Историята помни всякакви нацистки ужаси, но за една трагедия, касаеща

Историята помни всевъзможни нацистки ужаси, само че за една покруса, касаеща милиони фамилии в Европа, не е говорено задоволително и до през днешния ден. Програмата Lebensborn (или „ Извор на живот ”), основана от дясната ръка на Хитлер – Хайнрих Химлер, на 12 декември 1935 година, е виновна за отвличането на над половин милион деца от окупираните страни. Похитените са избрани като почтени представители на арийската раса, откъснати са от домовете си и са предадени за осиновяване на немски фамилии.

Книгата споделя за тази шокираща интрига през очите на една от жертвите – Ингрид декор Ойлхафен. Съвместно с проверяващия публицист Тим Тейт тя написа своите записки и потегля по пътя на истината, с цел да открие, че нацисткият режим педантично е унищожил същинската й идентичност. Българското издание на скандалната история към този момент е по книжарниците с логото на изд. „ Кръг “ – в превод на Гриша Атанасов и с корица от Живко Петров.

В детските си години, а и през целия си живот, Ингрид декор Ойлхафен се усеща отчуждена от майка си и татко си, без да подозира, че те са нейни приемни родители. Едва след края на Студената война и обединяването на Германия обстоятелствата стартират да излизат на ярко, а пъзелът на личната й орис се подрежда трудно и последователно. Тя научава, че е от тези бебета, наподобявали арийци, които са отнети от околните им и са дадени на немски двойки, с цел да бъдат отгледани в нацистки идеали. Пътуването към истината за произхода на Ингрид е мъчително, а държавната загадка към събитията в допълнение го усложнява.

В „ Децата, които Хитлер отвлече “ авторката разкрива личната си еднаквост, само че и в детайли разказва злокобния проект Lebensborn. Еманация на нацистката фикс идея по расова непорочност, той работи най-много в Югославия и Полша, само че също в Русия, Украйна, Чехословакия, Румъния, Естония, Латвия и Норвегия. Така през лятото на 1942 година в окупираната от нацистите Югославия родителите на Ингрид, сходно на доста други, са задължени да подложат детето си на медицински прегледи, с цел да бъде оценена расовата му непорочност. Ерика Матко – русокосо и синеоко бебе на 9 месеца – съгласно нацистките лекари дава отговор на всички условия за „ дете на Хитлер “. Откъсната от биологичното си семейство, тя е отведена в Германия и е настанена при двойка, лоялна към нацизма. Ерика е преименувана на Ингрид декор Ойлхафен. В шокиращите си записки тя разказва пътя на своята „ германизация ”, протекла измежду бездушни „ родители ” и сиропиталища. Въпреки че нацистите са унищожили доста доказателства за извращението Lebensborn, авторката открива редки документи, в това число показания от Нюрнбергския развой за нейното лично похищение. Само че тези разкрития слагат и доста въпроси, в това число за снизходителното отношение към известни нацисти, по една или друга причина избегнали отмъщение за делата си.

„ Забравените деца на Хитлер “ е освен историята на жена, жертва на нацистките уплахи, само че е и урок по история на Европа. И в наши дни тя носи белезите на тези години и унищожителното разделяне сред народите, даже и приятелски, на което ставаме очевидци.

* * *
Снимка " Кръг "

Из „ Децата, които Хитлер отвлече “ на  Ингрид декор Ойлхафен и Тим Тейт
2. Година нула
Нашата воля е тази страна да просъ­ществува хиляда години. Щастливи сме да знаем, че бъдещето е напълно наше!

Адолф Хитлер: Триумф на волята, 1935 година

В 2,40 часа в понеделник, 7 май 1945 година, в дребна училищ­на постройка от червени тухли във френския град Реймс, генерал-оберст Алфред Йодл, шеф на Върховното основно командване на немските въоръжени сили, подписва безусловната капитулация на хилядолетния Райх. Петте сбити параграфа на този акт на ка­питулация предават Германия и всички нейни поданици на милостта на четирите победоносни съюзнически сили – Англия, Америка, Франция и Русия – от 23,01 часа на идната нощ.

