У нас има абсолютно класово неравенство
Иван Кръстев
Доклад, изнесен по време на дискусионния конгрес „ 35 години след 10 ноември – България през днешния ден и диалогът за бъдещето ”, проведен от Фондация „ Солидарно общество “ и Платформа за леви хрумвания и политики „ Нови времена “
Въпросът за класовото разделяне в нашето общество постоянно е пораждал напрежение значително заради историческа насложилата се егалитарност измежду българите вследствие на отсъствието на независим държавен уред и репресиите от страна на османския поробител. Отражение на това са както преобладаващите про-републикански настроения през интервала на късното Възраждане и битките за национално избавление, по този начин и Търновската конституция, която в своя член 57 категорично постановява: „ Всичките Български подданници съ равни предъ закона. Разделение на класи въ България не се допуща. “. Тези правила са непроменяемо в основата на всички следващи конституционни текстове в страната и изцяло отразяват всеобщото усещане на жителите по какъв начин би следвало да наподобява структурата на българското общество.
Динамиката на обществено-икономическите взаимоотношения в следосвобожденска България води след себе си образуването на политически и икономически „ елити “, които, упражнявайки властта, доста постоянно в изискванията на суспендирани народна власт и парламентарен ред генерират все по-голямо публично напрежение. Израз на това напрежение са в началото възникването на социалистическото и след това синдикалното придвижвания в страната, а след 09.06.1923 година и
въоръжената битка на експлоатираните пластове
на обществото против ръководещата „ сглобка “ сред монархията, политическото посланичество на едрия капитал и консервативните кръгове в армията. Във всеки случай е реалност, че в България в интервала 1878 – 1944 година се образува ясно класово разделяне, което по доста свои характерности прилича пирамидата на проф. Киров: единици свръхбогати, които концентрират запаси и власт, съвсем отсъстваща междинна класа и към и над 90% от популацията, които живеят в беднотия или непрекъснат риск от такава.
Започналата след 1944 година дълбока политическа и социално-икономическа промяна в страната съвсем в цялостна степен отстрани съществуващата класова конструкция. Присъщата за българина егалитарност е възпитавана у генерации наред и това продължава да дава отражение върху необятните публични усещания за процесите в страната и стопанската система след 1989 година Същевременно следва да се подчертае, че обществото през интервала на социализма също има относително ясно изразена конструкция и по-конкретно делението сред главната маса от популацията и ангажираните в другите равнища на държавното и стопанското ръководство, постоянно означавани с термина „ номенклатура “. Все отново би трябвало да се подчертае, че сходно разделяне не може да бъде несъмнено като класово заради ред аргументи, в това число ясно изразената и всеобща флуидност сред обособените групи и пластове на обществото, някои ограничавания пред частната благосъстоятелност, които препятстват консолидацията и трайното струпване на капитали от едни групи за сметка на други, а не на последно място и насложените модели на държание и публичен морал. В последна сметка това е единственият интервал в българската история, в който забележителното болшинство от хората може да се причисли към така наречен „ междинна класа “.
Социалните митинги в България се усилват
Времето след измененията през 1989 година по сходство на интервала след Освобождението още веднъж се характеризира с бързо струпване на капитали от страна на доста дребна група от хора. Големите разлики обаче се коренят във обстоятелствата, че преди всичко в доста случаи това акумулиране на капитал е за сметка на обществената благосъстоятелност – било посредством приватизация или приемане на средства от публични фондове, както и всеобщото обедняване на популацията през 90-те години на предишния век. Т.е., в случай че в края на XIX и началото на ХХ в. хората, които са били небогати, са останали такива, то след 1989 година следим всеобщ срив на виталния стандарт, само че и загуба на обществен статус за съществени прослойки от популацията, като тук се включват и болшинството от работещите.
Уникалното в тази ситуация е, че обществената стратификация на българите след демократичните промени
води стабилно до трайно разделяне
което не дава опция за функциониращо гражданско общество, постоянна политическа система и работеща страна. Два са главните детайла, които отличават сегашния интервал на развиване на третата българска страна от предходните.
