Иван Гранитски за Иван Маразов: Той притежава ренесансов дух
Иван Гранитски
Не е за поверие, че именитият проф. доктор Иван Маразов навършва 80 години. От една страна в съзнанието на интелигентната аудитория той от десетилетия е одобрен като академик със международна популярност, най-изтъкнатият ценител на митологията, културта и изкуството на траките, ослепителен изкуствовед, създател на десетки монографии и стотици публикации, отдадени на знакови имена в българското пластическо изкуство, т.е. митологизирана фигура, стигнала надали не достопочтена библейска възраст.
От друга страна неизчерпаемата сила на този патриарх му придава образ на жизнеспособен юноша. Младостта на отдадените в Елевзинските мистерии, орфическите ритуали и Кабирическите тайнства. Девойките към момента би трябвало да внимават какво бабите им си спомнят.
Творческата биография на проф. Иван Маразов е директно обвързвана и с естетическия гърмеж от нови гении, хрумвания и произведения в българското пластическо изкуство през 60 – 70-те години на предишния век.
Току-що завърналият се от Итститута „ И. Репин “ в Ленинград създател Иван Маразов се насочва към творчеството на някои от най-големите модерни български художници – Иван Кирков, Димитър Киров, Йоан Левиев, Вера Лукова, Марко Бехар и други, на които той посвещава фундаментални студии и монографии. По същото време стартира и работа към института по изкуствознание към Българска академия на науките, който по-късно оглавява като шеф.
Анализите на проф. Иван Маразов са първопроходчески по своя темперамент, тъй като за първи път той внася нов метод в пластическата рецензия – интегрален разбор на творчеството на обособения художник или ваятел, само че и задълбочено разглеждане на духа на епохата, параленост сред обособените интервали в креативната биография на създателите, както и паралел сред околните по естетически търсения създатели.
Контекстуализирането на явлението, художника или предмета става един от методологическите принадлежности на откривателя.
Езикът на Маразов е съответен на обсъжданото творчество – богат на метафори, изчерпателен и в това време проницателен. Времето на 60 – 80-те години на предишния век се характеризира и с оформянето на редица значими естетико-приятелски кръгове. Най-ярък образец тук е по този начин наречената превъзходна пловдивска петорка – Йоан Левиев, Георги Божилов - Слона, Христо Стефанов, Димитър Киров и Енчо Пиронков.
Маразов е един от критиците, които се концентрираха върху тяхното творчество. Тези създатели във всекидневното си другарство се зареждаха с продуктивна естетическа сила, обменяха хрумвания, планове, спореха и разсъждаваха непрестанно за пътищата, по които би трябвало да се развива модерното българско пластическо изкуство, участваха нерядко в полемики или разгорещени полемики.
Тук безусловно би трябвало да напомним изключителното значение на такава многостранно талантлива фигура като Светлин Русев, който освен поддържаше младите тогава художници в тяхното професионално развиване, само че и има решителен принос за преоткриването на по-старото потомство художници – създателите от 30 – 50-те години на предишния век. Някои от които бяха изцяло и несправедливо забравени.
А Иван Маразов беше един от най-активните и продуктивни художествени критици по това време, който участваше в това преоткриване, създател на стотици и стотици публикации и изявленията, както и на вълнуващи речи при разкриване на следващи изложения. Не бива да пропущаме и неговата работа в сп. „ Изкуство “ (1969-1991). Тя е белязана с отговорност и почтеност на рецензия и с по-широко отворяне на списанието към културата на древността. Именно тук беше оповестено за пръв път Рогозенското богатство и то единствено шест месеца след откриването му.
Само през последните десетина години в издателство „ Захарий Стоянов “ излязоха над 10 негови извънредно задълбочени монографии, свързани с античната торевтика, духовното завещание на елинистичния свят и по-специално митологията на траките. Нека споменем единствено някои от тях: „ Хубавата Елена “ (2009), „ Ритон с глава на овен “ (2010), „ Кантаросите “ (2011), „ Мистериите на кабирите в антична Тракия “ (2011), „ Амазонките “ (2013), „ Шепотът на колосите “ (2020), „ Златната химера “ (2021), „ Митичният Бестиарий “ (2022)… С неспокойствие чакам труда за поетиката на тракийското изкуство, над който нашият създател работи през последните вяколко години.