Седмица по-рано Хитлер и по-голямата част от близкото му обграждане са се самоубили в недрата на берлинския фюрербункер. Хайнрих Химлер – основният сподвижник на Хитлер и индивидът, отговарящ за целия нацистки уред на терора – бяга, преоблечен в груба сива униформа на редови боец и екипиран с подправени документи, съгласно които е непретенциозен сержант.

Всичко бе свършило: шест години „ тотална война “, в която моята страна бе убивала и ограбвала цяла Ев­ропа. Сега трябваше да живеем в мир.

Кои бяхме ние тогава, в онази майска заран? Как­во представляваше Германия – тогавашната татковина на Бах и Бетовен, Гьоте и Шилер – след бруталността на Блицкрига, да не приказваме за Окончателното решение? Как би изглеждал мирът за спечелилите и за победе­ните?

През 1945 година се появява нов термин, който разказва обстановката: Die Stunde Null. В дословен превод това оз­начава „ Нулев час “, само че за тлеещите остатъци на Герма­ния – страна на руини, позор и апетит – това е по-точно „ Година Нула “: по едно и също време край и начало.

Какво означаваше да бъдеш немец от 23,01 часа във вторник, 8 май 1945 година? За съдружниците – новите притежатели на всеки квадратен метър земя и на всеки обособен живот от Маас на запад до Мемел на изток – това означаваше послушание, съмнение и угнетяване. Четирите окупационни сили обявиха, че в никакъв случай повече няма да разрешат на отровните реки близнаци – гер­манския шовинизъм и милитаризъм – да се надиг­нат и да залеят континента. За броени часове щяха да бъдат основани механизми и процедури за налагане на този блян – системи, които, въпреки че тогава бях прекомерно млада, с цел да схвана, щяха да дефинират хода на живота ми.

За германците въпросът за идентичността озна­чаваше нещо друго. Нещо доста по-малко философ­ско, което евентуално би могло да се категоризира като физическо, политическо и психическо оцеляване. От тях най-голямото – най-належащото – безспорно беше физическото.

През май 1945 година Германия е пустота от взривени мостове, развалени пътища, изгорели танкове. В послед­ните седмици и месеци на своя Райх, налегнат от полуда и безсилна гняв, Хитлер е издал заповед за основаване на „ градове замъци “. Отечеството е трябвало да бъде предпазено до последната капка чиста немска кръв и до последната тухла на немска постройка. Няма да има капи­тулация, а вместо това ще има Götterdämmerung[1] от огън и жертви, с цел да бележат последните дни на са­мопровъзгласилата се за господарска раса.

Резултатът беше не толкоз благородна погребал­на клада, колкото обхващащо хиляди квадратни кило­метри огнище на неговата суетност. Принудена да се бори за всеки сантиметър територия – и смазана от бом­бардировките на съдружниците, – Германия се трансформира в постапокалиптична пустиня. Там, където в миналото се бяха издигали здания, се трупаха купчини парчета: единствено в Берлин те бяха седемдесет и пет милиона тона по продължение на съвсем всяка улица. Другите герман­ски градове пострадаха също толкоз, сринати къща по къща от бомбардировките и сраженията, повреди­ли или създали неизползваеми 70% от постройките им. И на всички места – в този момент окаяни и измъчени в миналото гордите хора, подчинили тези, които смятаха за по-нисши.

Кинохроники и фотоси (съюзнически, защото гер­манската преса е спряна от момента на капитулация­та) запечатваха невъобразими до тогава подиуми. Около полуразрушените здания, взривени по този начин, че всички мо­жеха да видят руините от тогавашния естествен жи­вот – камина, части тапети, остатъци от тоалет­на, – бродеха живите призраци на дами и деца. Сираци, бежанци, старци и ранени: на всички места антиутопична панорама на безименни тела, лежащи мъртви на улицата, следени – или по-често избягвани – от сходни на скелети фигури, които може би скоро щяха да се присъ­единят към тях.

