Иван Бързаков: Герой на своето време като всички нас
Иван Бързаков си е воин на своето време, както всички ние. Роден на 13 декември 1943 година в София, той учи в българско учебно заведение и прописва лирика на 7 годинки.
Върви по пътя си, както другите деца, развива се като всички хора. Завършва българска лингвистика. “Корените на българските писатели ме водеха натам, споделя той. - След това - и британска. Не знаех и пет думи на британски, само че си взех преподавател и се явявах на изпити.”
На 23 години към този момент е най-младият редактор на двутомника, публикуван на над 80 езика от издателство “Български художник.”
На 25 години превежда с различен преводач от немски език за 10 дни пиесата на Бертолд Брехт “Дните на комуната”, която се играе в Народния спектакъл “Иван Вазов”.
Работи като преводач, преподава британски език, преподавател е по хармония, разгласява публикации, литературни и кино рецензии, стихотворения и есета в “Литературен фронт”, “Култура, “Пламък”, “Септември”.
През 1976 година е хоноруван учител по британски език в пробното учебно заведение на доктор Георги Лозанов, прилагащ неповторима сугестология.
Самият британски министър на образованието Фред Мъли гостува в класа му и, впечатлен от неговите опити, показва в писмо възхищението си от новаторството му. Той е “моделен учител” и за него и доктор Лозанов се прави филм от англичаните.
Уж върви по начертания път на своето потомство, само че все нещо му липсва. Оглежда се обезпокоително в близост и изпитва някакъв боязън и неустановеност, които са изпитвали и доста от нас. Някак си се усеща като в плен.
Често си мисли за странните условия, при които умира татко му, инженер, взел участие в градежа на жп линията Перник - Волуяк, където заради неквалифициран труд се обърнали вагони и починали хора.
Става му извънредно студено на душата и желае да избяга в различен свят, да не живее в този свят на плен, боязън и послушание, на несбъднати фантазии.
“За мен беше честен дълг да избягам, да напусна този живот в плен. Целият народ беше в плен, само че си траеше в очакване на нещо хубаво. Не ме беше боязън да ме разгласят за зложелател на народа, тъй като съм поискал да пребивавам другаде.
През 1952 година оповестиха невъзвращенците за врагове на народа. Същите тези хора желаеха да вземат участие в строителството на демокрацията, да строят бъдещето на своето семейство, деца, само че при някои жестоко се намесиха силите на Държавна сигурност и се получи като при камилата - товариш я, товариш я, само че една сламка повече пречупва гърба й и тя пада.
Пътят към свободата беше като при другите - през Югославия, в Италия, в лагера за бегълци. Това се случи през 1976 година, откакто се бях развел след прословутите седем години за фамилно изтърпяване. Следващата година към този момент бях в Съединени американски щати, представител на една конференция в Айова.
През 1978 година към този момент основах институт “Бързак” в Сан Франциско за нови способи в просветителното дело и мисленето.
Докараха ме от Ню Йорк в Сан Франциско със аероплан. Откриха ме, тъй като носех откривателството в кръвта си. Започнах работа върху въздействието на музиката и изкуството върху хората с психологични проблеми и те се променяха. Американците не можеш да ги впечатлиш с нищо, с изключение на с нещо ново и забавно.
През 1980 година изнасях лекции в Червения кръст в Женева.
Душата ми беше отворена към положителното и това ме поддържаше
Аз съм професор с двоен докторат по американски стандарт. Преподавам в университети в петте континента. Изнасям лекции в клубове, върша лични семинари взаимно с най-хубавите университети.
Участниците събират точки, нужни им за магистратури и докторат. Доктор съм по доктрина на образованието и логика на психиката. Аз съм на практика психолог.
Мога да чета в душите на хората. Малко хора го могат и го вършат. На това се изучавам от американците. Отдавам се на философия в стиховете си и на дълбаене надълбоко в хорските души. Дълбаенето не е елементарна работа, а търсене и преоткриване, като при Микеланджело.
А философията е обвързвана със страданието. Целият ми живот беше страдалчество. То движи духа. Обичам дълбоката и задушевна трагична лирика на Д. Бояджиев, на Борис Христов, обичам поета мъдрец Пенчо Славейков, удивлявам се на обилното поетично благосъстояние на Яворов. Велики! Недостижими!