На първо място неналичието на национални цели и идеали. В интервала от Освобождението до 1945 година голяма социална сила и запаси са отдадени на постигането на санстефанския блян и обединяването на българския етнос в границите на една национална страна. След края на Втората международна война пътят на страната към построяването на социализма също съумява да притегли и активизира главните пластове от популацията. И в двата случая, въпреки и радикално разнообразни, имаме общи национални цели, които се употребяват с необятна социална поддръжка и поддръжка от страната. Преходът към народна власт и пазарна стопанска система, изключително през първите години след 1989 година, беше доминиран от пропагандно налагания демократичен капитализъм по американски модел, който видно от случилото се в България, само че и в редица други страни в Източна Европа, Латинска Америка, Азия, а напоследък и в самите Съединени американски щати, води до дълбоки неравенства и обрича на беднотия огромни прослойки от популацията. Този модел слага главен акцент върху индивидуализма и личностното обогатяване, което единствено по себе си изключва зараждането и преследването на общи национални цели, които да служат и като заварка на обществото. От друга страна, българската страна и нейните институции, както и политическите партии за последните 35 години също не съумяха да формулират и предложат на хората такива национални цели, проект и посока за развиване на България през идните десетилетия. Единственото изключение в този проект е процесът на присъединение към Европейски Съюз, който освен се ползваше от необятна социална поддръжка, само че и съумя директно и индиректно да способства за ускорение на икономическия напредък и за редица позитивни промени у нас. Следователно, като една от първите стъпки за превъзмогване на съществуващите дълбоки разделения в българското общество, поражда нуждата от формулирането и налагането на общоприемливи и обективно постижими национални цели.
Втората основна разлика е съществуването на
общо схващане за морал и допустимите правила
на публично държание. В продължение на целия интервал до 1989 година, наред с страната и нейните принадлежности, в това число законодателството и правоприлагането, съществена роля в процеса на създаване и налагане на общоприети морални правила играят както просветителната система, по този начин и редица публични организации (първоначално църквата, а след 1947 година и Българската комунистическа партия, нейните юношески организации, професионалните съюзи и др.). Наличието (формално) на открит юридически ред в актуалната българска страна не е задоволително да компенсира неналичието на общо усещане за морал, последствията от което са видни безусловно във всички сфери на публичния живот.
На последващо място има още една голяма разлика сред целия интервал от Възраждането до 1989 година и днешното ни съвремие, и това е ролята на националната интелигенция в обществото и страната. Българската интелигенция играе водеща роля в интервала на национално-освободителните битки и при образуването на националната теория на младата страна. Впоследствие генерации български създатели, културни и просветни деятели, играят значимата роля на заварка сред другите обществени пластове в обществото, а в редица случаи творчеството им дава подтик на значими публични и политически промени, дали отражение върху цялата страна. За страдание след 1989 година българската просвета е грубо маргинализирана, в това число и дейното безучастие на страната и нейните институции. Случилото се с огромен брой представители на родната интелигенция през последните 35 години изцяло опровергава постулатите на Вебер за тежестта на персоналните качества и образованието в конкурентна среда. Избуелите след измененията на родна почва форми на всеобща просвета в огромна степен имат тъкмо противоположен резултат на постигнатото до тогава. Към днешна дата България отделя под 0,5% от Брутният вътрешен продукт за просвета, което ни подрежда на предпоследно място в Европейски Съюз. По този метод страната се лишава, от една страна, от основен инструмент за образуване на общо съзнание, както и на средища, които да събират и сплотяват хората от разнообразни обществени пластове и групи.
