Иван Димов (1933 – 1990) бе незабравимият русенски и български

Иван Димов (1933 – 1990) бе незабравимият русенски и български Радамес. От края на 50-те доникъде на 70-те години той бе единственият същински трагичен тенор у нас, кадърен да покрие и пълноценно да насити с глас множеството от най-тежките типичен партии, които и през днешния ден просто няма кой да изпее.

В Русенската опера той постъпи през 1958 година, когато трупата ѝ бе ръководена от можещи и знаещи театрали и музиканти, като Стефан Трифонов, Ромео Райчев, Борис Хинчев, Евгени Немиров. По това време водещ солист е незаб равимият Николай Здравков, застъп ник на лиричния репертоар, само че с изключение на него в театъра има още осем тенори, благодаре ние на които Русенската опера поддържаше огромен брой постановки на типичен и модерни заглавия, а част от тях, като: „ Кармен “, „ Трубадур “, „ Аида “, „ Манон “ и други, са поуспешни от столичните.

Затова на напълно младия 25годишен самодеец от Българския морски флот (Дунавската флотилия) Иван Димов му е много мъчно. Произхожда от доста оскъдно работ ническо семейство, работил като моряк. Без да е учил в музикално учебно заведение, още помалко в консерватория, както множеството солисти, пял само в моряшки хор, освен това нотно необразован. Но ориентиран от сътрудници, той стартира да взема уроци при известната русенска и вар ненска педагожка Веселина Зафирова. Тя го вкарва в света на худо жествената музика, слага гласа му.

Димов работи и учи редом. През 1958 година е назначен пър во за хорист, поверяват му и някои дребни функции. Работи настойчиво и с пианиста корепетитор Стоил Цонев, който години наред настойчиво и безрезервно създава функциите на множеството русенски първи солисти. И по този начин, форматният му глас не остава неусетен от дирекцията. Раз пределят го в ролята на Дон Хозе от „ Кармен “. Това бе малко риско ван опит – тази партия не е за начинаещи артисти, без театрален и музикален опит. Дон Хозе е много комплициран облик, изискващ и го лямо психическо натоварване. Прочутият румънски режисьор проф. Жан Рънзеску, пристигнал да сложи шедьовъра на Бизе, открива в под купващото лъчение на дебютанта „ увереност, откровеност и прос тодушие “, съгласно неговата идея, нужни за облика на този воин. Всъщност Иван не беше мощен като артист, той печелеше пре ди всичко с гласа си, с естественото си държание на сцената. С Дон Хозе стартира възходящият път на Димов в Русенската опера, на която той, сходно на Николай Здравков, Кирил Кръстев, Пенка Маринова, Ана Ангелова и още редица други първокласни артисти, остана правилен. Въпреки че нееднократно е изкушаван от привлекателни оферти за работа в поголеми театри (София, Новосибирск, Букурещ, Москва).

През 1966 година Димов беше изпратен на специализация в Ла Скала за уроци при фамозната Дзита Фумагали. По това време към този момент е одобрен артист със личен почерк. Притежава мощен, някой го беше на рекъл даже „ тромпетен “, вагнеров тенор (за страдание, изпява единствено една партия от този създател – Ерик в „ Летящият холандец “, 1969).

Да, гласът му бе неизмеримо здрав, мощен, пробивен във височини те, красиво, изразително звучащ и в междинния указател, малко поглух в низините. Това му разрешава да изпее, изключително на младини, съвсем без проблеми редица сложни партии от рода на: Манрико („ Трубадур “), Дон Карлос, Калаф („ Турандот “), Радамес („ Аида “). С тези функции, глав само че заради неналичието на задоволително тенори у нас, той обикаля оперните театри и по едно време съвсем всяка седмица гостува на софийска сцена. Канят го за гастроли постоянно и в Букурещката национална опера.

От началото на 70-те години имах опцията да проследявам от близко неговата работа. Голямата му изява беше в „ Аида “, още веднъж в поста новка на огромния Жан Рънзеску (1959). В най„ плътните “ подиуми на тази огромна Вердиева опера (I и IV к.) той просто възпламеняваше публиката с могъщия си, бих го нарекъл „ тромпетен тенор “, еднообразно въздействащ по цялата темброва канара – от лириката до драматизма. Като артист в тази роля Иван Димов търсеше на първо място емоци онално приповдигнатия изказ, острите конфликти и подчертания речитатив. Както и в последвалите: Андре Шение (Джордано), Самсон (Сен-Санс), Отело (Верди) и Макдъф от „ Макбет “, патетичното до минираше в театралното му държание. Артистът Димов бе безценен на детайлите, рисуваше облиците си с едри линии, търсеше главното въодушевление, което внушаваше най-вече благодарение на контраста.

Иван Димов бе ученик на огромни режисьори: Жан Рънзеску, Стефан Трифонов, Евгени Немиров и Михаил Хаджимишев. От тях научи доста за театъра и за работата на оперния актьор върху ролята.

На русенска сцена Димов реализира повече от 40 функции най-вече от класиката, само че игра и в редица български и съветски модерни опе ри, а също и в някои оперети. Специално за него през 1965 година бе съз дадена и една нова българска оперета – „ Моряшка чест “, либрето от шефа Георги Чендов, музика Александър Йосифов. В нея имаше несъмнено биографичен миг – присъединяване на Димов във Виенския юношески фестивал през 1959 година Бяха осъществени и постановките на някои опери, особено съобразени с мащаба на неговия глас: „ Мом чил “ на Пипков (1974), „ Самсон и Далила “ (1968), „ Отело “ (1967). Роли, които нито един тенор у нас по това време не можеше да по крие пълноценно. И те се играеха единствено в Русе. Това бе късмет и преимущество за Русенската опера. Това бяха и годините на нейния подем! За страдание, в този момент, след поредицата несполучливи промени и некадърни ръководства, изключително през последните няколко години, равнището е към този момент друго...

През 1965 година Иван Димов взе участие в паметната премиера на „ Катерина Измайлова “ на Мартенските дни. За ролята на Сергей той получи показателен подпис от Дмитрий Шостакович: „ На надарения Иван Димов за това, че видях и чух моя Сергей, подобен какъвто съм го мислил. “.