Покрай подготовката за издаване на тези книги сме имали евентуално стотици диалози, продължаващи не часове, а денонощия, в които, привлечени от магията на античната митология и философия, сме разсъждавали за духовното завещание на Сократ и Платон, Хезиод и Омир, Парменид и Емпедокъл, Есхил и Софокъл, Еврипид, Аристофан и Питагор през неоплатониците, та чак до Марсилио Фичино, Джордано Бруно, Хегел и Лайбниц. Лично за мен това другарство е един от най-щастливите интервали от живота ми, тъй като в разпалените полемики и беседи на процедура следвахме сократическия принцип на майевтиката – т.е. акуширането и постигането на същинското знание посредством разсъждение, подозрение и съзерцаване. Както биха споделили обичаните на Маразов орфици, „ трижди благополучен съм, че видях тези тайнства “.
При един от следващите ни диалози, кондензиран с бравурни духовни провокации, се роди и концепцията за специфична библиотечна поредност „ Мнемозина “. Открихме и двамата с Иван Маразов, че сме мощно привлечени от Платоновите хрумвания за безсмъртието на човешката душа, както и ограниченията, които орфиците вземат, когато се насочат по пътя към Отвъдното да се насочат към верния избор – не към Лета, (Забравата), а към Мнемозина (Паметта). Като по знамение за няколко месеца се родиха първите четири книги от поредицата – „ Залмоксис “, „ Тракийският конник “, „ Гибелта на Троя “, „ Пътят на душите “. Първата част на всяка книга съдържа една мистична поема, сътворена от моята скромна личност, а втората доста по-съществена част показва размишленията и прозренията на проф. Иван Маразов върху античната митология. Поразителна е мащабността на неговите научни знания и евристичния му дух, когато прави паралел сред елинската, тракийската, славянската, иранската, индоевропейската, келтската и други митологии, впускайки се в бездните на хидромитологията и адската хидрография. Петата взаимна книга от поредицата, подготвяна за щемпел, е отдадена на самия Орфей и на големия набор от сюжети и легенди, свързани с този древен артист.
Повече от четири десетилетия бележат нашето другарство и духовно приятелство с проф. Иван Маразов. Искам да загатна тук и близкия ни другар Чавдар Добрев, който за злощастие ни напусна. Уж играехме карти, а в действителност течеше съревнование по духовитост. През годините не съм преставал да се учудвам на неизчерпаемото възприятие за комизъм на Иван, на изключителната подвижност и угодливост на дълбоката му памет, на богатата му осведоменост в региона на европейското изкуство от архаиката до авангарда, на непредвидените асоциации, на способността му да минава на разнообразни интелектуални скорости, когато приказва и размишлява за високи и съвсем езотерични научни материи и проблеми, или когато потъва в битови диалози, закачки, вицове, анекдоти...
Определено – той не е от категорията скучните хора. Е, по какъв начин няма да го харесват дамите?
Между другото той има и органически язвителен гений. В началото на 90-те години на предишния век разгласява в редица всекидневници над 50 памфлета, фейлетона, антрефилета, словесни гротески и инвективи, които говореха за неподражаемото му духовитост, гений на пародист и фейлетонен повествовател. А под бликащия комизъм надничаха очите на непоколебим наблюдаващ на обществените и политическите процеси у нас и в света.
Учудвам се по какъв начин за някакви си 60 години съумя да направи толкоз – да служи три години и да мине през всички степени на научната кариера, от книгите до филмите, от организирането на изложения в чужбина и у нас до курсовете лекции в Нов български университет и в музеи и университети на три континента, да преживее наслади и загуби, да се разведе и да се ожени още веднъж, да стигне до министър и прародител, да се труди със пристрастеност, само че търпеливо...
