„Дъждовете на страха” - романът, който зае челната лавица...
Иван Желязков е публицист и публицист, създател на книги с разкази, повести, журналистика, сред които „ Есента на пеперудата ”, „ Светът не може без ивановци ”, „ Очи без сълзи ”, „ Джобен иконостас ”, „ Двете половини на света ”. „ Дъждовете на страха ” е разказ, в който се разполагат проекциите на нестройните, само че богати на подстъпи светове – действителни и не толкоз действителни, в който ровенето в предишното е също по този начин значимо, както и ровенето в днешното живеене, а преосмислянето му е ключът към тези светове. Роман, в който звукът от премитането на елхови иглички в спокойния пловдивски дом (звук, напомнящ разсипан игленик), се смесва с тревожното бликване на конска урина по шосето от Чернобил, разказ, от чиито страници ни гледат по едно и също време и каналните плъхове от 68-ма – мокри, полумъртви, с очи като бутони на асансьор, и бобрите, чиито жилища-крепости, жилища-миражи се демонстрират над водата, само че необозримите им входове и лабиринти са главно под нея, с цел да всяват боязън. И до момента в който дъждовете на страха ни обливат, не е ли точно това скриване на бобрите от човешките погледи самобитно връщане във времето, не касае ли то в реалност същността на нашето лично живеене, устрема ни за естетика със себе си?
Публикуваме рецензията на Иван Д. Христов за романа „ Дъждовете на страха ”.
Който написа, намира себе си
За писателя, журналиста и издателя Иван Желязков романът с метафоричното заглавие „ Дъждовете на страха “ е следващата му белетристична книга, неговата най-зряла, най-силна творба – романът на живота му, а до известна степен – и за живота му. Посветено на починалата му брачна половинка, това дълго преосмиляно произведение съдържа автобиографични детайли, голям брой сюжетни линии, събирателни облици, истории, разказани от първо лице.
Романът е рядко срещан, той е „ авторефлективно огледало “, в което се оглежда днешното време, а посредством ретроспекцията и спомените на героя – животът въобще. Дъждът е основна фигура – той поражда страхове, само че и отмива страха от нас. Помага ни да намерим виталната страст в битието – спокойствието на крайбрежното боброво жилище и паниките в личния ни дом. Да търсим ключа за разбирането на нашата същина към нелекото минало и неразбираемо бъдеше, да повярваме, че откакто спрем да се усещаме добре в личната си кожа, ще можем да променим света. Според думите на създателя, „ късно разбираме, че основите на домовете ни са издигнати върху вода, а очите ни са като очите на бобрите – загубим ли блясъка им, не съумяваме да намерим пътя за у дома. “
„ Дъждовете на страха “ е задъхана изповед за житейския път на основния воин, Журналиста, изпълнен с необикновени случки, събития, любовни прекарвания. Неговата орис криволичи сред щастието и тъгата, достолепието и подлостта, хубостта и гротеската, успехите и провалите. В обществен и честен проект романът дава шир на нашето въображение и мислене, тъй като човек не може да избяга от оковите на действителността.
Ето за какво най-важната тематика, която се вплита в романа, е отдадена на екологията, наречена в предишното „ занимание за наивници “. На фона на тази сюжетна нишка се откроява яркоизграденият и запаметяващ се облик на Професора. Не съм срещал в актуалната българска литература по изцяло построен облик на човек, посветил живота си на науката. Освен напъните му за чиста естествена среда, ще го запомним и с портретната му характерност – зеленият изхабен шлифер, развян върху едрото му тяло като крило на птица – художествени елементи, с които създателят реализира автентичен рисунък. Загадъчната гибел на коня, ефирната мъгла край завода, под която „ житото пораства до педя, не повече, връзва клас, няма зърно, металите не се разтварят във водата, както се разтваря солта, натрупат се в горния пласт на почвата, сходно спестовна касичка, “ срещата със руския военачалник на пътя за Киев през онази далечна чернобилска пролетпролет – всичко това върви ръка за ръка с другарството сред Журналиста и Професора. И точно тази връзка слага под подозрение съществени въпроси, на които не намираме отговор. Ала посланията, отправени в диалозите, в епизодите на пътуването, отекват за дълго в нас и пораждат дълбоки размишления.
