Първите климатични бежанци: как преди хиляда години климатът е принудил цял народ да отиде в океана
Историята на заселването на Полинезия е един от най-великите епоси на човечеството. С дребни канута, водени от звездите и теченията, античните мореплаватели изследват големите пространства на Тихия океан, като откриват и заселват дребни точки земя, разпръснати на хиляди километри. Дълго време се смяташе, че миграцията им е провокирана от жадност за открития, претъпканост или търсене на нови запаси. Но какво би било, в случай че зад последната огромна вълна на колонизация е стояла невидима, само че всемогъща мощ? Ново проучване демонстрира, че античните полинезийци не просто са плавали към нови земи – те обезверено са преследвали дъжда.
Голямата полинезийска мистерия
Археологическите данни рисуват забавна картина. Първите миграционни талази сполучливо заселват островите на Западна Полинезия – актуалните Самоа и Тонга. След това настава дълга пауза, траяла епохи. Едва преди към хиляда години, като че ли по незабележим сигнал, стартира последната, най-смела фаза на експанзията – на изток към отдалечени архипелази като Маркизките острови, Таити и най-после към Великденския остров и Нова Зеландия.
Какъв е бил тласъкът, който е предиздвикал цели нации да се върнат към открития океан? Оказва се, че отговорът е записан не в античните митове, а в химическия състав на восъка върху листата на растения, заровени в седиментите в продължение на 1500 години.
Разчитане на страниците от предишното по восъка на листата
За да разгадае тази климатична мистерия, екип от учени от Университета в Саутхемптън и Университета на Източна Англия се обръща към палеоклиматологията – просвета, която може да разчете историята на времето по косвени доказателства. Те пътуват до островите Таити и Нуку Хива в Източна Полинезия и извличат дълги керни от седименти от дъното на езера. Тези сърцевини са самобитни естествени архиви, в които пласт след пласт се отсрочват полени, пепел и растителни остатъци, запазващи информация за предишните климатични условия.
Ключът е растителният восък. Това е онази плака, която прави листата лъскави и ги защищава от изсъхване. Оказва се, че неговият химичен състав е точният естествен индикатор за дъжда. Чрез разбор на водородните изотопи в този восък учените могат да дефинират със забележителна акуратност от коя вода – дъждовна или подпочвена – се е хранило растението. Това от своя страна им разрешава да възстановят равнището на преваляванията в избран миг.
Именно този разбор разкри поразителна причинност.
а – Обзорна карта на обекта TAH-A на Таити и b – обекта NHS-2 на Нуку Хива. Цифровият модел на релефа е 30-метров DEM модел на Copernicus. b, c – Съответни сателитни изображения с висока резолюция за всеки обект, получени от Гугъл Earth Pro Преди към 1100-1000 години в южната част на Тихия океан стартира световна смяна на климата. Виновник за това е Южнотихоокеанската конвергентна зона – гигантска „ небесна река “, пояс от проливни дъждове, който се простира на хиляди километри през океана. Този климатичен проводник, от който зависи животът на островите, стартира постепенно да се измества на изток.
Блуждаещият пояс на дъждовете
Какво на процедура е означавало това? За жителите на Западна Полинезия (Самоа, Тонга) това е злополука. Техните до неотдавна процъфтяващи острови стартират да страдат от суша. Година след година дъждът намалявал, потоците пресъхвали, а реколтата от таро и батати – главните артикули в храната им – намалявала. Това е бил мощен „ тласкащ “ фактор. Животът им станал нетърпим.
Но в това време за Източна Полинезия това е било благословия. Островите, които преди този момент били относително сухи и по-малко привлекателни, почнали да получават проливни дъждове. Таити и прилежащите архипелази се трансформират в парадайс с пълноводни реки и плодородна почва. Това е бил „ притегателният “ фактор – изкусителният мираж на по-добър живот някъде зад хоризонта.
Първият основен съставен елемент на хидроклиматичните прокси времеви редове от данните за биомаркерите Историята, написана от водата
Тази климатична драма съответствува изцяло с последната вълна на полинезийската миграция. Разбира се, това не е било всеобщо изселване. По-скоро е било еволюционен развой, в който са взели участие няколко генерации. Моряците, завръщащи се от изследователските си плавания, са донесли вести за по-зелени и влажни земи на изток. Постепенно фамилии и цели кланове вземат решение да изоставен изсъхналите си родни места и да се насочат на рисковано, само че изпълнено с вяра странствуване.
Както отбелязва доктор Марк Пийпъл, един от създателите на проучването, логиката на този развой е неумолима: „ Водата е в основата на оцеляването. Ако този жизненоважен запас пресъхне, популацията в последна сметка ще го последва. “ Това не е просто хазарт, а добре пресметната тактика за оцеляване, подбудена от самия климат. Древните полинезийци всъщност са „ преследвали дъжда “ през океана.
Средната температура на повърхността Отзвук от предишното в сегашното
Това изобретение освен прибавя значим щрих към историята на огромните миграции. То е мощно увещание, че климатът в никакъв случай не е бил въздържан декор на човешката история – той постоянно е бил деен участник в нея. Преди хиляда години хората са били в положение да се приспособяват, като си намерят нови домове.
Днес жителите на същите тихоокеански острови още веднъж са в челните редици на изменението на климата, единствено че този път породено от човешката активност. Повишаването на морското ниво, усилването на бурите и смяната в режима на преваляванията заплашват тяхното битие. Но през днешния ден няма къде да избягат. Древната история за преследването на дъжда е освен удостоверение за невероятната резистентност и адаптивност на индивида, само че и страховито предизвестие от предишното. Урок, който просто би трябвало да научим.
