Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

През към този момент далечната 1996 година, историкът Орландо Фиджис разгласява своя колосален труд за Революцията в Русия от 1917 година и последвалата я Гражданска война, достоверно озаглавен „ Човешката покруса “. В рамките на 7 години, над 7 000 000 души умират в хода на една от най-кървавите трансформации на страна, просвета и общество, познати на човечеството. В тези сложни и ужасни времена, в Русия израства едно потомство, което е видяло ужаси и ограничения, неразбираеми за европейския разум. Израства и едно потомство, което живее с вярата, че Революцията ще донесе онази бленувана обществена правдивост, която убягва на съветския народ още от времето на Царя-Освободител. Това е потомство на герои, на злодеи, на смели и решителни мъже и дами, а също и на безгръбначни твари и подлеци. Това е потомство, което мечтае и бленува, само че което заплаща с кръв, пот и ограничения за своите мечти. В това паметно потомство,  това изгубено потомство, се раждат хора, които не могат да бъдат подценени с лека ръка като следващите „ болшевики “ или „ руски креатури “. Излишно е тук да приказваме за закононарушенията на съветския комунизъм. Факт е обаче, че измежду всички тях, въпреки всичко изпъкват фигури, които с достолепието си и твърдото придържане към своите правила и идеали, печелят уважението и на другари, и на врагове. Един от тези славни герои без подозрение е Василий Чуйков.

Роден е на 31 януари 1900 година в селцето Сребрений Пуды в Тулска област. Василий се ражда като осмо от дванадесет деца и пети от общо осем синове на Иван Йонович Чуйков – безпаричен селяндур, препитаващ се с тежък полски труд като милиони други руснаци, произлизащи от бившето крепостническо съсловие. Василий получава начално обучение в родното си село, само че когато навършва 12 е заставен да прекъсне учебно заведение, с цел да оказва помощ с изкарването на издръжка за огромното семейство. Момчето отпътува за столицата Санкт Петербург, където се хваща в стоманолеярен завод, който създава шпори за кавалерията. В следствие, по време на Голямата война, служи и като юнга на един от миноносците, опериращи към базата Кронщад.

Именно в работническите среди, момчето се увлича по комунистическите хрумвания, които приканват за тъждество сред хората и опция за обществено издигане на всички хора, в това число на най-бедните прослойки, към които принадлежи Чуйков. В хода на двете революции от 1917 година – Февруарската и Октомврийската, Чуйков е компактно на страната на болшевиките.  В следствие, той и всичките му братя стават бойци и се борят в Гражданската война (1917-1923г.)

Когато избухват революциите от 1917г., Чуйков остава без работа. Тогава получава помощ от един от по-големите си братя, който го урежда на работа в Червената армия. През 1918г. за първи път влиза в стълкновение, откакто е изпратен на южния фронт като заместител взводен пълководец. През пролетта на 1919г. е назначен за пълководец на 40-ти пехотен полк (по-късно преименуван на 43-ти), който се намира в състава на Пета войска на Тухачевски, сражаваща се с Колчак в Сибир.  По време на своята работа в Гражданската война, Чуйков се отличава със своята смелост.

Раняван е четири пъти. Една от раните, получена в Полша през 1920г. оставя шрапнел в ръката му, който лекарите по този начин и не съумяват да извадят. В разследване на това, Чуйков страда от краткотрайна парализа на едната си ръка. Освен тази рана, получава още две в краката и една в рамото. За заслугите си като полкови пълководец и дързостта в борбите, е награждаван два пъти с ордена „ Червено знаме “. През 1921г.  напуща частта си и се записва във Военната академия “ М. В. Фрунзе “, която приключва през 1925г.

До края на 1920-те години, военната кариера на Чуйков бележи непрекъснат напредък, в резултат на положителните му командни качества и безупречната му биография. През 1926 година се среща със брачната половинка си Валентина Петровна, с която подписват брак няколко месеца по-късно. Същевременно, Василий е нараснал до заместител щабен пълководец на Московската военна област. През 1929 година, Чуйков отпътува като заместител пълководец в армията на Василий Блюхер. Конфликтът сред Съюз на съветските социалистически републики и република Китай приключва с победа за РККА, в която Чуйков се популяризира както с съответно командване, по този начин и с присъединяване си в част от финалните договаряния сред двете страни. 

Две години по-късно, след в допълнение щабно образование, включително и по британски език, Василий стартира да преподава на курсантите предмети, свързани с военното разузнаване. Следва нов курс на образование, който му носи компетентност като пълководец на моторизирани и бронетанкови войски. През 1936 година след сполучливо дипломиране, е назначен за пълководец на 4-та механизирана бригада, а три години по-късно към този момент е пълководец на Четвърта войска в Беларус, с която му следва да стартира присъединяване си във Втората международна война.