Много е ужасно, когато геният се разминава със себе си. Тогава се получава едно нищо. Поетът развива нещата през уязвимостта си. Само чистите души са способни на това. Тази наранимост е огромно благосъстояние за чувствителността и отзвука към действителността.
Светът е нечовечен. Някои, които имат вяра в Бог, са щастливи. Как да допускам в него, като не ми се е разкрил?
На 65 година започнах да пиша лирика. Не ме интересува дали ще взема Нобелова премия. Важното е, че са ме забелязали и оценили. Вече 7 пъти ме предлагат. Важно е, че са харесали поезията ми, и то със стихове на български език.
Хората, които творят, постоянно са и на земята, и на небето. Може би оня там ни подсказва какво и по какъв начин да го напишем? Имам възприятието, че Господ ме направлява и ми е наредил да пиша по този начин. И моята сензитивна душа.
Аз приказвам 8 езика, само че пиша на български - за индивида, за страданието, за битката, за изгнанието. Днес два милиона и половина българи са в чужбина, в заточение, и се нагласяват към другия метод на живот, бягайки от възприятието за заточение.
Те сами не знаят какви са. Аз дълго време писах за страданието, в три книги, само че в четвъртата пиша за светлината, побеждаваща тъмнината, за една страна, облята с кристална светлина. Писах за деца със сълзи в очите, за ковчези, зарити надълбоко в земята.
Каузата избира вас. Да сеем светлина - това е велика идея!
И да не забравяме страданието и жертвите на жестокостта! В стихосбирката си “Окървавена луна” и “Ярост на скръбта” съм писал за това. Стихотворение реквием имам отдадено на изкланите кметове, учители, свещеници, избити след 9 септември и заровени в общ гроб, почтени, без съд и присъда.
Сред бурените едно самотно бяло цвете търси амнистия.
Може да сме гневни в скръбта, като при Бетовен. Изгнаничество, горест по татковина и близки - белким това може да радва бедната душа на емигранта?
Но с изключение на покруса то носи и светлина. Всяка огромна лирика е тъжна. Шекспир, Рембо, Бодлер. Без Хамлет и Ричард III, без Крал Лир Шекспир щеше ли да бъде това, което е? Аз също пиша за човешкото страдалчество. Без него нямаше да бъда това, което съм.
Шекспир споделя: “Творецът би трябвало да познава стоте нюанса на черното”.
Аз пребивавам в Америка и България съвсем поравно - по пет-шест месеца в Сан Франциско и София. Обичам Пловдив, градът на майка ми, най-невероятният град, в който постоянно са ме приемали извънредно сърдечно и благо.
Работя интензивно, без да получавам доста пари. Затова и дамите ме напущат доста бързо. Благодарен съм на хората, оценили моя труд и желанието ми да им оказа помощ. Получавам доста благодарствени писма и постоянно са ме разплаквали.
Не е значимо да си чел доста, а да си изживявал нещата, да си чел издълбоко, като Хайтов. Трябва да изживяваш това, което пишеш и което четеш. За да сееш светлина, би трябвало да прогледнеш в божественото, да ви носи наслада и живот.
Най-хубавите творения на музиката, поезията и изобразителното изкуство са тези, които са наситени със страдалчество и горест. Тогава са най-истински. Творецът пристъпва към творчество, когато е печален.
Аз работя в 29 страни и посредством изкуството почиствам напрежението и подвигам равнището на адреналина, на щастието. Активизират се незнайните благоприятни условия на човешкия организъм, стига се до оптимизация на скрити заложби.
Трябва да се чете в дълбочина. Мъдро. Четейки надълбоко, стигаш до друга сфера, до нов свят. Трябва да се търси същината на нещата. Поезията не може да се възприема незадълбочено.
Моята работа е издигната върху интегрална система от способи и нещо комплицирано и философско.
Организираме летни институти. Боря се да няма повече пожари в сърцата на хората! Моля се повече да не ни гълтам гневно голяма ламя в скръбта, да не пламват безумни факли - хора в градовете ни, окаяната ни земя да има благосклонност и да се помолим за децата си!!!