Романът е роман и за родовите полезности, и за нашите плахи старания да ги опазим в днешното време. Грижовната брачна половинка Марина, за която „ градината е значима, колкото положителното име на фамилията “, е стожерът на домашната естетика в къщата, където живеят децата и внуците, и която къща пораства етаж след етаж, дружно с елхата на двора. Звукът от премитането на елхови иглички в видимо спокойния пловдивски дом, тон „ който прилича разсипан игленик ”, се смесва със звука от „ дъждовете на страха ”, които ни обливат, търсейки брод и избавителен бряг.
Уволнен от работа, Журналиста е заставен да преодолее ред житейски компликации и неудачи – провалената договорка с фъстъците, връщането на заема от банката, глада, „ одисеята “ на амбулантен търговец, алъш-веришът с дървата за Турция, – с цел да извърви хлъзгания път на оцеляването.
С просторност на художествената мисъл, с психическа компактност и бездънен подтекст, създателят разказва и други запаметяващи се епизоди, измежду които студентската обич в Търново, съдбовната среща във влака с момичето от Стара Загора, гибелта на професора, остарялото куче, доведено от чужбина, с цел да бъде умъртвено в родината си, бурята в края на романа... При това стилът в романа се отличава със синтезиран изказ на словото, с вълнуващи човешки ориси, случки и събития, запаметяващи се литературни герои и с тяхното нравствено влияние. А точният психически рисунък, сбитият и сбит разговор, колоритните персонажи, дават просторност на въображението и пораждат размисъл, многозначни и многопластови послания. Както се показва редакторът на книгата Борис Минков, „ който написа, намира себе си, който чете също. “ Писателят открива и осъществя в романа най-силните страни на своя гений, а ние, читателите, откриваме за себе си истини, които до момента като че ли не сме познавали.
„ Дъждовете на страха “ е книга за препрочитане и размисъл. Тя ни е нужна, с цел да надникнем по-дълбоко в себе си и в заобикалящия ни свят. С честното подхождане на създателя при изображението на отрицателни обществени феномени и положителното познаване на публичните процеси у нас в близкото минало, романът е отражение на времето, в което живеем, и на нашите старания да надвием страха в себе си.
Вярвам, че и в бъдеще този разказ ще стои в челната етажерка на най-стойностните книги от актуалната българска литература.
Иван Желязков – „ Дъждовете на страха “, Издателство „ Жанет 45 “, Пловдив, 2019 година
Публикуваме рецензията на Иван Д. Христов за романа „ Дъждовете на страха ”.
Който написа, намира себе си
За писателя, журналиста и издателя Иван Желязков романът с метафоричното заглавие „ Дъждовете на страха “ е следващата му белетристична книга, неговата най-зряла, най-силна творба – романът на живота му, а до известна степен – и за живота му. Посветено на починалата му брачна половинка, това дълго преосмиляно произведение съдържа автобиографични детайли, голям брой сюжетни линии, събирателни облици, истории, разказани от първо лице.
Романът е рядко срещан, той е „ авторефлективно огледало “, в което се оглежда днешното време, а посредством ретроспекцията и спомените на героя – животът въобще. Дъждът е основна фигура – той поражда страхове, само че и отмива страха от нас. Помага ни да намерим виталната страст в битието – спокойствието на крайбрежното боброво жилище и паниките в личния ни дом. Да търсим ключа за разбирането на нашата същина към нелекото минало и неразбираемо бъдеше, да повярваме, че откакто спрем да се усещаме добре в личната си кожа, ще можем да променим света. Според думите на създателя, „ късно разбираме, че основите на домовете ни са издигнати върху вода, а очите ни са като очите на бобрите – загубим ли блясъка им, не съумяваме да намерим пътя за у дома. “
„ Дъждовете на страха “ е задъхана изповед за житейския път на основния воин, Журналиста, изпълнен с необикновени случки, събития, любовни прекарвания. Неговата орис криволичи сред щастието и тъгата, достолепието и подлостта, хубостта и гротеската, успехите и провалите. В обществен и честен проект романът дава шир на нашето въображение и мислене, тъй като човек не може да избяга от оковите на действителността.