Едно от неповторимите качества на проф. Иван Маразов е способността му да открива надарени хора и да се сприятелява с тях. Но освен това, а и да им бъде правилен и във времена на възходи в кариерата, само че и в сложни моменти. Това най-ярко пролича след 10 ноември 1989 година, откакто се развихри по този начин наречената политическа смяна. Довчерашни партийни секретари или деятели и раболепни прислужвачи на онази система ненадейно взеха решение, че за една нощ са прогледнали и са сменили политическите, а и човешки пристрастия и разбирания. Те невъздържано ругаеха хора като Иван Маразов, Стефан Продев, Исак Паси, Бернард Мунтян, Любомир Левчев, Светлин Русев, акад. Благовест Сендов и прочие, и прочие Трудно, а и безсмислено е да продължим изброяването на имена – те са цялостен легион почтени хора, създатели, учени, работили съзнателно всеки в своята сфера. Точно тогава се отключи и различен гений на нашия създател Иван Маразов – полемично-сатиричния и тогава той написа и издаде упоменатите памфлети, антрефилета и словесни карикатури.
Огромна е преподавателската и научната активност на проф. доктор Иван Маразов в Нов български университет през интервала 1992-2017 година По покана на проф. Б. Богданов той основа Департамента по изкуствознание и история на културата, който управлява цяло десетилетие. След като науката за тракологията бе низвергната и забравена от днешните български псевдополитици, точно Иван Маразов се опита да я възкреси посредством неповторимата си преподавателска активност в Нов български университет. Той е основател на доста образователни стратегии, чел е над 200 курса лекции, водил е семинари. Той възкреси главния от него интердисциплинарен семинар „ Мит, изкуство, фолклор “, който изигра огромна роля освен за оформянетоэ на неговите лични разбирания, само че и за израстването на доста по-млади експерти. Тези петнадесет тома са безценен принос в развиването на методологическите подходи в тази област.
Най-ценното в неговата преподавателска активност, с изключение на извънредно забавните лекции и извършения на професора, са и многочислените културни пътувания, които той провежда за студенти с доцент Татяна Шалганова, доцент Валентина Ганева и други видни преподаватели в неговия департамент, в разнообразни археологически дестинации, свързани с тракийското, елинското, хетското и етруското духовно завещание – в Мала Азия, в Източна и Западна Тракия, във Вергина, в Италия и така нататък Имах удоволствието и достойнството да бъда участник в няколко от тези духовни експедиции и да се любувам на изключителните словесни импровизации на проф. Иван Маразов. Студентите го слушаха с възхита, онемели и съвсем пред пристъп (особено девойките). Той приличаше на мистагог в питагорейските секрети общества или платоновите академии, осанката му на преподавател и влъхва беше завладяваща, словата му, дълбокомислени и медноречиви, попиваха в съзнанието на захласнатите млади студенти, както и на останалите слушатели.
Спомням си един удивителен случай – преглеждахме римския град Помпей, Маразов разказваше за мозайките, стенописите, архитектурата и изкуството на римската империя. Една от студентките изключително любопитна и прекомерно съблазнителна личност ненадейно пропадна в някаква шахта. Всички се втурнахме обезпокоени и открихме скрито стълбище. Пред очите на изумената аудитория учителя Маразов откри нова незнайна до в този момент на международните учени стенна живопис в една крипта и въодушевено произнесе следващата си тирада. Сами разбирате, че възторгът беше неизразим и аплаузите бяха нескончаеми… Но сходни случаи бихме могли да въобразим доста, и доста. Именно по тази причина настоявам, че проф. Иван Маразов е съвсем именита и митологизирана в публичното схващане персона.
Каквото и да споменем за тази удивителна по своите разностранни гении персона, ще бъде незадоволително и ненапълно. Защото, въпреки и към този момент на почтена възраст, въпреки и споделил същински открития, той не се счита за приключен. Защото е изобилен. Което значи, че ще продължава да ни изненадва с нови книги. Все отново, в случай че би трябвало да го характеризираме с няколко щриха, би трябвало да кажем, че той е играещият човек, съмняващият се човек, спорещият човек, четящият човек, размишляващият човек, едно от лицата (а не маските) на нашето време. Човекът, който във висша степен е осъзнал, че плътта е тленна, а духът животворящ, че същинската безкрайност е в духовните каузи, а не в земните възторзи, изкушения и тегоби и по тази причина се отнася и към себе си с безконечната сократическа усмивка на учителското самообладание, на милосърдието и цялостната липса на суетност и самооблъщение. И аз, също прочут с пословичната си невзискателност, желая, от името на всички които го познават, да поднеса на нашия юбиляр, благодарности и поздравления, пожелания и упования. Ние освен те ценим, ние те обичаме и се радваме, че сме твои другари.