И въпреки всичко написаното нагоре не дава отговор, до каква степен в днешна България има действително класово разделяне от класическа/марксистка позиция. Този въпрос действително отсъства от общественото пространство и заради редовно налаганата наклонност всички научни постулати, свързани с марксизма и класовата битка, да бъдат отречени като самоцелен конструкт на социалистическото общество и страна. Не на последно място сходно държание обслужва най-много тези, които имат съображение да се опасяват от каквито и да било прояви на класово противоборство. За контрастност в Меката на актуалния пазарен фундаментализъм – Съединени американски щати, тематиката за класовото разделяне е неизменима част от политическия спор и оказва значително въздействие при създаването на стратегиите и платформите на водещите политически сили. За съществуването на класово разделяне в обществото може да съдим по няколко изцяло справедливи критерия:
На първо място
собствеността върху средствата за произвеждане
В Република България са регистрирани 461 819 предприятия, от които 431 787 са микро предприятия. Броят на обществените предприятия, в които страната упражнява надзор, е 265 или 0,06% от всички икономически субекти. В тях са заети почти 122 000 души (4,16% от заетите лица). Забележим принос в Брутният вътрешен продукт имат единствено обществените предприятия в бранш „ Енергетика “ и бранш „ Транспорт “ – надлежно 10% и 0,5% от Брутният вътрешен продукт.
Наблюдението на работната мощ за второто тримесечие на 2024 година дава и точна визия за структурата на заетостта. От общо 2 930 300 заети лица 2 587 700 са наетите, като 605 100 от тях работят в обществения бранш. Други 199 600 души са самонаети – главно представители на свободни специалности, занаятчии и други Като работодатели са регистрирани 130 800 лица. Спрямо общия брой на заетите в частния бранш (2 113 500 души) те са едвам 6,2%. Важно е да се означи, че голямата част от тези работодатели са притежатели на микро предприятия, които поставят и персонален труд в индустриалния развой. Реалните работодатели в корпоративни структури (4 469 междинни и 770 огромни предприятия) са не повече от 1,2 % от общия брой или към 1 570 души, които реализират надзор върху основни браншове от българската стопанска система. Следва да се означи, че тези 5 239 предприятия образуват съвсем 60 % от общата брутна добавена стойност в националното стопанство.
Видно от изложените данни средствата за произвеждане в частния бранш, който образува почти 85 % от Брутният вътрешен продукт са съсредоточени в 4,5 % от стопански дейното население, като най-значимата част е съсредоточена в едвам 0,05 % от него.
На последващо място, съгласно класическата доктрина, би трябвало да се обърне внимание на образуването на принадената стойност, като за задачата ще се изследват наличните статистически данни по няколко индикатора. Видно от посочените нагоре данни междинните и огромните предприятия в страната образуват 60% от брутната добавена стойност, само че в тях работят 1 004 648 души или 34,3% от всички заети. Въпреки това компенсацията на заетите у нас е с 14% по-ниска и остава трайно под междинната за Европейски Съюз. Нещо повече, наклонността за последните 4 години демонстрира последователно понижаване на този индикатор при регистриран растеж на Брутният вътрешен продукт, което резултира в по-високи облаги за предприятията.
В удостоверение на
изказванието за растеж на осъществените облаги
в България са и формалните данни на Министерство на финансите за приходите от корпоративен налог. През 2019 година приходите от този налог възлизат на 2,7 милиарда лв. или 2,3% от Брутният вътрешен продукт. За 2023г. отчетните данни по този параграф демонстрират доходи от 4,9 милиарда лв. или 2,7% от Брутният вътрешен продукт. Т.е. единствено за 4 години размерът на заявените и обложени облаги в българската стопанска система е повишен с цели 82% от 26,95 милиарда лв. (22,7% от БВП) до 49,15 милиарда лв. (26,5% от БВП). В стопанска система, в която облагите образуват над 25% от Брутният вътрешен продукт, а редом понижава компенсацията на заетите, несъмнено може да се приказва за употреба на труда, доколкото сходно състояние обслужва най-вече капитала.
