Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

„ Войници! Ето към този момент 5-6 години по какъв начин сме на работа в изкуствено основаната Източна Румелия, която е директно подвластна на 500-годишния ни тиранин – султана, 5-6 години, споделям, сме на работа, само че никой от вас не е заклеван в отбрана на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна достойнството да ви поведа срещу турското държавно управление. Аз ви се кълна в името на българския княз Александър I, в името на вашето знаме, че вие ще извършите дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият водач Александър I, да живее Съединена България! “

С тези думи източнорумелийската милиция посреща вестта за Съединението на самостоятелната област с Княжество България. Мъжът, който ги изрича остава вечно в паметта на българите, имали достойнството да крачат паралелно с него в една ера на идеали, фантазии и национални произшествия, като човек заслужен, хладнокръвен и до сетния си мирис правилен на своята татковина.

Историята справедливо му е отредила прякора „ Баща на българската войска “ – войската, който той построява и на която посвещава целия си живот и сили. Името му е нарицателно за героизъм и достолепие и е редно да се познава от всеки българин – сегашен и предстоящ – Данаил Николаев.

Данаил Николаев е роден на 18 декември 1852 година в Болград – едно от главните културни средища на българите в Руската империя. Семейството му произлиза от Търново, само че предците му напущат родния край в подтекста на Руско-турската война от 1828-29 година, когато войските на император Николай I водят със себе си забележителен брой български преселници от Мизия. Семейството Николаеви е многодетно – Данаил е най-малкото от шест деца.

Израствайки, младежът има опция да посещава локалното българско учебно заведение, а по-късно и да е измежду първите випуски на новосъздадената през 1859 година Болградска българска гимназия – първата гимназия в историята на българското просветно дело. След като сполучливо приключва своето начално и приблизително обучение през 1871 година, Данаил постъпва на работа в 54-ти Мински полк на съветската войска.

След две години работа, Николаев, на база отличните си резултати, кандидатства и е признат в Одеското юнкерско учебно заведение, където извървява първите си стъпки във военната кариера. Освен общоприетите предмети като литература и математика, кадетите учат характерни за военното изкуство дисциплини, а също по този начин и наложителните за тогавашните офицери етикет, фехтовка, езда, танци и калиграфия. През 1875 година приключва с отличие и се завръща в полка си, квартируван в Кишинев, към този момент с чин прапоршчик – т.е. младши лейтенант по актуалните стандарти.

През пролетта на 1876 година, до момента в който в Румъния се приготвя чета, която да замине да се бори за свободата на България, Данаил Николаев и още неколцина негови съидейници, също млади офицери на съветска работа се срещат с Христо Ботев, който идва в Кишинев в края на април 1876 година с цел да търси доброволци. В архива на Военноисторическия музей се съхранява удостоверение за следния диалог сред младежите и войводата:

,,Нашата цел при постъпване на съветска военна работа беше да изучим особено военното изкуство … чакаме с неспокойствие да принесем изгода съгласно силите си на Отечеството ”. На тяхното предпочитание за включване в неговата чета Ботев оракулски дава отговор:,,С тези 80 души, с които отивам в България, аз не мисля да я избавям. Отиването ни в България има за цел да повдигне съвестта на Европа… Вие, господа, … сте нужни на България. В непродължително време освобождението на България ще пристигна. Кой тогава ще управлява нейните бъднини? ” С тези оракулски слова Ботев отхвърля да изпрати младежите на сигурна гибел и по този метод изиграва основна роля за развиването на следосвобожденска България и нейната войска.

Макар да не взе участие в Ботевата чета, Данаил Николаев не може да стои със скръстени ръце, до момента в който в Кишинев идват нови и нови вести за османските зверства в българските земи. През юли 1876 година младият офицер взема отпуск от дейна работа и отпътува за Сърбия, където се записва доброволец в руско-българския доброволчески корпус на военачалник Михаил Черняев.

