весели случки
Иван АЛАДЖОВ
Преди време бях командировка в Китай дружно с още 20 сънародници от разнообразни български институции. От самото начало ме озадачи, че повече от половината от тях не знаеха непознат език, което пролича още на летището. Китайските гранични чиновници се стараеха и правеха опити на британски или на френски - нашенци най-спокойно отговаряха на български, че нищо не схващат, или отсичаха на британски по едно малко, нетърпящо възражения, " No ", съпроводено от еднопосочно придвижване от ляво на дясно на сгъната като за ръкостискане дясна ръка.
При инспекция на багажа на единия от командированите китайските граничари извадиха от куфара му торба с кървавица и счупена бутилка от бира. От течността целият багаж бе подгизнал. Той като се затюхка и завайка за повредата с бирата и че му вземали обичаната кървавица. А като във всяка друга страна, и в Китай е неразрешен вносът на храна.
Тогава още не знаех, че това ще е
началото на премеждията и срама
който ще би трябвало да бера с нашенците в Поднебесната. Китайците, най-малко за моите усещания, се грижеха безупречно за нас. Но сънародниците ми очевидно не мислеха по този начин.
След формалните срещи ни водеха по молове и заведения за хранене, посочваха ни културни и исторически забележителности в Пекин и покрайнините. Сънародниците ми постоянно бяха доста удовлетворени, когато ставаше въпрос за мол или ресторант. Но когато предлагаха да ни водят да разгледаме някоя от многото забележителности, започваше едно възмущение, че щяло да бъде по-добре да се посети някой мол...
Една от кулминационните точки бе, когато китайците споделиха, че през целия ден сме щели да бъдем на Великата китайска стена. Че като стартира едно бърборене - какво имало толкоз доста да се гледа на тая стена, че тя била така и така реставрирана, не била в автентично положение и така нататък
Един ден ни бе възложен за свободна стратегия - всеки самичък да върви в Пекин, където желае. Но нашенците като запротестираха - по какъв начин по този начин ще обикалят сами и без проведен превоз. Накрая зовът на моловете бе по-силен от негодуванието и те се втурнаха да купуват евтини перли, коприни и часовници из мегаполиса. Вечерта, като се прибраха, наизвадиха билетчетата си за метрото и започнаха да желаят от китайците, които отговаряха за нас, да намерят метод да им ги осребрят. И то в случай, че в Пекин подземната железница е над 800 км, а билетчето за нея тогава бе едвам към 23 стотинки. Хеле, мина и тази излагация...
И в Китай схванаха
какъв брой сме скарани с чистотата
в България. В един от парковете сънародниците ми, привикнали с мръсотията у нас, взеха решение, че може да си хвърлят фасовете където им скимне. Но не и в намиращото се единствено на няколко метра от тях кошче. Веднага пристигна чиновник на парка, който им се скара. Добре, че индивидът не знаеше български, с цел да разбере приказките, които се изсипаха по негов адрес.
След срещите, които имахме, нормално на обед ни водеха на ресторант. В Китай заведенията за хранене имат особеността, че от големи маси, претрупани с ястия, можеш в границите на 2 часа да ядеш колкото можеш. И тук нашенци бяха в действителност в своя ураган. Като започнеше едно непрекъснато примъкване на претъпкани с какво ли не чинии, като на края на двата часа пред някой се оформяше куличка от по десетина опразнени блюда. При тоя метод на безкрайно хранене по-голямата част от сънародниците ми преяждаха грубо. И надлежно следобедите бяха безусловно негодни да вземат участие в срещите, които имахме. Обикновено в резултат на натежалия корем най-малко половината заспиваха по столовете по време на формалните мероприятия, което оставяше извънредно неудовлетворително усещане у китайските им събеседници. И даже чувството, че са скучни. Което напълно не беше по този начин. Всъщност, всичко беше много банално. Повечето нашенци, първо, не разбираха китайските си събеседници, тъй като
не знаеха британски
И, второ, бяха нормално по този начин преяли, че бе невероятно да не заспят.