Не на последно място следва да се обърне внимание на разпределението на приходите от труд в другите доходни групи. За страдание сходна статистика не се поддържа регулярно и последните обществени данни са показани от Министерство на финансите през 2019 година Въпреки това изнесената информация е показателна – от общо 2 403 229 лица, получаващи приходи по трудови и приравнени на тях правни отношения:
- 845 863 лица (35,2%) са получавали минимална или по-ниска от минималната запалата;
- 637 950 лица (26,5%) са получавали до 1000 лева.;
- 603 835 лица (25,1%) са получавали до 2000 лева.;
- 167 265 лица (7%) са получавали до 3000 лева.;
- 81 941 лица (3,4%) са получавали сред 3000 и 5 000 лева.;
- 46 406 лица (1,9%) са получавали сред 5000 и 10 000 лева.;
- 14 875 лица (0,62%) са получавали сред 10 000 и 20 000 лева.;
- 2 943 лица (0,12%) са получавали сред 20 000 и 30 000 лв;
- 3 985 лица (0,17%) са получавали над 30 000 лева
Обобщение на изнесените нагоре данни демонстрира, че над 62% от наетите са получавали заплащане под междинното за страната за този интервал (1208 лева.), а други 32% получават приходи от труд, които са към размера на минималната прехрана за живот на четиричленно семейство. Т.е. в страната се следи всеобща процедура на работещи небогати и работещи, които са в риск от изпадане в беднотия. Едва към 5,3 % от работещите могат да бъдат действително причислени към категорията, която всекидневно се назовава „ междинна класа “, доката хората с доста високи и свръхвисоки приходи са под 1%.
Всички изложени данни освен удостоверяват пирамидата на Киров, само че и дават ясна индикация, че в България е налице отчетливо класово разделяне и употреба на над 85% от работещите от по-малко от 1% свръхбогати. Това се удостоверява освен през призмата на класическата марксистка доктрина, както е видно нагоре, само че и от
актуалните статистически измерители на неравенството
по които България от няколко години непроменяемо заема печалното първо място в Европейски Съюз – 38,4 коефициент на Джини и съответствие 8,1 по знака 80/20. Подобни данни демонстрират съществени структурни дефицити, както в стопанската система, по този начин и в главните обществени системи, в това число данъчната и осигурителната. Доколкото този отрицателен феномен е по-скоро български и характерен за пост-съветските страни, в сравнение с за останалите страни от Централна и Източна Европа, то и решенията следва да бъдат търсени на място у нас.
Във всеки случай една друга България не просто е допустима – тя е нужна!
Доклад, изнесен по време на дискусионния конгрес „ 35 години след 10 ноември – България през днешния ден и диалогът за бъдещето ”, проведен от Фондация „ Солидарно общество “ и Платформа за леви хрумвания и политики „ Нови времена “
Въпросът за класовото разделяне в нашето общество постоянно е пораждал напрежение значително заради историческа насложилата се егалитарност измежду българите вследствие на отсъствието на независим държавен уред и репресиите от страна на османския поробител. Отражение на това са както преобладаващите про-републикански настроения през интервала на късното Възраждане и битките за национално избавление, по този начин и Търновската конституция, която в своя член 57 категорично постановява: „ Всичките Български подданници съ равни предъ закона. Разделение на класи въ България не се допуща. “. Тези правила са непроменяемо в основата на всички следващи конституционни текстове в страната и изцяло отразяват всеобщото усещане на жителите по какъв начин би следвало да наподобява структурата на българското общество.
Динамиката на обществено-икономическите взаимоотношения в следосвобожденска България води след себе си образуването на политически и икономически „ елити “, които, упражнявайки властта, доста постоянно в изискванията на суспендирани народна власт и парламентарен ред генерират все по-голямо публично напрежение. Израз на това напрежение са в началото възникването на социалистическото и след това синдикалното придвижвания в страната, а след 09.06.1923 година и
въоръжената битка на експлоатираните пластове
на обществото против ръководещата „ сглобка “ сред монархията, политическото посланичество на едрия капитал и консервативните кръгове в армията. Във всеки случай е реалност, че в България в интервала 1878 – 1944 година се образува ясно класово разделяне, което по доста свои характерности прилича пирамидата на проф. Киров: единици свръхбогати, които концентрират запаси и власт, съвсем отсъстваща междинна класа и към и над 90% от популацията, които живеят в беднотия или непрекъснат риск от такава.
