Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

В края на XVII и началото на XVIII век, Европа навлиза в нова ера от своето обществено, културно и политическо развиване. Днес я назоваваме Просвещение, защото това е времето, в което човечеството дефинитивно скъсва със строгите духовни канони на Средновековието и поставя основите на актуалното общество с неговите полезности, желания и достижения. В тази ера на преход, хората се стремят да загърбят рестриктивните мерки и табутата на предишното, и да изградят един „ самоуверен, нов свят “ на просвета, напредък и демократична мисъл.

Подобни обществени трансформации неизбежно водят със себе си и огромни спорове сред обособените общности. Войните си остават неделима част от европейското развиване, макар претенциите на обособените нации и владетели да са по-справедливи и по-цивилизовани спрямо предходните столетия. Конфликтите сред европейските сили основават плодородна среда за израстването на едно изключително потомство персони, белязани по едно и също време от устрема към ново познание, бойна популярност и луксозен живот, недосегаем за живелите в предходните столетия.

Това популярно потомство дава на света цяла плеяда авантюристи и приключенци. Трудно е да се каже кой от тях е най-специален и незабравим. Мнозина пътуват по разнообразни земи, борят се под разнообразни флагове и най-после се издигат на върха на обществената подчиненост. Един човек е измежду малцината, които реализират всички тези неща вкупом, в границите на един единствен живот. Италианец, роден във Франция, който реализира висините на своя витален път в Австрия – ухажор, боец, публицист и политик – всичко това е Ойген Савойски.

Ойген Савойски се ражда на 18 октомври, 1663 година в градското имение Соасон в Париж. Естествено, при раждането му го назовават с френското име Южен и едвам след постъпването си на работа на Австрия ще се снабди с немската версия, с която е прочут и до през днешния ден. Произходът му е всичко друго, само че не и инцидентен. Бащата на Ойген – Южен Морис дьо Соасон-Кариняно е правоприемник на един от най-изтъкнатите благороднически родове във Франция – графовете на Соасон са братовчеди на кралската династия Бурбон.

Същевременно като правоприемник на рода Кариняно, Южен Морис е братовчед и на Савойската династия, която ръководи едноименното херцогство. Тези трофеи, както и преференциалния му брат, дават опция на благородника да се издигне в редовете на френската войска. Талантът му на пълководец добавя солидните връзки и дьо Соасон-Кариняно получава поредност от значими назначения в огромните походи, проведени от Луи XIV в интервала 1659-1673 година През 1673 година, когато най-малкият му, пети наследник Ойген е едвам на 10, Южен умира при загадъчни условия. Официалната версия е болест, само че в следствие някои хора упрекват брачната половинка му Олимпия Манчини.

Самата Олимпия от италиански благороден генезис. Тя напълно не е от подобен сой както брачна половинка й, само че за сметка на това нейният чичо е Джулио Мазарини – кардиналът-наместник на младия Луи XIV и негов първи министър до 1660 година Мазарини води своите племенници в Париж и употребява петте сестри и две от техните братовчедки като разменни монети в политическите си измами. Девойките стават известни като „ Мазаринетите “ и скоро се трансформират в съществени и опитни грачи из комплицирания дворцов живот на Франция.

Родителите на принц Ойген

Олимпия израства паралелно с Луи XIV и даже за известно време таи вярата, че може да стане негова брачна половинка. Историята мълчи какъв брой тъкмо интимни са били двамата до 1657 година, когато Луи дефинитивно е заставен да избере династичните ползи пред персоналните усеща. Олимпия остава огорчена, а брака й за дьо Соасон-Кариняно е надалеч не по този начин привлекателен или изпълнен със благополучие. Макар да ражда общо 8 деца на брачна половинка си, Олимпия не развива топли усеща нито към него, нито към самите деца. В последна сметка, тя бива уличена в присъединяване в скрит план за отравяне на крал Луи и е принудена да бяга от Франция, изоставяйки децата си на фамилията на починалия си брачен партньор, за чиято гибел през 1673 година може  да е била виновна.