Нели БЕКЯРОВА, Пловдив
/вестник "Над 55 "/
Върви по пътя си, както другите деца, развива се като всички хора. Завършва българска лингвистика. “Корените на българските писатели ме водеха натам, споделя той. - След това - и британска. Не знаех и пет думи на британски, само че си взех преподавател и се явявах на изпити.”
На 23 години към този момент е най-младият редактор на двутомника, публикуван на над 80 езика от издателство “Български художник.”
На 25 години превежда с различен преводач от немски език за 10 дни пиесата на Бертолд Брехт “Дните на комуната”, която се играе в Народния спектакъл “Иван Вазов”.
Работи като преводач, преподава британски език, преподавател е по хармония, разгласява публикации, литературни и кино рецензии, стихотворения и есета в “Литературен фронт”, “Култура, “Пламък”, “Септември”.
През 1976 година е хоноруван учител по британски език в пробното учебно заведение на доктор Георги Лозанов, прилагащ неповторима сугестология.
Самият британски министър на образованието Фред Мъли гостува в класа му и, впечатлен от неговите опити, показва в писмо възхищението си от новаторството му. Той е “моделен учител” и за него и доктор Лозанов се прави филм от англичаните.
Уж върви по начертания път на своето потомство, само че все нещо му липсва. Оглежда се обезпокоително в близост и изпитва някакъв боязън и неустановеност, които са изпитвали и доста от нас. Някак си се усеща като в плен.
Често си мисли за странните условия, при които умира татко му, инженер, взел участие в градежа на жп линията Перник - Волуяк, където заради неквалифициран труд се обърнали вагони и починали хора.
Става му извънредно студено на душата и желае да избяга в различен свят, да не живее в този свят на плен, боязън и послушание, на несбъднати фантазии.
“За мен беше честен дълг да избягам, да напусна този живот в плен. Целият народ беше в плен, само че си траеше в очакване на нещо хубаво. Не ме беше боязън да ме разгласят за зложелател на народа, тъй като съм поискал да пребивавам другаде.
През 1952 година оповестиха невъзвращенците за врагове на народа. Същите тези хора желаеха да вземат участие в строителството на демокрацията, да строят бъдещето на своето семейство, деца, само че при някои жестоко се намесиха силите на Държавна сигурност и се получи като при камилата - товариш я, товариш я, само че една сламка повече пречупва гърба й и тя пада.
Пътят към свободата беше като при другите - през Югославия, в Италия, в лагера за бегълци. Това се случи през 1976 година, откакто се бях развел след прословутите седем години за фамилно изтърпяване. Следващата година към този момент бях в Съединени американски щати, представител на една конференция в Айова.
През 1978 година към този момент основах институт “Бързак” в Сан Франциско за нови способи в просветителното дело и мисленето.
Докараха ме от Ню Йорк в Сан Франциско със аероплан. Откриха ме, тъй като носех откривателството в кръвта си. Започнах работа върху въздействието на музиката и изкуството върху хората с психологични проблеми и те се променяха. Американците не можеш да ги впечатлиш с нищо, с изключение на с нещо ново и забавно.
През 1980 година изнасях лекции в Червения кръст в Женева.
Душата ми беше отворена към положителното и това ме поддържаше
Аз съм професор с двоен докторат по американски стандарт. Преподавам в университети в петте континента. Изнасям лекции в клубове, върша лични семинари взаимно с най-хубавите университети.
Участниците събират точки, нужни им за магистратури и докторат. Доктор съм по доктрина на образованието и логика на психиката. Аз съм на практика психолог.
Мога да чета в душите на хората. Малко хора го могат и го вършат. На това се изучавам от американците. Отдавам се на философия в стиховете си и на дълбаене надълбоко в хорските души. Дълбаенето не е елементарна работа, а търсене и преоткриване, като при Микеланджело.
А философията е обвързвана със страданието. Целият ми живот беше страдалчество. То движи духа. Обичам дълбоката и задушевна трагична лирика на Д. Бояджиев, на Борис Христов, обичам поета мъдрец Пенчо Славейков, удивлявам се на обилното поетично благосъстояние на Яворов. Велики! Недостижими!