По време на руското навлизане в Полша (1939г.), Чуйков командва Четвърта войска, а по време на Руско-финската война (1939-40г.) е отпред на Девета войска, само че частта му не съумява да преодолее финландската опозиция при Суомусалми. В следствие, Василий, предвид на богатия си опит в Китай (общо три тура като боен консултант и дипломатически представител сред 1926 и 1929 година – б.а.) е изпратен като боен консултант на Чан Кайшъ в Китай, само че е отзован през 1942г., откакто Япония упреква Съюз на съветските социалистически републики, че се стреми да наруши контракта от 1938 година и да се намеси в Китайско-японската война.

След като се връща в Москва, Чуйков е назначен за пълководец на 64-та войска с чин генерал-лейтенант, която командва по време на отстъплението й към Сталинград. Малко преди да стартира паметната блокада, Сталин назначава Чуйков за пълководец на основната 62-ра войска, чиято задача е да задържи града. Назначението не е инцидентно,  Сталин има потребност от влиятелен военачалник, който да се наложи над локалните структури на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР), които основават съществени спънки на военните, както и на локалните политкомисари, против които Джугашвили стартира да храни подозрения.

По време на обсадата на Сталинград, Чуйков стартира да тества поредност от тактически способи, с които се надява да понижи качествената разлика сред немските сили и неговите руски бойци. Възползвайки се от наблюденията си върху немската тактичност „ Блицкриг “, Чуйков доближава до вярното умозаключение, че най-хубавия метод да се оправи с немското превъзходство  в артилерия и Военновъздушни сили, е като държи своите бойци оптимално близо да противниковите позиции, като по този метод пречи на германците да приложат съответна артилерийска и въздушна поддръжка на своите наземни елементи. Нещо повече, Чуйков правилно  вижда, че разрушенията в Сталинград, породени от Луфтвафе, могат да се окажат по-голям проблем за самите германци.

Ето за какво заповядва бойците му да се окопават в разрушени здания и подземия и да употребяват бетонните отломки, пригаждайки ги като самобитни бункери. В тези „ естествени “ позиции, Чуйков разполага и полевата си артилерия, която стреля от упор в немските танкове и напредващи пехотни дивизии. Обобщаващото наименование на този метод е „ прегръщане на врага “ и в последна смета дава нужните резултати, реализирани за сметка на съществени жертви от съветска страна. Благодарение на неуморната си работа и отхвърли му да отстъпи от основните подстъпи край крайбрежията на р. Волга, Василий съумява да окуражи бойците си и да завоюва техния почит. За разлика от други руски командири, Чуйков не измества щаба си в сигурност от вражеската артилерия.

Напротив, той и офицерите му се разполагат на първа линия, а позицията им постоянно е подлагана на пряк обстрел. Безпрекословен е и към политкомисарите, зачислени към РККА. Именно Чуйков е един от хората, които изиграват решаваща роля за понижаване пълномощията на политическите комисари за сметка на действителното военно командване – промяна, която Сталин заповядва в края на 1942 година

След успеха при Сталинград през януари, 1943 година, 62-ра войска е разформирована и преструктурирана като 8-ма гвардейска войска, отпред на която още веднъж е подложен Чуйков. Той командва армията, която влиза в състава на 1-ви Белоруски и 3-ти украински фронтове и управлява поредност от интервенции при завладяването на Полша. След като завладява Познан през февруари 1945г., Сталин отрежда на Чуйков ролята на поробител на Берлин. Джугашвили взема решение, че точно армията, която е защитила Сталинград заслужава да влезе първа в немската столица. В 8:23 ч. на 2-ри май, 1945г. военачалник Велдинг капитулира персонално пред Чуйков и предава останалия в Берлин гарнизон на руснаците.  За своите триумфи във войната, Чуйков е изработен два пъти (1943, 1945г.) Герой на Съюз на съветските социалистически републики.

След края на Втората Световна война, Чуйков поема командването на Група руски армии в Германия (ГСВГ), измежду които е и неговата 8-ма гвардейска. Той заема този пост от 1945г. до 1953г. След това е назначен за боен шеф на Киевска област, а две години по-късно е създаден в Маршал на Съюз на съветските социалистически републики (1955 г.). По време на Карибската рецесия, Чуйков заема поста Главнокомандващ на сухопътни войски на Съюз на съветските социалистически републики – най-висшата позиция, до която се издига в кариерата си. От 1961 година до гибелта си е член на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз. Умира на 18 март, 1982г. в резултат на сепсис, породен от останалия в ръката му шрапнел.

Погребан е в Мамаевския Курган в Сталинград (дн. Волгоград).  Носител е на общо 36 руски (сред които медал на Ленин, Орден Суворов I-ва степен, Орден Червен звезда) и 16 задгранични оценки. Освен своето завещание на заслужен боен, Чуйков оставя след себе си общо 10 книги със мемоари. На него са отдадени огромен брой монументи и мемориални плочи в Русия, както и няколко улици, които носят името му.