В хода на злополучната Сръбско-османска война, доброволците се потвърждават като най-боеспособното звено, а Николаев непроменяемо е в разгара на тежките сражения при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. След края на дейните военни дейности при започване на есента на 1876 година, корпусът е разформирован, а Русия на този стадий отхвърля да стои публично зад войсковото съединяване. За проявен подвиг е награден със сръбски сребърен орден „ За смелост “ и с ордените „ Независимост и избавление “ и „ Белият орел “ I ст. Николаев е посрещнат задушевно в полка си, а бойният му опит го прави съвършен претендент за идната задача, която съветското командване счита да му повери.

Още през късната есен на 1877 година Русия стартира интензивно да се готви за война с Османската империя. Следвайки добре откритата още през 1811 година процедура за основаване на български доброволчески корпуси, съветското основно командване чертае проекти за образуване на сходен, забележителен по бройка отряд, който да надвиши по мащаби всичко, което е проведено досега. Задачата е ясна – Русия към този момент се е договорила с Австро-Унгария за избавление на част от българските земи. За тази цел, руснаците са наясно че е добре да разполагат в своя лагер със забележителна българска мощ, която да легитимира претенциите им и да послужи като основа на бъдещата българска армия.

В края на април 1877 година приключва процеса по съставяне на българското Опълчение. Използвайки забележителния брой български офицери на съветска работа, императорската администрация ги командирова като командири на доброволческия корпус. На Данаил Николаев се пада достойнството да е ротен на 4-та рота от 5 -та тайфа на Опълчението.

Дисциплината, реда и морала на повереното му поделение са по този начин високи, че ротата е наричана „ златна “ от съветските офицери. След като войските, командвани от военачалник Михаил Драгомиров (прекият пълководец на Николаев в Кишинев), правят сполучлив десант при Свищов в средата на юни 1877 година, Опълчението също е трансферирано на родна земя. Именно тогава, на 21 юни, Данаил Николаев за първи път стъпва в българските земи. По концепция на различен бесарабски българин – Олимпи Панов, всички опълченци падат на колене и целуват родната земя. От тук на сетне стартира битката за избавление на родината.

Данаил Николаев е част от българските отряди, които влизат в остарялата престолина Търново в състава на Гурковия Преден отряд. Следва стремително нахлуване през Балкана и преодоляване на Стара Загора при започване на юли. Бравурното въодушевление и еуфорията от свободата скоро са сменени от ужаса на османското контранастъпление.

Армията на Сюлейман паша изтласква на север предният отряд, а до момента в който опълченците и съветските войски се прегрупират за защита на Шипченския проход, стълбовете пушек от подпаления Подбалкан карат българите да изпитват мрачна решителност и да не отстъпват нито крачка обратно повече. Николаев се бори постоянно в челните редици както в  кървавите боеве при Стара Загора, където е бойното кръщене на Опълчението, по този начин и във френетичните дни от защитата на Шипка. Винаги смел и непреклонен, Николаев е образец за бойците от своята рота, които с любов и лоялност го назовават Дончо.

През декември и началото на януари, Николаев е измежду дружините на Опълчението, които са включени в армията на Гурко, която минава Арабаконашкия проход и освобождава София. В Последствие, ротата на Николаев взе участие в решителните боеве при Шипка-Шейново в края на януари. Данаил персонално води щурма на османските позиции и въпреки да е ранен в крайници, пръв стъпва на вражеския редут и приема капитулацията на оживелите му бранители. 

Геройството му е такова, че предварително е нараснал в чин подпоручик и със заповед на командира на Действащата войска е почетен с съветските военни ордени „ Свети Станислав “ III ст. с мечове и бант, „ Света Ана “ III ст. с мечове и бант и сребърен орден. След войната Данаил е почетен от император Александър II с медал „ Св. Георги Победоносец “ IV ст. и остава единственият български офицер, получил това висше отличие от тази война. След малко лекуване се завръща в частта си, която е преструктурирана в 23-та пехотна Казанлъшка тайфа.

След сключване на Берлинския контракт през лятото на 1878 година, южните български земи биват отделени в самостоятелна област Източна Румелия. Съгласно клаузите на съглашението, българските войски, които се намират в рамките на Румелия, се обособяват в независима военна част, намираща се под командването на локалния генерал-губернатор – така наречен Източнорумелийска милиция.

