Преди три години бях на ръба на смъртта. Сега правя това, което обичам
Историята за компликациите на Дамир Джумхур в тениса
Периодът след „ Ролан Гарос “ през 2022 година евентуално беше най-тежкият миг в живота ми. Ако не бях млад и другояче здрав, не знам дали щях да оцелея.
Всичко стартира, откакто изгубих мача си от първия квалификационен кръг в Париж против Фернандо Вердаско. Получих мощни болки в стомаха и откакто се свързах с доктор, отидох в болничното заведение. Диагностицираха ме с изострен панкреатит и бързо ме реалокираха в интензивното поделение, където останах шест дни.
Дните минаваха постепенно, изключително първоначално. Болката беше непоносима и не можех да дремя, в случай че не ми даваха мощни обезболяващи. Нощите бяха безкрайни и като че ли времето беше спряло. Лекарите по този начин и не схванаха по какъв начин съм се разболял. За страдание, това просто се случи ненадейно. Възможно е, само че шансът е доста дребен за човек, който е здрав и не се храни неприятно или не пие доста алкохол.
Прекарах 30 дни във френска болница без фамилията си, а тенисът беше най-далечното нещо в мислите ми. Синът ми Лука се беше родил през предходния октомври, а вместо да се веселя на живота с него, лежах в болнично легло в непозната страна, без да знам какво ме чака.
Помолих да бъда изместен в Белград, тъй като бяхме разкрили доста добър доктор, за който бяхме чували единствено позитивни мнения, и също желаех да бъда по-близо до фамилията си. Лекарите в Париж бяха срещу, защото ми споделиха, че не съм в положение да пътувам. Не осъзнавах какъв брой съществено е положението ми.
Тези лекари са хората, които ми избавиха живота – в никакъв случай няма да мога да им благодаря задоволително. Но в такива тежки моменти мислите ти са на всички места и изпитваш обезверена потребност да бъдеш с обичаните си хора. Най-силното ми възприятие беше, че би трябвало да се прибера вкъщи.
Преместиха ме в Белград, където останах в болница още две седмици и половина. Но въпреки всичко съумях да изживея един от най-щастливите моменти в живота си – да видя още веднъж сина си. Позволиха ми да имам гости, когато ме извадиха от интензивното, и въпреки най-щастливият миг да беше денят, в който Лука се роди, вторият беше, когато го видях в тази болница.
Беше тежко време, само че осъзнаването, че живееш за нещо, трансформира всичко. Децата са специфични – дават ти сила, каквато никой различен не може. Една от аргументите да не преставам да се състезавам е, че имам за кого да се боря и за кого да мисля, даже когато не е с мен на шампионатите. Винаги е в мислите ми и това е най-ценното, което човек може да има.
След повече от 20 дни ме изписаха от болничното заведение и стартира възобновяване. Според лекарите напредвах бързо, само че за мен беше доста муден развой. Бях свалил 11 кг и тежах едвам 55 кг. В оня миг не мислех за тенис и не знаех по какъв начин ще се върна, даже не знаех дали въобще ще мога да играя още веднъж. Ние, тенисистите, сме привикнали да мислим за мачове и резултати, само че аз просто се радвах, че съм жив.
Когато започнах да се усещам по-добре и да връщам килограми, в главата ми се появи мисълта, че ще е хубаво отново да стартира да упражнявам и да се състезавам. Просто ми е в кръвта – обичам да се боря и да върша всичко допустимо, с цел да спечелвам.
През август същата година бях паднал до №243 в класацията ATP, само че най-важното беше, че още веднъж бях на корта. Това сложи началото на пътя, който назовавам „ годините на завръщането “ – правех всичко, с цел да стигна там, където към този момент бях бил.
През 2018 година доближих №23 в света. Дори единствено връщането в Топ 100 ми се струваше невероятно, а в този момент, година откакто го реализирах, съм покрай Топ 50. Играя добър тенис, усещам се добре с играта си и съм в отлична физическа форма на корта.