Започналата след 1944 година дълбока политическа и социално-икономическа промяна в страната съвсем в цялостна степен отстрани съществуващата класова конструкция. Присъщата за българина егалитарност е възпитавана у генерации наред и това продължава да дава отражение върху необятните публични усещания за процесите в страната и стопанската система след 1989 година Същевременно следва да се подчертае, че обществото през интервала на социализма също има относително ясно изразена конструкция и по-конкретно делението сред главната маса от популацията и ангажираните в другите равнища на държавното и стопанското ръководство, постоянно означавани с термина „ номенклатура “. Все отново би трябвало да се подчертае, че сходно разделяне не може да бъде несъмнено като класово заради ред аргументи, в това число ясно изразената и всеобща флуидност сред обособените групи и пластове на обществото, някои ограничавания пред частната благосъстоятелност, които препятстват консолидацията и трайното струпване на капитали от едни групи за сметка на други, а не на последно място и насложените модели на държание и публичен морал. В последна сметка това е единственият интервал в българската история, в който забележителното болшинство от хората може да се причисли към така наречен „ междинна класа “.
Социалните митинги в България се усилват
Времето след измененията през 1989 година по сходство на интервала след Освобождението още веднъж се характеризира с бързо струпване на капитали от страна на доста дребна група от хора. Големите разлики обаче се коренят във обстоятелствата, че преди всичко в доста случаи това акумулиране на капитал е за сметка на обществената благосъстоятелност – било посредством приватизация или приемане на средства от публични фондове, както и всеобщото обедняване на популацията през 90-те години на предишния век. Т.е., в случай че в края на XIX и началото на ХХ в. хората, които са били небогати, са останали такива, то след 1989 година следим всеобщ срив на виталния стандарт, само че и загуба на обществен статус за съществени прослойки от популацията, като тук се включват и болшинството от работещите.
Уникалното в тази ситуация е, че обществената стратификация на българите след демократичните промени
води стабилно до трайно разделяне
което не дава опция за функциониращо гражданско общество, постоянна политическа система и работеща страна. Два са главните детайла, които отличават сегашния интервал на развиване на третата българска страна от предходните.
На първо място неналичието на национални цели и идеали. В интервала от Освобождението до 1945 година голяма социална сила и запаси са отдадени на постигането на санстефанския блян и обединяването на българския етнос в границите на една национална страна. След края на Втората международна война пътят на страната към построяването на социализма също съумява да притегли и активизира главните пластове от популацията. И в двата случая, въпреки и радикално разнообразни, имаме общи национални цели, които се употребяват с необятна социална поддръжка и поддръжка от страната. Преходът към народна власт и пазарна стопанска система, изключително през първите години след 1989 година, беше доминиран от пропагандно налагания демократичен капитализъм по американски модел, който видно от случилото се в България, само че и в редица други страни в Източна Европа, Латинска Америка, Азия, а напоследък и в самите Съединени американски щати, води до дълбоки неравенства и обрича на беднотия огромни прослойки от популацията. Този модел слага главен акцент върху индивидуализма и личностното обогатяване, което единствено по себе си изключва зараждането и преследването на общи национални цели, които да служат и като заварка на обществото. От друга страна, българската страна и нейните институции, както и политическите партии за последните 35 години също не съумяха да формулират и предложат на хората такива национални цели, проект и посока за развиване на България през идните десетилетия. Единственото изключение в този проект е процесът на присъединение към Европейски Съюз, който освен се ползваше от необятна социална поддръжка, само че и съумя директно и индиректно да способства за ускорение на икономическия напредък и за редица позитивни промени у нас. Следователно, като една от първите стъпки за превъзмогване на съществуващите дълбоки разделения в българското общество, поражда нуждата от формулирането и налагането на общоприемливи и обективно постижими национални цели.
Втората основна разлика е съществуването на
общо схващане за морал и допустимите правила
на публично държание. В продължение на целия интервал до 1989 година, наред с страната и нейните принадлежности, в това число законодателството и правоприлагането, съществена роля в процеса на създаване и налагане на общоприети морални правила играят както просветителната система, по този начин и редица публични организации (първоначално църквата, а след 1947 година и Българската комунистическа партия, нейните юношески организации, професионалните съюзи и др.). Наличието (формално) на открит юридически ред в актуалната българска страна не е задоволително да компенсира неналичието на общо усещане за морал, последствията от което са видни безусловно във всички сфери на публичния живот.