Така Данаил Николаев като пълководец на 23-казанлъшка тайфа, се оказва един от първите офицери на новата румелийска армия. Важен миг от живота му е идването в Пловдив на новия шеф – Александър Богориди – правнук на Софроний Врачански и един от най-значимите политици в Османската империя. Николаев декларира в прав текст, че няма да одобри властта на човек, който носи фес като шеф на българска земя. Съобразителният Богориди, известен за думите на фамозния към този момент офицер, бърза да слезе от влака с калпак на главата, с което печели благосклонностите и доверието на българите.

Същевременно, Николаев се заема с още една значима задача. Когато през лятото на 1878 година излиза наяве, че султанът има право да вкара постоянна османска войска на гарнизон в Румелия, локалното население стартира основаване на така наречен „ гимнастически сдружения “, зад които се крие действителна военна подготовка. Самият Николаев е един от най-важните инструктори, обучавайки над 5000 доброволци. Когато приготовленията на българите стават ясни в Истанбул, а Русия застава твърдо срещу връщане на османски войски в региона, Високата врата е принудена да анулира решението си.

През 1880 година Данаил Николаев е нараснал в пълководец на I-ва, а по-късно и на II-ра Пловдивска тайфа на източнорумелийската милиция с чин капитан. Същата година неговият другар капитан Коста Паница го кани да му кумува. По време на приготовленията за сватбата, Паница среща Николаев с най-малката сестра на своята избраница – Радка Михайлович. Данаил и Радка се женят няколко месеца по-късно, а като знак на самопризнание за именития офицер, княз Александър Батенберг изпраща Константин Стоилов да връчи на Николаев медал „ За Храбростъ “ III ст. Няколко месеца по-късно се ражда и единственият наследник на семейство Николаеви – Николай Данаилов Николаев, предопределен както татко си да се заеме с войнското занятие.

През идващите четири години, достигайки до чин майор, Данаил Николаев заема редица основни позиции в състава на няколко висши военни съдилища, в това число и на Военния съд в София. Редом с достолепията му на пълководец, правосъдната му процедура доизгражда реномето му на кардинален и високо честен офицер.

През тези години се построява и персоналната дружба сред Данаил Николаев и княз Батенберг. Техните връзки имат основно място в проектите на София за осъществяване на съединяване сред Княжеството и Румелия. Именно на Николаев се разпорежда вярата да поеме под собствен надзор румелийските войски и с тях да поддържа обединяването на двете Българии.

В нощта на 5 против 6 септември, Данаил Николаев, който се намира на военни маневри в региона на Пловдив със забележителна част от подчинените му бойци, персонално ги повежда към конака в румелийската столица, където арестува, изцяло алегорично, втория генрал-губернатор на региона – Гавраил Кръстевич.

На идващия ден Николаев е определен за член на Временното държавно управление и е разгласен за главнокомандващ на всички войски в Румелия до идването на Александър Батенберг. След срещата си с княза, Николаев е нараснал в чин подполковник и му е поверено командването на всички румелийски войски – така наречен Източен корпус с към 51 000 суши, които се концентрират на румелийско-османската граница за прихващане на офанзива от страна на Високата врата.

Атаката обаче не идва от изток, а от запад. На 2-ри ноември Сърбия афишира война на България и войските й настъпват в посока столицата София. Николаев мигновено повежда силите си към София. Само в границите на три дни цялата българска армия съумява да се концентрира към столицата и да срещне нашествениците с решителна опозиция. Устремът на българите е неукротим. Николаев още веднъж е в разгара на борбите, поемайки висшото командване на така наречен Западен корпус – войските, планувани за контранастъпление.

Името му се покрива с още популярност при Сливница, Драгоман, Нешков връх и Пирот. Сърбите са бити и обърнати в паническо бягство, а българските войски настъпват към Ниш. Намесата на Австро-Унгария избавя Сърбия от цялостно оскърбление. Подписан е мир, възобновено е статуквото, а българите с оръжие в ръка пазят своето Съединение. Изправена пред български победи, както и напън от Англия и Русия, Османската империя приема Съединението.