Но черешката на тортата бе дългогодишна служителка на външното ни министерство, която не пропускаше да се похвали, че е била цели два мандата в посолството ни в Париж. Тази другояче правеща се на фина дама на един от описаните разточителни обеди напряко ми " скри шайбата ". В нещо като озеленено сепаре в ресторанта бе масата с десертите. Сред тях имаше огромен, украсителен буркан с кокосови сладки, които се вадеха по една с сложена на отвора му лъжица. Въпросната наша дама на два пъти си вади с лъжицата сладки от буркана, които очевидно й се усладиха. Третия път като отиде в сепарето, тя съзнателно бе подбрала миг, в който няма никой различен там. Но не знаеше, че от моята маса можех да видя какво става. Та влезе тя в " сладкото " сепаре, поогледа се, нави си дантеления ръкав и бръкна с ръка в буркана със сладките. Извади шепа от тях и ги пусна в непрозрачно пликче. След което повтори тази процедура.
Излагациите не свършиха
и с това. В един от хотелите част от командированите бяха взели дребните шишенца с алкохол от барчетата в стаите си и като им показаха сметката за тях на рецепцията, започнаха да ги вадят от багажа си и да ги връщат на рецепционистите.
А в самолета нашенците подвигнаха олелия до небето за какво стюардесите не им сервират от безплатното уиски, което раздавали в първа класа, без да се задоволяват с аргумента, че са пасажери във втора класа.
След претърпяното в Поднебесната не ме учуди отговорът на почитан китайски служител от тяхното икономическо министерство на моя въпрос за какво не влагат в България. Първо, той отклони въпроса и ми сподели, че отговорът му най-вероятно нямало да ми хареса. След като настоях, показа: " Вие в България не знаете да работите. Когато изпратим допитване до ваши институции, в случай че изобщо получим някакъв отговор, то ще е след 2-3 месеца. Дори от Африка ни дават отговор в границите на 1-2 седмици. Вашата страна има търговски представители у нас, само че множеството от тях даже не идват тук, в нашето министерство, с цел да се показват "...
Преди време бях командировка в Китай дружно с още 20 сънародници от разнообразни български институции. От самото начало ме озадачи, че повече от половината от тях не знаеха непознат език, което пролича още на летището. Китайските гранични чиновници се стараеха и правеха опити на британски или на френски - нашенци най-спокойно отговаряха на български, че нищо не схващат, или отсичаха на британски по едно малко, нетърпящо възражения, " No ", съпроводено от еднопосочно придвижване от ляво на дясно на сгъната като за ръкостискане дясна ръка.
При инспекция на багажа на единия от командированите китайските граничари извадиха от куфара му торба с кървавица и счупена бутилка от бира. От течността целият багаж бе подгизнал. Той като се затюхка и завайка за повредата с бирата и че му вземали обичаната кървавица. А като във всяка друга страна, и в Китай е неразрешен вносът на храна.
Тогава още не знаех, че това ще е
началото на премеждията и срама
който ще би трябвало да бера с нашенците в Поднебесната. Китайците, най-малко за моите усещания, се грижеха безупречно за нас. Но сънародниците ми очевидно не мислеха по този начин.
След формалните срещи ни водеха по молове и заведения за хранене, посочваха ни културни и исторически забележителности в Пекин и покрайнините. Сънародниците ми постоянно бяха доста удовлетворени, когато ставаше въпрос за мол или ресторант. Но когато предлагаха да ни водят да разгледаме някоя от многото забележителности, започваше едно възмущение, че щяло да бъде по-добре да се посети някой мол...
Една от кулминационните точки бе, когато китайците споделиха, че през целия ден сме щели да бъдем на Великата китайска стена. Че като стартира едно бърборене - какво имало толкоз доста да се гледа на тая стена, че тя била така и така реставрирана, не била в автентично положение и така нататък
Един ден ни бе възложен за свободна стратегия - всеки самичък да върви в Пекин, където желае. Но нашенците като запротестираха - по какъв начин по този начин ще обикалят сами и без проведен превоз. Накрая зовът на моловете бе по-силен от негодуванието и те се втурнаха да купуват евтини перли, коприни и часовници из мегаполиса. Вечерта, като се прибраха, наизвадиха билетчетата си за метрото и започнаха да желаят от китайците, които отговаряха за нас, да намерят метод да им ги осребрят. И то в случай, че в Пекин подземната железница е над 800 км, а билетчето за нея тогава бе едвам към 23 стотинки. Хеле, мина и тази излагация...