Бъди здрав, драги приятелю и бъди с нас още доста години.
Не е за поверие, че именитият проф. доктор Иван Маразов навършва 80 години. От една страна в съзнанието на интелигентната аудитория той от десетилетия е одобрен като академик със международна популярност, най-изтъкнатият ценител на митологията, културта и изкуството на траките, ослепителен изкуствовед, създател на десетки монографии и стотици публикации, отдадени на знакови имена в българското пластическо изкуство, т.е. митологизирана фигура, стигнала надали не достопочтена библейска възраст.
От друга страна неизчерпаемата сила на този патриарх му придава образ на жизнеспособен юноша. Младостта на отдадените в Елевзинските мистерии, орфическите ритуали и Кабирическите тайнства. Девойките към момента би трябвало да внимават какво бабите им си спомнят.
Творческата биография на проф. Иван Маразов е директно обвързвана и с естетическия гърмеж от нови гении, хрумвания и произведения в българското пластическо изкуство през 60 – 70-те години на предишния век.
Току-що завърналият се от Итститута „ И. Репин “ в Ленинград създател Иван Маразов се насочва към творчеството на някои от най-големите модерни български художници – Иван Кирков, Димитър Киров, Йоан Левиев, Вера Лукова, Марко Бехар и други, на които той посвещава фундаментални студии и монографии. По същото време стартира и работа към института по изкуствознание към Българска академия на науките, който по-късно оглавява като шеф.
Анализите на проф. Иван Маразов са първопроходчески по своя темперамент, тъй като за първи път той внася нов метод в пластическата рецензия – интегрален разбор на творчеството на обособения художник или ваятел, само че и задълбочено разглеждане на духа на епохата, параленост сред обособените интервали в креативната биография на създателите, както и паралел сред околните по естетически търсения създатели.
Контекстуализирането на явлението, художника или предмета става един от методологическите принадлежности на откривателя.
Езикът на Маразов е съответен на обсъжданото творчество – богат на метафори, изчерпателен и в това време проницателен. Времето на 60 – 80-те години на предишния век се характеризира и с оформянето на редица значими естетико-приятелски кръгове. Най-ярък образец тук е по този начин наречената превъзходна пловдивска петорка – Йоан Левиев, Георги Божилов - Слона, Христо Стефанов, Димитър Киров и Енчо Пиронков.
Маразов е един от критиците, които се концентрираха върху тяхното творчество. Тези създатели във всекидневното си другарство се зареждаха с продуктивна естетическа сила, обменяха хрумвания, планове, спореха и разсъждаваха непрестанно за пътищата, по които би трябвало да се развива модерното българско пластическо изкуство, участваха нерядко в полемики или разгорещени полемики.
Тук безусловно би трябвало да напомним изключителното значение на такава многостранно талантлива фигура като Светлин Русев, който освен поддържаше младите тогава художници в тяхното професионално развиване, само че и има решителен принос за преоткриването на по-старото потомство художници – създателите от 30 – 50-те години на предишния век. Някои от които бяха изцяло и несправедливо забравени.
А Иван Маразов беше един от най-активните и продуктивни художествени критици по това време, който участваше в това преоткриване, създател на стотици и стотици публикации и изявленията, както и на вълнуващи речи при разкриване на следващи изложения. Не бива да пропущаме и неговата работа в сп. „ Изкуство “ (1969-1991). Тя е белязана с отговорност и почтеност на рецензия и с по-широко отворяне на списанието към културата на древността. Именно тук беше оповестено за пръв път Рогозенското богатство и то единствено шест месеца след откриването му.
Само през последните десетина години в издателство „ Захарий Стоянов “ излязоха над 10 негови извънредно задълбочени монографии, свързани с античната торевтика, духовното завещание на елинистичния свят и по-специално митологията на траките. Нека споменем единствено някои от тях: „ Хубавата Елена “ (2009), „ Ритон с глава на овен “ (2010), „ Кантаросите “ (2011), „ Мистериите на кабирите в антична Тракия “ (2011), „ Амазонките “ (2013), „ Шепотът на колосите “ (2020), „ Златната химера “ (2021), „ Митичният Бестиарий “ (2022)… С неспокойствие чакам труда за поетиката на тракийското изкуство, над който нашият създател работи през последните вяколко години.