Цяла Германия, най-малко в градовете, се ровеше в отлом­ките, създаваше спонтанни убежища, търсеше храна и се криеше или страхливо се побратимяваше с побе­доносните окупационни армии. Не по желание, а по необ­ходимост.

През последните седмици на войната стопанската система на страната, която толкоз дълго време е била ръко­водена от и в интерес на нацистката партия, се бе срина­ла толкоз мощно, колкото и постройките ù. По подигравка на ориста имаше доста пари, само че монетите и хартиени­те банкноти бяха безполезни: защото всички налич­ни запаси бяха пренасочвани от хората към потребностите на армията, а детонациите бяха разрушили железопът­ната мрежа и не позволяваха да се разпредели събрана­та храна, нямаше съвсем нищо за пазаруване с към този момент безпо­лезните марки.

Изглежда, и новите господари на Германия нямат ясна концепция какво да вършат с нея. Между юли и август 1945 година водачите на съдружниците – Чърчил (а по-късно и Атли), Труман и Сталин – се срещат в Потсдам, с цел да възнамеряват бъдещето. За разлика от края на Първата международна война, когато Германия е победена и подло­жена на жестоки санкции и репарации, само че не е зали­чена от географската и политическата карта, е взето решение, че страната ще престане да съществува след края на войната. На нейно място ще бъдат съз­дадени четири обособени „ окупационни зони “, всяка от които ще бъде притежавана и ръководена от един от спечелилите във войната според личните му правила и проекти.

Но също така не е имало съвсем никаква съгласува­на концепция какво на процедура ще се прави с някогашната гер­манска страна след успеха над Хитлер. Франция е предпочитала разделянето на Райха на поредност от дребни самостоятелни страни, до момента в който Америка е считала да върне Германия до положението на прединдустри­ална страна, заета най-вече и подвластна от земеде­лието. Вашингтон щеше да отстъпи и да одобри, че да се изисква от десетки милиони германци да живеят като средновековни селяни, е неприложимо, а и неже­лателно. Съюзниците не съумяват да обмислят по какъв начин ще действат обособените им окупации, нито по какъв начин да се оправят с монументалния проблем за изхранването както на завладения народ – население, увеличено от повече от 10 милиона бежанци от Изтока, – по този начин и на големите армии, налагащи мира.

Просто няма задоволително храна, а и без функциони­раща транспортна система дребното, което е налич­но, не може да бъде пренесено до местата, където е най-необходимо. Нещо по-лошо, измежду окупационните армии е необятно публикувано чувството, че герман­ците от дълго време е трябвало да вкусят от личното си лекарство: белким нацистките безчинства в Европа не бяха довели до съзнателно недояждане на села, градове и цели народи до гибел?

Това е същинското завещание на Хитлер: една на­ция, която умира от глад; население, което е сведено до обезверена битка за оцеляване, издържащо се в най-хубавия случай с половината от калориите, нужни за под­държане на живота. Държава, която не просто е побе­дена и полуразрушена, а изцяло унищожена.

Бях на три години и половина, когато настъпи ми­рът. Малко, безшумно и архетипно русо немско дете, жи­веех в Бандеков, селце в селското сърце на област Мекленбург, с майка ми, баба ми и малко по-големия ми брат Дитмар. Домът ни беше огромна фахверкова къща, ха­рактерна за района, ситуиран измежду акри гори. Мисля, че бяхме типични както за една избрана класа пред­военни германци, по този начин и за цялата следвоенна страна като цяло. И от двете страни фамилията ни беше остаряло, устойчиво устроено и макар разрушената ико­номика – добре обезпечено.

Майка ми Гизела беше щерка на корабен магнат от Хамбург. Андерсенови принадлежаха към остарялата хан­зейска класа – патрициански и влиятелен ръководещ хайлайф, който печелеше парите и името си от търговия, откогато Хамбург беше разгласен за свободен град от Ви­енския конгрес през 1815 година

Къщата ни в Бандеков беше принадлежала на фамилията на майка ми от генерации: благосъстоятелност на прародител ми, само че съвсем несъмнено употребена като селско леговище в годините преди 1945 година Със сигурност Андер­сенови бяха запазили главната си резиденция в самия Хамбург и дядо ми бе останал там, а баба ми беше раз­пределяла времето си сред двата дома.