Ойген израства като изразителен и напорист юноша, за който се чака да стане духовник. Получава чудесно за времето си обучение под грижите на своята баба – графиня Соасон. Дружи с много ексцентрични фигури на френския двор, включително и скандалният абат Шуази – един от първите фамозни кросдресъри в историята. Порочността, интригите и заплахите на френския двор се оказват отровната среда, в която се оформя личността на Ойген. Верен на аристократичното си завещание, неугледния само че дръзновен юноша израства с упоритост, която неведнъж нахвърля скромният му растеж и фината му фигура.

Когато е на 19 декларира, че ще стане боец и най-нагло изисква Луи XIV да му повери командване на полк. Кралят е съществено подразнен от дързостта на един юноша, чиято майка е избягала от Франция без даже да се опита да отхвърли присъединяване си в опита за ликвидиране на краля. Безпардонен и категоричен, Луи декларира на Ойген, че няма фигурата с цел да бъде боец и няма морала и духа, необходим за духовник. Бесният юноша захвърля досегашния си живот, дава обещание да се върне назад във Франция единствено с оръжие в ръка и отпътува за Австрия.

Принц Ойген като млад военачалник

Там, употребявайки роднинските си връзки с немската аристокрация, Ойген издейства да бъде назначен за пълководец на полк, който до неотдавна се намира под водачеството на брат му Жул, умрял в борба с османците през 1683 година За някаква дълбока братска любов и предпочитание за отплата надали може да става дума, има я единствено упоритостта да се потвърди и да натрупа популярност. Съдбата взема решение да му даде тази опция.

Ойген застава пред император Леополд I в Пасау и му се заклева във честност. Комуникацията сред двамата минава на италиански, само че Ойген се оказва добър полиглот и скоро към двата си родни езика прибавя и немския, който усвоява свободно до края на живота си, в добавка и към наложителния за онази ера латински. Още през есента на 1683 година, преди да е навършил 20, Ойген взема присъединяване в една от най-великите борби в европейската история – повдигането на обсадата на Виена.

Начело на своя кавалерийски отряд, Ойген се показва безстрашно и печели възторженостите както на Карл Лотарингски, който поема общото командване на немските сили, по този начин и на император Леополд. Внимателен да остави най-хубавото усещане, Ойген дефинитивно скъсва с прекомерно показния фасон на френския двор и залага на по-строга и аскетична визия, която е присъща за тогавашната немска аристокрация.

През идващите две години Ойген се отличава като кадърен кавалерийски пълководец и през 1685 година към този момент е с чин генерал-майор от императорската войска. През 1686 година се отличава още веднъж при завладяването на Буда, а година по-късно във Втората борба при Мохач (1687 г.), Ойген командва кавалерийска бригада, която изиграва основна роля за успеха. Заслугата му печели ранга на генерал-лейтенант, посвещаване в Ордена на Златното руно – най-висшето отличие на Хабсбургската империя, а братовчед му – херцог Виторио Амадей Савойски му подарява няколко доходоносни имения с прилежащите им земи. През 1688 година Ойген още веднъж е в челните редици при паметната блокада на Белград. По време на престрелка с османците получава тежка рана от мускет в коляното, която го изважда от дейна работа за идната година.

Точно когато се възвръща от раните си, Ойген е пратен в Италия, където родната му Франция стартира военни дейности против Савоя и хабсбургските владения в Милано. Т. нар. Деветгодишна война (1689-1697 г.) се оказва ново тестване за уменията на Ойген. Въпреки своята неугасваща упоритост, генерал-лейтенантът е считан за прекомерно млад, напорист и неумирим, с цел да му се повери висшото командване.

Изнервен от обстановката, Ойген написа поредност от писма до другари във Виена, в които се оплаква от некадърността на имперските командири, нерешителността на савойците и неналичието на обилни триумфи против французите, за чийто качества също няма високо мнение. В последна сметка войната приключва през 1697 година с несигурния мир от Рийсвайк. Савоя е минала на френска страна в края на войната, а връзките сред Ойген и братовчед му Виторио Амадей са вечно белязани от това, както го вижда Ойген, политическо изменничество. Деветгодишната война му носи и специфичен подарък във връзка тридесетият му празник – император Леополд го издига в сан фелдмаршал през 1693 година

Краят на войната на запад дава опция на император Леополд още веднъж да възобнови дейните военни дейности против Османската империя в Унгария. По съвет на своя боен министър граф Щрахемберг, Леополд I назначава Ойген за висш главнокомандващ на имперските сили в Унгария през 1697 година Ситуацията, която заварва е тежка. Армията е останала без пари, с несъответстващо доставяне и без нови набори. Дезертьорите са доста, а през последните две години (1695-96 г.), османците са съумели да нанесат две унизителни провали на имперските сили.