Преди 20 години, в случай че някой имаше проблемите, които аз имах на 30, евентуално щеше да спре незабавно. Тогава тенисистите се оттегляха на 31-32, даже когато бяха здрави. Но тенисът се промени – в този момент има звезди, които играят на 38, 39, даже 40 години. Да виждам първенци като Новак Джокович, Гаел Монфис и Стан Вавринка да не престават на толкоз високо равнище ме стимулира като 33-годишен и ми дава вяра, че и аз мога да продължа. Не се считам за остарял в тенис годините.
По-рано този сезон стигнах трети кръг на „ Ролан Гарос “ и завоювах сет против бъдещия първенец Карлос Алкарас в мач от вечерната сесия. Това е необикновен спомен за мен – един от обичаните ми в тениса. Централният корт „ Филип Шатрие “ имаше една от най-хубавите атмосфери, в които съм играл, а когато завоювах третия сет, публиката избухна.
Загубих мача, само че изпитах специфични страсти да се състезавам на такава сцена против един от най-хубавите в света, който евентуално ще бъде измежду най-големите в историята. Той има проект А, Б, В, Г – и евентуално цялата писменост от тактики, които може да извършва на най-високо равнище. Той е един от най-бързите и има толкоз доста разновидности в играта си.
През 2018 година пропуснах мачбол против Александър Зверев на „ Ролан Гарос “. Година по-късно паднах и счупих рамото си там. През 2022 година знаете какво се случи. Затова беше прелестно още веднъж да основа благополучен спомен в Париж.
Сега имам късмет да срещна Алкарас за повторно тази година в Синсинати. Ще дам най-хубавото от себе си и ще се опитам да намеря играта, която ми оказа помощ да спечелвам геймове против него преди няколко месеца. Ще забележим какво ще стане.
Най-важното е, че въобще съм тук. Когато страдах от проблемите с панкреаса, не мислех за тенис. Сега съм в позиция още веднъж да играя на най-големите шампионати против най-хубавите противници.
Преди три години бях на ръба на гибелта. Сега върша това, което обичам.
Думите са на Дамир Джумхур и са преведни от atptour.com.
Периодът след „ Ролан Гарос “ през 2022 година евентуално беше най-тежкият миг в живота ми. Ако не бях млад и другояче здрав, не знам дали щях да оцелея.
Всичко стартира, откакто изгубих мача си от първия квалификационен кръг в Париж против Фернандо Вердаско. Получих мощни болки в стомаха и откакто се свързах с доктор, отидох в болничното заведение. Диагностицираха ме с изострен панкреатит и бързо ме реалокираха в интензивното поделение, където останах шест дни.
Дните минаваха постепенно, изключително първоначално. Болката беше непоносима и не можех да дремя, в случай че не ми даваха мощни обезболяващи. Нощите бяха безкрайни и като че ли времето беше спряло. Лекарите по този начин и не схванаха по какъв начин съм се разболял. За страдание, това просто се случи ненадейно. Възможно е, само че шансът е доста дребен за човек, който е здрав и не се храни неприятно или не пие доста алкохол.
Прекарах 30 дни във френска болница без фамилията си, а тенисът беше най-далечното нещо в мислите ми. Синът ми Лука се беше родил през предходния октомври, а вместо да се веселя на живота с него, лежах в болнично легло в непозната страна, без да знам какво ме чака.
Помолих да бъда изместен в Белград, тъй като бяхме разкрили доста добър доктор, за който бяхме чували единствено позитивни мнения, и също желаех да бъда по-близо до фамилията си. Лекарите в Париж бяха срещу, защото ми споделиха, че не съм в положение да пътувам. Не осъзнавах какъв брой съществено е положението ми.
Тези лекари са хората, които ми избавиха живота – в никакъв случай няма да мога да им благодаря задоволително. Но в такива тежки моменти мислите ти са на всички места и изпитваш обезверена потребност да бъдеш с обичаните си хора. Най-силното ми възприятие беше, че би трябвало да се прибера вкъщи.