И в Китай схванаха
какъв брой сме скарани с чистотата
в България. В един от парковете сънародниците ми, привикнали с мръсотията у нас, взеха решение, че може да си хвърлят фасовете където им скимне. Но не и в намиращото се единствено на няколко метра от тях кошче. Веднага пристигна чиновник на парка, който им се скара. Добре, че индивидът не знаеше български, с цел да разбере приказките, които се изсипаха по негов адрес.
След срещите, които имахме, нормално на обед ни водеха на ресторант. В Китай заведенията за хранене имат особеността, че от големи маси, претрупани с ястия, можеш в границите на 2 часа да ядеш колкото можеш. И тук нашенци бяха в действителност в своя ураган. Като започнеше едно непрекъснато примъкване на претъпкани с какво ли не чинии, като на края на двата часа пред някой се оформяше куличка от по десетина опразнени блюда. При тоя метод на безкрайно хранене по-голямата част от сънародниците ми преяждаха грубо. И надлежно следобедите бяха безусловно негодни да вземат участие в срещите, които имахме. Обикновено в резултат на натежалия корем най-малко половината заспиваха по столовете по време на формалните мероприятия, което оставяше извънредно неудовлетворително усещане у китайските им събеседници. И даже чувството, че са скучни. Което напълно не беше по този начин. Всъщност, всичко беше много банално. Повечето нашенци, първо, не разбираха китайските си събеседници, тъй като
не знаеха британски
И, второ, бяха нормално по този начин преяли, че бе невероятно да не заспят.
Но черешката на тортата бе дългогодишна служителка на външното ни министерство, която не пропускаше да се похвали, че е била цели два мандата в посолството ни в Париж. Тази другояче правеща се на фина дама на един от описаните разточителни обеди напряко ми " скри шайбата ". В нещо като озеленено сепаре в ресторанта бе масата с десертите. Сред тях имаше огромен, украсителен буркан с кокосови сладки, които се вадеха по една с сложена на отвора му лъжица. Въпросната наша дама на два пъти си вади с лъжицата сладки от буркана, които очевидно й се усладиха. Третия път като отиде в сепарето, тя съзнателно бе подбрала миг, в който няма никой различен там. Но не знаеше, че от моята маса можех да видя какво става. Та влезе тя в " сладкото " сепаре, поогледа се, нави си дантеления ръкав и бръкна с ръка в буркана със сладките. Извади шепа от тях и ги пусна в непрозрачно пликче. След което повтори тази процедура.
Излагациите не свършиха
и с това. В един от хотелите част от командированите бяха взели дребните шишенца с алкохол от барчетата в стаите си и като им показаха сметката за тях на рецепцията, започнаха да ги вадят от багажа си и да ги връщат на рецепционистите.
А в самолета нашенците подвигнаха олелия до небето за какво стюардесите не им сервират от безплатното уиски, което раздавали в първа класа, без да се задоволяват с аргумента, че са пасажери във втора класа.
След претърпяното в Поднебесната не ме учуди отговорът на почитан китайски служител от тяхното икономическо министерство на моя въпрос за какво не влагат в България. Първо, той отклони въпроса и ми сподели, че отговорът му най-вероятно нямало да ми хареса. След като настоях, показа: " Вие в България не знаете да работите. Когато изпратим допитване до ваши институции, в случай че изобщо получим някакъв отговор, то ще е след 2-3 месеца. Дори от Африка ни дават отговор в границите на 1-2 седмици. Вашата страна има търговски представители у нас, само че множеството от тях даже не идват тук, в нашето министерство, с цел да се показват "...
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