На Ойген се пада неблагодарната задача да въдвори ред и да реализира решителна победа. Верен на своя хазартен дух, Ойген залага всичко на една решителна борба и през септември, 1697 година, преди да навърши 34, Ойген разгромява османците в паметната борба при Зента, която на процедура поставя завършек на Великата турска война (1683-1699 г.). Победата на Ойген циментира позициите на Австрия за мира в Карловац (1699 г.), с който Османската империя за първи път в историята си губи обилни територии в Европа.

Времето за празненства и почести (Ойген получава огромни имения в Унгария – б.а.) се оказва малко. През 1700 година в Мадрид умира бездетен последния испански Хабсбург – Карлос II. За неговото голямо завещание стартира война, останала в историята като Война за Испанското завещание (1700-1714 г.). Пред Ойген се открива по този начин мечтания късмет да командва независима войска в борба против Франция и омразния му Луи XIV.

В рамките единствено на година и половина, Ойген съумява да нанесе три поредни провали на французите при Карпи (1701 г.), Киари (1701 г.) и Луцара (1702 г.). Същевременно, дръзновен набег против френския щаб в град Кремона води до пленяването на командващия френските войски херцог Вилероа. Победите са блестящи, само че същото не може да се каже за австрийската логистика. Армията на Ойген е зле снабдена, още веднъж липсват пари и попълнения, а броят на дезертьорите пораства с дни. Всичко това обезсмисля тактическите триумфи и лишава имперския маршал от стратегическа самодейност.

Ойген се завръща във Виена като воин, само че с празни ръце що се отнася до забележителна победа и погром на Франция,  за който мечтае. Леополд I му гласоподава ново доверие и го назначава за ръководител на дворцовия Военен съвет (Хофкригсрат), на процедура поставяйки цялата организация на военните дейности в ръцете на Ойген. Маршалът не губи време и се заема да реорганизира настоящите армии, осигурявайки пари, оръжие и хора.

Оказва се че намесата му е навременна. Същата година Австрия се оказва нападната от три страни – Франция изпраща войски в  Южна Германия, които са подкрепени от херцога на Бавария – Максимилиан II Емануел (доскорошен другар и наставник на Ойген – б.а.), в Италия армията е притисната от силите на херцог Вандом, а в Унгария избухва протест на локалните благородници, управляван от кандидата за унгарската корона Ференц II Ракоци.

В тази тежка обстановка, Ойген получава поддръжка от Англия. Дръзкият военачалник Джон Чърчил взема решение да придвижи войските си от Белгия към Бавария и да подкрепи австрийците. Единственото му условие е австрийските войски да се командват от Ойген. Принцът на Савоя (титлата му се поставя по потекло – б.а.) и херцогът на Марлборо се срещат през 1704 година и бързо се трансформират в най-близки другари и съратници. В резултат от тази невероятна дружба, войските им ще се окичат с поредност блестящи триумфи.

Първият и евентуално най-паметен е в борбата при Бленхайм през същата 1704 година Разгромът на френско-баварските сили развързва ръцете на Австрия за дейности в Италия и Белгия. Същевременно Савоя още веднъж влиза в имперския лагер. Този първичен триумф е засенчен от следващия погром на савойските войски от надарения френски военачалник Филип Бурбон, херцог на Вандом. Ойген е изпратен да гаси новия пожар в Савоя. Първоначално силите му са разгромени от французите при Касара (1705 г.), само че през 1706 година савойският принц съумява да разгроми френските войски обсаждащи Торино и да преобърне хода на войната в Италия.

През идващите няколко години ориста още веднъж събира Ойген и Марлборо, този път на фронтовете в Белгия. Успехите не закъсняват – след разгрома на френските войски при Уденарде, Ойген и Марлборо небрежно окупират по-голямата част от Белгия, завземайки за няколко месеца повече земи, в сравнение с капитулират за предходните 8 години. Победата над Франция наподобява сигурна, а Луи XIV е на крачка от това да капитулира.

