за употребяване на тези средства за показ не са потребни единствено пари. Трябва и прочут усет. И тъй като магазини за усет няма, парвенюто потегля да купува единствено с кесията си и купува единствено скъпи неща, и то единствено тъй като са скъпи. "
Из " Оптимистична доктрина за нашия народ ", Иван Хаджийски
От 1936 година стартира да обикаля България пешком и на колело. Наблюденията си от директното другарство с народа той издава във фундаменталното си проучване „ Бит и психика на нашия народ “. „ Изпълних дълга си към литературата с написването на това проучване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот “ - споделя той. Първият том на книгата е публикуван през 1940 година, вторият – през 1945 година (посмъртно), а третият е загубен в края на 1940-те години, без да бъде оповестен.
На 4 октомври 1944 година Иван Хаджийски умира като боен сътрудник в стълкновение с елементи на Секретен сътрудник дивизията „ Принц Ойген “ в Сърбия. Нека си спомним за тънката му проницателност и безкомпромисно изложение на минусите в характерите на българите. Не се ли отнасят долните редове и за днешния ни ден?
Парвенющината обективно е прекосяването на един или доста субекти от едно по-низшо публично състояние или среда в по-висше, и то посредством скок. Психологически парвенющината се манифестира в опита и напъните за приспособяване към новата среда. Неестествеността и комичността на това приспособяване и приспособление с всичките му особености може да бъде предмет към този момент и на морална оценка.
Преминаването посредством скок от една низша социална среда в по-висша и с това, прекосяването от един витален комплекс в други, от едно самочувство в друго, в живота следим: при новите богаташи, бюрократи, съумели по пътя на лазянието и примерна работа от низши пластове, издигането до държавнически постове от огромни обществени придвижвания на хора, които в никакъв случай не са вярвали и не са се готвили за това, прекосяването на амбициозни гении от ужаса и мрака на неизвестността, непризнаванието към светлината, ослепителната светлина на славата, интервала на, „ Доказващия се талант “; политическите ренегати, потурнаците, прекосяването от робското положение на един завладяващ се войнишки автомат към командващ пост и дори като фелдфебел, новите инженери, доктори, видни публични персони, хора с власт над другите и прочие и прочие, без да са имали фамилната традиция, фамилното образование и спонтанното органическо самочувствие за новата витална среда, която ги изненадва със своите претенции и към която те би трябвало да се нагодят.
Тия скокове ние следим освен при обособени персони. Те се следят при цели партии, дори при цели нации, какъвто е казусът с нашия народ, чиято просвета съвсем напълно стои под знака на парвенющината.
Правейки подобен замайващ скок, преварвайки мнозина, парвенюто почва да обожествява себе си, да се счита за нещо извънредно и да се отнася към другите като към стадо некадърници. Първата жертва на неговото пренебрежение е личната му жена, с която се е свързал, когато е бил нищо. Гледайки от достигнатия връх низините, от които е почнал, парвенюто изпитва освен естественото в тази ситуация зашеметяване. У него се получава зашеметяване от личните му сили и благоприятни условия. Той почва да губи граници сред вероятното и невъзможното. За него да успееш значи: да желаеш и да вярваш. Поради това животът неведнъж превива врата на парвенюто и то се сгромолясва със същата експедитивност и звук, с каквито се е основало.
Събуждайки се всяка заран с възприятие, че влиза в приказния сън на непредвидения си триумф, в душата на парвенюто бълбука неудържима наслада и горделивост от личната му персона. Тази наслада го разпъва. Тя е буйна, тъй като е първична, би трябвало да бъде споделена, отреагирана. Тук стартира отвратителното фукане на парвенюто. Всеки диалог се почва, повива и свършва с новата ос на земята: „ Аз “, „ Аз “ и „ Аз “.
Времето на цивилизацията сътвори цялостен боеприпас от средства за показ, за подчертаване силата на личността: скъпо облекло, украшения, конюнктура, въобще всички предмети на лукса. Нищо по-полезно и нищо по-необходимо от това не е създавано за потребностите на парвенюто. То се хвърля върху тези средства за показ със същата примамка, с каквато се хвърля в борбата за своето основаване. Но за употребяване на тези средства за показ не са потребни единствено пари. Трябва и прочут усет. И тъй като магазини за усет няма, парвенюто потегля да купува единствено с кесията си и купува единствено скъпи неща, и то единствено тъй като са скъпи. "
Из " Оптимистична доктрина за нашия народ ", Иван Хаджийски
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