Покрай подготовката за издаване на тези книги сме имали евентуално стотици диалози, продължаващи не часове, а денонощия, в които, привлечени от магията на античната митология и философия, сме разсъждавали за духовното завещание на Сократ и Платон, Хезиод и Омир, Парменид и Емпедокъл, Есхил и Софокъл, Еврипид, Аристофан и Питагор през неоплатониците, та чак до Марсилио Фичино, Джордано Бруно, Хегел и Лайбниц. Лично за мен това другарство е един от най-щастливите интервали от живота ми, тъй като в разпалените полемики и беседи на процедура следвахме сократическия принцип на майевтиката – т.е. акуширането и постигането на същинското знание посредством разсъждение, подозрение и съзерцаване. Както биха споделили обичаните на Маразов орфици, „ трижди благополучен съм, че видях тези тайнства “.
При един от следващите ни диалози, кондензиран с бравурни духовни провокации, се роди и концепцията за специфична библиотечна поредност „ Мнемозина “. Открихме и двамата с Иван Маразов, че сме мощно привлечени от Платоновите хрумвания за безсмъртието на човешката душа, както и ограниченията, които орфиците вземат, когато се насочат по пътя към Отвъдното да се насочат към верния избор – не към Лета, (Забравата), а към Мнемозина (Паметта). Като по знамение за няколко месеца се родиха първите четири книги от поредицата – „ Залмоксис “, „ Тракийският конник “, „ Гибелта на Троя “, „ Пътят на душите “. Първата част на всяка книга съдържа една мистична поема, сътворена от моята скромна личност, а втората доста по-съществена част показва размишленията и прозренията на проф. Иван Маразов върху античната митология. Поразителна е мащабността на неговите научни знания и евристичния му дух, когато прави паралел сред елинската, тракийската, славянската, иранската, индоевропейската, келтската и други митологии, впускайки се в бездните на хидромитологията и адската хидрография. Петата взаимна книга от поредицата, подготвяна за щемпел, е отдадена на самия Орфей и на големия набор от сюжети и легенди, свързани с този древен артист.
Повече от четири десетилетия бележат нашето другарство и духовно приятелство с проф. Иван Маразов. Искам да загатна тук и близкия ни другар Чавдар Добрев, който за злощастие ни напусна. Уж играехме карти, а в действителност течеше съревнование по духовитост. През годините не съм преставал да се учудвам на неизчерпаемото възприятие за комизъм на Иван, на изключителната подвижност и угодливост на дълбоката му памет, на богатата му осведоменост в региона на европейското изкуство от архаиката до авангарда, на непредвидените асоциации, на способността му да минава на разнообразни интелектуални скорости, когато приказва и размишлява за високи и съвсем езотерични научни материи и проблеми, или когато потъва в битови диалози, закачки, вицове, анекдоти...
Определено – той не е от категорията скучните хора. Е, по какъв начин няма да го харесват дамите?
Между другото той има и органически язвителен гений. В началото на 90-те години на предишния век разгласява в редица всекидневници над 50 памфлета, фейлетона, антрефилета, словесни гротески и инвективи, които говореха за неподражаемото му духовитост, гений на пародист и фейлетонен повествовател. А под бликащия комизъм надничаха очите на непоколебим наблюдаващ на обществените и политическите процеси у нас и в света.
Учудвам се по какъв начин за някакви си 60 години съумя да направи толкоз – да служи три години и да мине през всички степени на научната кариера, от книгите до филмите, от организирането на изложения в чужбина и у нас до курсовете лекции в Нов български университет и в музеи и университети на три континента, да преживее наслади и загуби, да се разведе и да се ожени още веднъж, да стигне до министър и прародител, да се труди със пристрастеност, само че търпеливо...
Едно от неповторимите качества на проф. Иван Маразов е способността му да открива надарени хора и да се сприятелява с тях. Но освен това, а и да им бъде правилен и във времена на възходи в кариерата, само че и в сложни моменти. Това най-ярко пролича след 10 ноември 1989 година, откакто се развихри по този начин наречената политическа смяна. Довчерашни партийни секретари или деятели и раболепни прислужвачи на онази система ненадейно взеха решение, че за една нощ са прогледнали и са сменили политическите, а и човешки пристрастия и разбирания. Те невъздържано ругаеха хора като Иван Маразов, Стефан Продев, Исак Паси, Бернард Мунтян, Любомир Левчев, Светлин Русев, акад. Благовест Сендов и прочие, и прочие Трудно, а и безсмислено е да продължим изброяването на имена – те са цялостен легион почтени хора, създатели, учени, работили съзнателно всеки в своята сфера. Точно тогава се отключи и различен гений на нашия създател Иван Маразов – полемично-сатиричния и тогава той написа и издаде упоменатите памфлети, антрефилета и словесни карикатури.