Прекомерните искания на Виена и Лондон провалят опцията за бърз мир, а политическата обстановка в Европа се трансформира фрапантно през 1709 година В обезверен опит да отбрани Франция от инвазия, Луи XIV слага отпред на армията остарял познайник и другар на Ойген – Клод Луи Ектор де Вилар. Маршал вилар е евентуално най-талантливият измежду френските командири и това бързо личи в метода, по който съумява да реорганизира деморализираните си сили.

Ойген и Марлборо застават един до друг за финален път в борбата при Малплаке. Макар и да излизат спечелили, майсторството на Вилар води до пирова победа – ¼ от съюзническите сили умира в борбата, а французите съумяват да се изтеглят без да бъдат разгромени, запазвайки боеспособността на полевите си сили. Непълния триумф при Малплаке задвижва подводните политически течения в Европа.

В Лондон на власт идва ново държавно управление на консерваторите-земевладелци (тори), които упорстват за мир с Франция и съумяват да отстранят Марлборо, обвинявайки го във финансови измами с парите, предопределени за армията. Холандия също е изтощена от войни, а в Австрия император Йозеф I (1705-1711 г.) е сменен от брат си Карл VI, който е и главен кандидат за испанския престол. Англия и Нидерландия нямат никакво желание да позволяват испанската и австрийската корона да се сплотяват отначало.

По тази причина Морските сили реализират обособен мир с Франция през 1713 година Междувременно Англия, която изтегля войските си то войната още през 1711 година, отваря опция на французите да работят уверено в Белгия. През 1712 година Вилар побеждава Ойген при Денен, с което възвръща френските позиции в Белгия. Ойген осъзнава, че Австрия няма нито парите, нито силите да продължи спора и употребява цялото си въздействие във Виена, с цел да издейства подписване на мир, най-накрая подписан през 1714 година

Мирът идва в точния момент, с оглед новата война, задаваща се от изток. През 1714 година Венеция е нападната от Османската империя, която се стреми да възвърне земите, изгубени при мира от Карловац. Австрия е обвързана с контракти със Сияйната република и макар че Карл VI се пробва да протака, през 1716 година австрийските войски отпред с Ойген се насочат към баната Темешвар – последното османско притежание на север от р. Дунав.

В борбата при Петроварадин (1716 г.) Ойген разгромява османската полева войска, а няколко месеца по-късно, откакто е завладял Тимишоара, Савойският принц обсажда и завладява Белград (1717 г.), нанасяйки нов погром на османската войска. В резултат от бързата победа, Австрия получава с мира от Пожаревац както баната Темешвар, по този начин и Белградския санджак, с което сръбските земи са краткотрайно присъединени към Австрия със статут на настрана кралство.

На върха на своята популярност, Ойген е назначен за управител  на присъединената към Австрия Белгия и Люксембург, резервира до края на живота си позицията на ръководител на военния съвет и по едно и също време с това продължава да служи като главен австрийски военачалник през 1720-те и 1730-те години. През 1733 година, към този момент седемдесет годишен, Ойген застава отпред на австрийските войски против французите по време на Войната за Полското завещание (1733-1735 г.) Старостта, умората и тежките полеви условия вземат своя дан от Савойския принц.

Младият Фридрих II Пруски, който тогава служи като адютант на Ойген отбелязва в спомените си, че въпреки да е научил много за войнския поминък от остарелия принц, към 1733 година Ойген е към този момент бледа сянка на в миналото енергичния мъж, чийто армии кръстосват бойните полета от р. Рейн до р. По. Далеч по-умерен във войнския поминък след 1717 година, Ойген се отдава на меценатство. Дворецът му в Белведере и до през днешния ден остава незабравим знак на Барокова Австрия. Същевременно Ойген покровителства редица художници и архитекти.

На остарели години още веднъж се развихрят юношеските  му пристрастености към алкохола, хазарта и дамите. Във времето си като шеф на Белгия, Ойген е постоянен клиент на брюкселските бардаци. Личният му живот остава загадка, само че клюките във Виена и Париж го пращат ту в лагера на развратните фенове на женската хубост, ту го разказват като обожател на мъжките милувки. Самият Ойген не оставя никакви персонални свидетелства за връзките си в своята преписка, въпреки да разказва в записките си слуховете за неговата хомосексуалност като киселите и злобни намеци на унизените от меча му французи.