На последващо място има още една голяма разлика сред целия интервал от Възраждането до 1989 година и днешното ни съвремие, и това е ролята на националната интелигенция в обществото и страната. Българската интелигенция играе водеща роля в интервала на национално-освободителните битки и при образуването на националната теория на младата страна. Впоследствие генерации български създатели, културни и просветни деятели, играят значимата роля на заварка сред другите обществени пластове в обществото, а в редица случаи творчеството им дава подтик на значими публични и политически промени, дали отражение върху цялата страна. За страдание след 1989 година българската просвета е грубо маргинализирана, в това число и дейното безучастие на страната и нейните институции. Случилото се с огромен брой представители на родната интелигенция през последните 35 години изцяло опровергава постулатите на Вебер за тежестта на персоналните качества и образованието в конкурентна среда. Избуелите след измененията на родна почва форми на всеобща просвета в огромна степен имат тъкмо противоположен резултат на постигнатото до тогава. Към днешна дата България отделя под 0,5% от Брутният вътрешен продукт за просвета, което ни подрежда на предпоследно място в Европейски Съюз. По този метод страната се лишава, от една страна, от основен инструмент за образуване на общо съзнание, както и на средища, които да събират и сплотяват хората от разнообразни обществени пластове и групи.
И въпреки всичко написаното нагоре не дава отговор, до каква степен в днешна България има действително класово разделяне от класическа/марксистка позиция. Този въпрос действително отсъства от общественото пространство и заради редовно налаганата наклонност всички научни постулати, свързани с марксизма и класовата битка, да бъдат отречени като самоцелен конструкт на социалистическото общество и страна. Не на последно място сходно държание обслужва най-много тези, които имат съображение да се опасяват от каквито и да било прояви на класово противоборство. За контрастност в Меката на актуалния пазарен фундаментализъм – Съединени американски щати, тематиката за класовото разделяне е неизменима част от политическия спор и оказва значително въздействие при създаването на стратегиите и платформите на водещите политически сили. За съществуването на класово разделяне в обществото може да съдим по няколко изцяло справедливи критерия:
На първо място
собствеността върху средствата за произвеждане
В Република България са регистрирани 461 819 предприятия, от които 431 787 са микро предприятия. Броят на обществените предприятия, в които страната упражнява надзор, е 265 или 0,06% от всички икономически субекти. В тях са заети почти 122 000 души (4,16% от заетите лица). Забележим принос в Брутният вътрешен продукт имат единствено обществените предприятия в бранш „ Енергетика “ и бранш „ Транспорт “ – надлежно 10% и 0,5% от Брутният вътрешен продукт.
Наблюдението на работната мощ за второто тримесечие на 2024 година дава и точна визия за структурата на заетостта. От общо 2 930 300 заети лица 2 587 700 са наетите, като 605 100 от тях работят в обществения бранш. Други 199 600 души са самонаети – главно представители на свободни специалности, занаятчии и други Като работодатели са регистрирани 130 800 лица. Спрямо общия брой на заетите в частния бранш (2 113 500 души) те са едвам 6,2%. Важно е да се означи, че голямата част от тези работодатели са притежатели на микро предприятия, които поставят и персонален труд в индустриалния развой. Реалните работодатели в корпоративни структури (4 469 междинни и 770 огромни предприятия) са не повече от 1,2 % от общия брой или към 1 570 души, които реализират надзор върху основни браншове от българската стопанска система. Следва да се означи, че тези 5 239 предприятия образуват съвсем 60 % от общата брутна добавена стойност в националното стопанство.
Видно от изложените данни средствата за произвеждане в частния бранш, който образува почти 85 % от Брутният вътрешен продукт са съсредоточени в 4,5 % от стопански дейното население, като най-значимата част е съсредоточена в едвам 0,05 % от него.