Огромна е преподавателската и научната активност на проф. доктор Иван Маразов в Нов български университет през интервала 1992-2017 година По покана на проф. Б. Богданов той основа Департамента по изкуствознание и история на културата, който управлява цяло десетилетие. След като науката за тракологията бе низвергната и забравена от днешните български псевдополитици, точно Иван Маразов се опита да я възкреси посредством неповторимата си преподавателска активност в Нов български университет. Той е основател на доста образователни стратегии, чел е над 200 курса лекции, водил е семинари. Той възкреси главния от него интердисциплинарен семинар „ Мит, изкуство, фолклор “, който изигра огромна роля освен за оформянетоэ на неговите лични разбирания, само че и за израстването на доста по-млади експерти. Тези петнадесет тома са безценен принос в развиването на методологическите подходи в тази област.
Най-ценното в неговата преподавателска активност, с изключение на извънредно забавните лекции и извършения на професора, са и многочислените културни пътувания, които той провежда за студенти с доцент Татяна Шалганова, доцент Валентина Ганева и други видни преподаватели в неговия департамент, в разнообразни археологически дестинации, свързани с тракийското, елинското, хетското и етруското духовно завещание – в Мала Азия, в Източна и Западна Тракия, във Вергина, в Италия и така нататък Имах удоволствието и достойнството да бъда участник в няколко от тези духовни експедиции и да се любувам на изключителните словесни импровизации на проф. Иван Маразов. Студентите го слушаха с възхита, онемели и съвсем пред пристъп (особено девойките). Той приличаше на мистагог в питагорейските секрети общества или платоновите академии, осанката му на преподавател и влъхва беше завладяваща, словата му, дълбокомислени и медноречиви, попиваха в съзнанието на захласнатите млади студенти, както и на останалите слушатели.
Спомням си един удивителен случай – преглеждахме римския град Помпей, Маразов разказваше за мозайките, стенописите, архитектурата и изкуството на римската империя. Една от студентките изключително любопитна и прекомерно съблазнителна личност ненадейно пропадна в някаква шахта. Всички се втурнахме обезпокоени и открихме скрито стълбище. Пред очите на изумената аудитория учителя Маразов откри нова незнайна до в този момент на международните учени стенна живопис в една крипта и въодушевено произнесе следващата си тирада. Сами разбирате, че възторгът беше неизразим и аплаузите бяха нескончаеми… Но сходни случаи бихме могли да въобразим доста, и доста. Именно по тази причина настоявам, че проф. Иван Маразов е съвсем именита и митологизирана в публичното схващане персона.
Каквото и да споменем за тази удивителна по своите разностранни гении персона, ще бъде незадоволително и ненапълно. Защото, въпреки и към този момент на почтена възраст, въпреки и споделил същински открития, той не се счита за приключен. Защото е изобилен. Което значи, че ще продължава да ни изненадва с нови книги. Все отново, в случай че би трябвало да го характеризираме с няколко щриха, би трябвало да кажем, че той е играещият човек, съмняващият се човек, спорещият човек, четящият човек, размишляващият човек, едно от лицата (а не маските) на нашето време. Човекът, който във висша степен е осъзнал, че плътта е тленна, а духът животворящ, че същинската безкрайност е в духовните каузи, а не в земните възторзи, изкушения и тегоби и по тази причина се отнася и към себе си с безконечната сократическа усмивка на учителското самообладание, на милосърдието и цялостната липса на суетност и самооблъщение. И аз, също прочут с пословичната си невзискателност, желая, от името на всички които го познават, да поднеса на нашия юбиляр, благодарности и поздравления, пожелания и упования. Ние освен те ценим, ние те обичаме и се радваме, че сме твои другари.
Бъди здрав, драги приятелю и бъди с нас още доста години.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