Гизела беше едно от четирите деца на семейство Андерсен. Брат ù, служейки във Вермахта, бил погубен в последните дни на войната; най-голямата ù сестра била отчуждена – резултат от някаква нечувано позорна постъпка, която опетнила другояче почте­ното име на рода, – само че другата ù сестра, вуйна ми Ингрид (известна като Ерика или „ Ека “), беше посто­янна спътница в детството ми. В края на войната Гизела беше на трийсет и една години. Тя беше млада, интелигентна – по нежния и фаворизиран метод на своята класа – и красива. Беше омъжена, въпреки и не, както се оказа, щастливо.

Херман декор Ойлхафен беше професионален боен. Служил с чест в Първата международна война: тежко ра­нен през 1914 година, още веднъж през 1915 година, а след последно­то раняване през 1917 година награден с Железен кръст за тъгите си. Подобно на Гизела, той произхождаше от благороден жанр: и татко му, и майка му можеха да се похвалят с присъщото за висшата класа von във фамилните си имена.

Но до момента в който Гизела бе млада и витална, Херман беше цялостна диаметралност. Той беше с трийсет години по-възрастен от Гизела и страдаше от тежки епилеп­тични припадъци. Не знам дали те са били причина­та за неговата раздразнителна, злобна натура: това, в което съм сигурна, е, че бракът им – подписан през 1935 година, през първите уверени години от управлени­ето на Хитлер, – беше в действителност завършил през 1945 година Докато израствах от малко дете до момиче, рядко виждах татко си: ние пребивавахме във фермата в Бандеков, а Херман живееше на 1000 километра в ба­варския град Ансбах.

Може би външно нямаше нищо необичайно в това една омъжена жена да живее сама с децата и майка си. В това отношение нашето семейство беше типично за разпадналата се към този момент немска нация в месеците директно след войната: множеството възрастни мъже – даже най-младите и старците – бяха призова­ни на военна работа и в този момент бяха или мъртви, или из­чезнали, или държани в лагери за военнопленници из цяла Европа. Германия беше страна – по-точно някогашна страна – на дами и деца.

Но макар че бе изиграла своята роля, войната не беше главната причина за раздялата на родителите ми. Между тях съществуваше непреодолима пропаст; прочувствен раздор, който беше даже по-трудно пре­одолим или разгадаем, в сравнение с разделянето, нало­жено на тяхната нация. Тогава бях прекомерно дребна, с цел да го схвана, само че това щеше да направи детството ми толкоз тъмно, колкото и влошаващата се политическа обстановка, в която се намирахме.

Политиката. Второто, което определяше живота в края на войната. Не политиката, каквато я познават и подценяват актуалните генерации, не битката за позиции и власт сред съперничещите си партии в една уредена народна власт: политиката през 1945 година на­истина се водеше с кървави зъби и нокти.

В последните дни на войната съюзническите сили нахлуват в Германия от всички направления. Американски­те танкове и войски навлизат на изток от Франция, Белгия и Холандия; британците си пробиват път на север, нагоре през страната от Италия и Австрия; а големите армии на Съветския съюз се втурват на за­пад от територията, която преди войната е била Пол­ша. За всички тях първостепенният императив е да завладеят и управляват допустимо най-голяма част от немската територия: всичко, което притежа­ват след окончателния завършек на войната, според Пот­сдамското съглашение ще стане тяхна благосъстоятелност с дребни изгледи за следващо преразпределение. През последните седмици на пролетта на 1945 година се прокар­ват границите на следвоенна Европа и в това време се засаждат семената на Студената война.

[1] Залезът на боговете – титанична борба в скандинавската митология, за която е предсказано, че ще приключи със гибелта на доста богове и герои. Популярността се дължи значително на едноименната опера на Вагнер. – Бел. ред.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.