Много е ужасно, когато геният се разминава със себе си. Тогава се получава едно нищо. Поетът развива нещата през уязвимостта си. Само чистите души са способни на това. Тази наранимост е огромно благосъстояние за чувствителността и отзвука към действителността.
Светът е нечовечен. Някои, които имат вяра в Бог, са щастливи. Как да допускам в него, като не ми се е разкрил?
На 65 година започнах да пиша лирика. Не ме интересува дали ще взема Нобелова премия. Важното е, че са ме забелязали и оценили. Вече 7 пъти ме предлагат. Важно е, че са харесали поезията ми, и то със стихове на български език.
Хората, които творят, постоянно са и на земята, и на небето. Може би оня там ни подсказва какво и по какъв начин да го напишем? Имам възприятието, че Господ ме направлява и ми е наредил да пиша по този начин. И моята сензитивна душа.
Аз приказвам 8 езика, само че пиша на български - за индивида, за страданието, за битката, за изгнанието. Днес два милиона и половина българи са в чужбина, в заточение, и се нагласяват към другия метод на живот, бягайки от възприятието за заточение.
Те сами не знаят какви са. Аз дълго време писах за страданието, в три книги, само че в четвъртата пиша за светлината, побеждаваща тъмнината, за една страна, облята с кристална светлина. Писах за деца със сълзи в очите, за ковчези, зарити надълбоко в земята.
Каузата избира вас. Да сеем светлина - това е велика идея!
И да не забравяме страданието и жертвите на жестокостта! В стихосбирката си “Окървавена луна” и “Ярост на скръбта” съм писал за това. Стихотворение реквием имам отдадено на изкланите кметове, учители, свещеници, избити след 9 септември и заровени в общ гроб, почтени, без съд и присъда.
Сред бурените едно самотно бяло цвете търси амнистия.
Може да сме гневни в скръбта, като при Бетовен. Изгнаничество, горест по татковина и близки - белким това може да радва бедната душа на емигранта?
Но с изключение на покруса то носи и светлина. Всяка огромна лирика е тъжна. Шекспир, Рембо, Бодлер. Без Хамлет и Ричард III, без Крал Лир Шекспир щеше ли да бъде това, което е? Аз също пиша за човешкото страдалчество. Без него нямаше да бъда това, което съм.
Шекспир споделя: “Творецът би трябвало да познава стоте нюанса на черното”.
Аз пребивавам в Америка и България съвсем поравно - по пет-шест месеца в Сан Франциско и София. Обичам Пловдив, градът на майка ми, най-невероятният град, в който постоянно са ме приемали извънредно сърдечно и благо.
Работя интензивно, без да получавам доста пари. Затова и дамите ме напущат доста бързо. Благодарен съм на хората, оценили моя труд и желанието ми да им оказа помощ. Получавам доста благодарствени писма и постоянно са ме разплаквали.
Не е значимо да си чел доста, а да си изживявал нещата, да си чел издълбоко, като Хайтов. Трябва да изживяваш това, което пишеш и което четеш. За да сееш светлина, би трябвало да прогледнеш в божественото, да ви носи наслада и живот.
Най-хубавите творения на музиката, поезията и изобразителното изкуство са тези, които са наситени със страдалчество и горест. Тогава са най-истински. Творецът пристъпва към творчество, когато е печален.
Аз работя в 29 страни и посредством изкуството почиствам напрежението и подвигам равнището на адреналина, на щастието. Активизират се незнайните благоприятни условия на човешкия организъм, стига се до оптимизация на скрити заложби.
Трябва да се чете в дълбочина. Мъдро. Четейки надълбоко, стигаш до друга сфера, до нов свят. Трябва да се търси същината на нещата. Поезията не може да се възприема незадълбочено.
Моята работа е издигната върху интегрална система от способи и нещо комплицирано и философско.
Организираме летни институти. Боря се да няма повече пожари в сърцата на хората! Моля се повече да не ни гълтам гневно голяма ламя в скръбта, да не пламват безумни факли - хора в градовете ни, окаяната ни земя да има благосклонност и да се помолим за децата си!!!
Нели БЕКЯРОВА, Пловдив
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