Ето за какво най-важната тематика, която се вплита в романа, е отдадена на екологията, наречена в предишното „ занимание за наивници “. На фона на тази сюжетна нишка се откроява яркоизграденият и запаметяващ се облик на Професора. Не съм срещал в актуалната българска литература по изцяло построен облик на човек, посветил живота си на науката. Освен напъните му за чиста естествена среда, ще го запомним и с портретната му характерност – зеленият изхабен шлифер, развян върху едрото му тяло като крило на птица – художествени елементи, с които създателят реализира автентичен рисунък. Загадъчната гибел на коня, ефирната мъгла край завода, под която „ житото пораства до педя, не повече, връзва клас, няма зърно, металите не се разтварят във водата, както се разтваря солта, натрупат се в горния пласт на почвата, сходно спестовна касичка, “ срещата със руския военачалник на пътя за Киев през онази далечна чернобилска пролетпролет – всичко това върви ръка за ръка с другарството сред Журналиста и Професора. И точно тази връзка слага под подозрение съществени въпроси, на които не намираме отговор. Ала посланията, отправени в диалозите, в епизодите на пътуването, отекват за дълго в нас и пораждат дълбоки размишления.
Романът е роман и за родовите полезности, и за нашите плахи старания да ги опазим в днешното време. Грижовната брачна половинка Марина, за която „ градината е значима, колкото положителното име на фамилията “, е стожерът на домашната естетика в къщата, където живеят децата и внуците, и която къща пораства етаж след етаж, дружно с елхата на двора. Звукът от премитането на елхови иглички в видимо спокойния пловдивски дом, тон „ който прилича разсипан игленик ”, се смесва със звука от „ дъждовете на страха ”, които ни обливат, търсейки брод и избавителен бряг.
Уволнен от работа, Журналиста е заставен да преодолее ред житейски компликации и неудачи – провалената договорка с фъстъците, връщането на заема от банката, глада, „ одисеята “ на амбулантен търговец, алъш-веришът с дървата за Турция, – с цел да извърви хлъзгания път на оцеляването.
С просторност на художествената мисъл, с психическа компактност и бездънен подтекст, създателят разказва и други запаметяващи се епизоди, измежду които студентската обич в Търново, съдбовната среща във влака с момичето от Стара Загора, гибелта на професора, остарялото куче, доведено от чужбина, с цел да бъде умъртвено в родината си, бурята в края на романа... При това стилът в романа се отличава със синтезиран изказ на словото, с вълнуващи човешки ориси, случки и събития, запаметяващи се литературни герои и с тяхното нравствено влияние. А точният психически рисунък, сбитият и сбит разговор, колоритните персонажи, дават просторност на въображението и пораждат размисъл, многозначни и многопластови послания. Както се показва редакторът на книгата Борис Минков, „ който написа, намира себе си, който чете също. “ Писателят открива и осъществя в романа най-силните страни на своя гений, а ние, читателите, откриваме за себе си истини, които до момента като че ли не сме познавали.
„ Дъждовете на страха “ е книга за препрочитане и размисъл. Тя ни е нужна, с цел да надникнем по-дълбоко в себе си и в заобикалящия ни свят. С честното подхождане на създателя при изображението на отрицателни обществени феномени и положителното познаване на публичните процеси у нас в близкото минало, романът е отражение на времето, в което живеем, и на нашите старания да надвием страха в себе си.
Вярвам, че и в бъдеще този разказ ще стои в челната етажерка на най-стойностните книги от актуалната българска литература.
Иван Желязков – „ Дъждовете на страха “, Издателство „ Жанет 45 “, Пловдив, 2019 година
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