Първата несправедливост, породена от Берлинския контракт е поправена, а Данаил Николаев е един от главните настоящи лица в този български епос. За заслугите си е почетен с чин полковник и нова поредност военни оценки измежду които медал „ За Храбростъ “ II ст. Когато в София посрещат победоносната войска и жителите сервират венци с цветя за княза, Александър се обръща и показва към Данаил Николаев, с цел да бъдат връчени цветята на него.

Данаил Николаев, заемайки поста боен министър през 1886 година остава измежду офицерите, правилни на княз Александър Батенберг по време на злополучните събития от лятото на 1886 година Русофилските войски са разгромени и мнозина от водачите им бягат в заточение. Николаев заповядва всички разбунтували се подразделения да бъдат разформировани, а знамената им, покрили се с позора на държавната измяна – да бъдат изгорени.

На база на богатия си правосъден опит е подложен отпред на военното съдилище, учредено да се оправи с последствията от преврата. Без никакъв компромис към изменниците, Николаев подписва смъртните присъди на техните водачи.

След идването на новия княз – Фердинанд Сакскобургготски в София, Николаев е назначен за негов персонален боен консултант, а през 1891 година е нараснал в чин генерал-майор. През 1900 година е нараснал в генерал-лейтенант, а през 1909 година получава най-високото военно звание в армията на Третото българско царство – военачалник от пехотата, ставайки първия военачалник, притежател на този сан, напълно справедливо с оглед големия му принос. В интервала 1907-1911 година военачалник Николаев заема поста боен министър в кабинета на Александър Малинов.

На тази си позиция той е директен:виновник “ за всеобхватната военна промяна, която променя напълно лицето на българската войска в навечерието на Балканските и Първата международна война. Именно Николаев прокарва новите системи за набор и структуриране на войските, както и вещо ръководи забележителните средства, които страната отделя за превъоръжаване. Уволнява се от дейна работа през 1911 година, откакто дава над 45 години от живота си в интерес на българското военно дело и за свободата и възхода на България.

Армията, която оставя след себе си остава в историята като „ прусаците на Балканите “ и справедливо се покрива със популярност по бойните полета на Мизия, Тракия и Македония. За последно е мобилизиран през Балканските войни и служи като комендант на Ямболския укрепен пункт.

След края на Балканските войни, Данаил Николаев, към този момент навършил достолепните за това време 60 години, се отдръпва от дейна военна и политическа активност и остава ръководител и член на редица почетни офицерски сдружения и организации на бесарабските българи. През 1925 година по време на атентата в Св. Неделя умира единственият му наследник – подполковник Николай Данаилов Николаев.

Седемнадесет години по-късно, през март 1942 година, Данаил и Радка Николаеви заделят 150 000 лв. от средствата си за основаване на фонд в памет на техния наследник, с концепцията лихвите от фонда да се изплащат като стипендии за първенците на випуските от Военната академия. Паричната премия, която би трябвало да остане следващото паметно завещание на Николаев и след гибелта му, продължава да се изплаща до 1945 година, след което парите, оставени от генерала, са национализирани от същите тези, които са виновни и за гибелта на сина му.

На 6 май 1936 година военачалник Данаил Николаев е почетен с най-високото държавно отличие – медал „ Св. Св. Първоапостоли Кирил и Методий ” и е единственият боен деятел, притежател на този медал. Последната огромна почит, оказана на Николаев приживе идва през 1937 година, когато Борис III го дефинира за кръстник на престолонаследника Симеон II. Патриархът на българската войска умира на 29 август 1942 година в Банкя, където е заровен.

Днес паметта на военачалник от пехотата Данаил Николаев се пази от имената на столичния бул., кръстен на него, както и на едноименна улица в Пловдив. От 1934 до 1966 година град Раковски (тогава село), носи името Генерал Николаево. Тези самопризнания са прекомерно непретенциозен поклон от днешното ни общество за един от хората, които в действителност могат да бъдат наречени Строители на Съвременна България. Със своята героизъм, почтеност, подвиг и несекваща обич към отечеството, военачалник от пехотата Данаил Николаев остава един от най-великите военни дейци в цялата многовековна история на България.