Преместиха ме в Белград, където останах в болница още две седмици и половина. Но въпреки всичко съумях да изживея един от най-щастливите моменти в живота си – да видя още веднъж сина си. Позволиха ми да имам гости, когато ме извадиха от интензивното, и въпреки най-щастливият миг да беше денят, в който Лука се роди, вторият беше, когато го видях в тази болница.
Беше тежко време, само че осъзнаването, че живееш за нещо, трансформира всичко. Децата са специфични – дават ти сила, каквато никой различен не може. Една от аргументите да не преставам да се състезавам е, че имам за кого да се боря и за кого да мисля, даже когато не е с мен на шампионатите. Винаги е в мислите ми и това е най-ценното, което човек може да има.
След повече от 20 дни ме изписаха от болничното заведение и стартира възобновяване. Според лекарите напредвах бързо, само че за мен беше доста муден развой. Бях свалил 11 кг и тежах едвам 55 кг. В оня миг не мислех за тенис и не знаех по какъв начин ще се върна, даже не знаех дали въобще ще мога да играя още веднъж. Ние, тенисистите, сме привикнали да мислим за мачове и резултати, само че аз просто се радвах, че съм жив.
Когато започнах да се усещам по-добре и да връщам килограми, в главата ми се появи мисълта, че ще е хубаво отново да стартира да упражнявам и да се състезавам. Просто ми е в кръвта – обичам да се боря и да върша всичко допустимо, с цел да спечелвам.
През август същата година бях паднал до №243 в класацията ATP, само че най-важното беше, че още веднъж бях на корта. Това сложи началото на пътя, който назовавам „ годините на завръщането “ – правех всичко, с цел да стигна там, където към този момент бях бил.
През 2018 година доближих №23 в света. Дори единствено връщането в Топ 100 ми се струваше невероятно, а в този момент, година откакто го реализирах, съм покрай Топ 50. Играя добър тенис, усещам се добре с играта си и съм в отлична физическа форма на корта.
Преди 20 години, в случай че някой имаше проблемите, които аз имах на 30, евентуално щеше да спре незабавно. Тогава тенисистите се оттегляха на 31-32, даже когато бяха здрави. Но тенисът се промени – в този момент има звезди, които играят на 38, 39, даже 40 години. Да виждам първенци като Новак Джокович, Гаел Монфис и Стан Вавринка да не престават на толкоз високо равнище ме стимулира като 33-годишен и ми дава вяра, че и аз мога да продължа. Не се считам за остарял в тенис годините.
По-рано този сезон стигнах трети кръг на „ Ролан Гарос “ и завоювах сет против бъдещия първенец Карлос Алкарас в мач от вечерната сесия. Това е необикновен спомен за мен – един от обичаните ми в тениса. Централният корт „ Филип Шатрие “ имаше една от най-хубавите атмосфери, в които съм играл, а когато завоювах третия сет, публиката избухна.
Загубих мача, само че изпитах специфични страсти да се състезавам на такава сцена против един от най-хубавите в света, който евентуално ще бъде измежду най-големите в историята. Той има проект А, Б, В, Г – и евентуално цялата писменост от тактики, които може да извършва на най-високо равнище. Той е един от най-бързите и има толкоз доста разновидности в играта си.
През 2018 година пропуснах мачбол против Александър Зверев на „ Ролан Гарос “. Година по-късно паднах и счупих рамото си там. През 2022 година знаете какво се случи. Затова беше прелестно още веднъж да основа благополучен спомен в Париж.
Сега имам късмет да срещна Алкарас за повторно тази година в Синсинати. Ще дам най-хубавото от себе си и ще се опитам да намеря играта, която ми оказа помощ да спечелвам геймове против него преди няколко месеца. Ще забележим какво ще стане.
Най-важното е, че въобще съм тук. Когато страдах от проблемите с панкреаса, не мислех за тенис. Сега съм в позиция още веднъж да играя на най-големите шампионати против най-хубавите противници.
Преди три години бях на ръба на гибелта. Сега върша това, което обичам.
Думите са на Дамир Джумхур и са преведни от atptour.com.
Източник: novsport.com
КОМЕНТАРИ