На последващо място, съгласно класическата доктрина, би трябвало да се обърне внимание на образуването на принадената стойност, като за задачата ще се изследват наличните статистически данни по няколко индикатора. Видно от посочените нагоре данни междинните и огромните предприятия в страната образуват 60% от брутната добавена стойност, само че в тях работят 1 004 648 души или 34,3% от всички заети. Въпреки това компенсацията на заетите у нас е с 14% по-ниска и остава трайно под междинната за Европейски Съюз. Нещо повече, наклонността за последните 4 години демонстрира последователно понижаване на този индикатор при регистриран растеж на Брутният вътрешен продукт, което резултира в по-високи облаги за предприятията.
В удостоверение на
изказванието за растеж на осъществените облаги
в България са и формалните данни на Министерство на финансите за приходите от корпоративен налог. През 2019 година приходите от този налог възлизат на 2,7 милиарда лв. или 2,3% от Брутният вътрешен продукт. За 2023г. отчетните данни по този параграф демонстрират доходи от 4,9 милиарда лв. или 2,7% от Брутният вътрешен продукт. Т.е. единствено за 4 години размерът на заявените и обложени облаги в българската стопанска система е повишен с цели 82% от 26,95 милиарда лв. (22,7% от БВП) до 49,15 милиарда лв. (26,5% от БВП). В стопанска система, в която облагите образуват над 25% от Брутният вътрешен продукт, а редом понижава компенсацията на заетите, несъмнено може да се приказва за употреба на труда, доколкото сходно състояние обслужва най-вече капитала.
Не на последно място следва да се обърне внимание на разпределението на приходите от труд в другите доходни групи. За страдание сходна статистика не се поддържа регулярно и последните обществени данни са показани от Министерство на финансите през 2019 година Въпреки това изнесената информация е показателна – от общо 2 403 229 лица, получаващи приходи по трудови и приравнени на тях правни отношения:
- 845 863 лица (35,2%) са получавали минимална или по-ниска от минималната запалата;
- 637 950 лица (26,5%) са получавали до 1000 лева.;
- 603 835 лица (25,1%) са получавали до 2000 лева.;
- 167 265 лица (7%) са получавали до 3000 лева.;
- 81 941 лица (3,4%) са получавали сред 3000 и 5 000 лева.;
- 46 406 лица (1,9%) са получавали сред 5000 и 10 000 лева.;
- 14 875 лица (0,62%) са получавали сред 10 000 и 20 000 лева.;
- 2 943 лица (0,12%) са получавали сред 20 000 и 30 000 лв;
- 3 985 лица (0,17%) са получавали над 30 000 лева
Обобщение на изнесените нагоре данни демонстрира, че над 62% от наетите са получавали заплащане под междинното за страната за този интервал (1208 лева.), а други 32% получават приходи от труд, които са към размера на минималната прехрана за живот на четиричленно семейство. Т.е. в страната се следи всеобща процедура на работещи небогати и работещи, които са в риск от изпадане в беднотия. Едва към 5,3 % от работещите могат да бъдат действително причислени към категорията, която всекидневно се назовава „ междинна класа “, доката хората с доста високи и свръхвисоки приходи са под 1%.
Всички изложени данни освен удостоверяват пирамидата на Киров, само че и дават ясна индикация, че в България е налице отчетливо класово разделяне и употреба на над 85% от работещите от по-малко от 1% свръхбогати. Това се удостоверява освен през призмата на класическата марксистка доктрина, както е видно нагоре, само че и от
актуалните статистически измерители на неравенството
по които България от няколко години непроменяемо заема печалното първо място в Европейски Съюз – 38,4 коефициент на Джини и съответствие 8,1 по знака 80/20. Подобни данни демонстрират съществени структурни дефицити, както в стопанската система, по този начин и в главните обществени системи, в това число данъчната и осигурителната. Доколкото този отрицателен феномен е по-скоро български и характерен за пост-съветските страни, в сравнение с за останалите страни от Централна и Източна Европа, то и решенията следва да бъдат търсени на място у нас.
Във всеки случай една друга България не просто е допустима – тя е нужна!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