Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

На първият ден от месец ноември, българите по традиция означават празника на Народните будители. Празникът е въведен за първи път през 1922 година Датата не е определена инцидентно. По православния календар, 19-ти октомври е празникът на Св. Иван Рилски. Български интелектуалци оферират още от 1909 година точно този ден да бъде разгласен за празник на националните будители. Войните за национално обединяване забавят процеса, а в следствие Първата международна война слага културните въпроси на назад във времето.

През 1916 година България приема Григорианския календар, вследствие на което препоръчаната дата 19-ти октомври се измества на 1-ви ноември. През 1922 година, министърът на образованието Стоян Омарчевски издава формалното позволение за честване на празника като общонационален. През идващите 23 години, 1-ви ноември ще сплотява просветителите в цялата страна. През 1945 година, празникът е анулиран с решение на Българска комунистическа партия.

Причината е прозаична – огромна част от хората, чиято памет би трябвало да почитаме, са духовни лица. През идващите 47 години, будителите остават без празник – прекомерно резонно с оглед културният мрак, спуснал се над народа ни. През 1992 година, седемдесет години след основаването си, Денят на будителите е възобновен като общонационален празник.

Денят на националните будители е мотив да си напомним освен делото на великите възрожденски интелектуалци, само че и да оценим техните персони. Животът на хората в онази ера е бил цветен, спорен и изпълнен с превратности. Именно това, което първите възрожденци назовават „ житие-битие “, изиграва голяма роля за това даденият българин да се трансформира от елементарен търговец, даскал или земеделец, във лидер на културно-просветната битка, довела до еманципацията на българския народ.

Следейки биографиите на такива персони, ние би трябвало да помним на първо място, че си имаме работа с хора от плът и кръв, с всичките им съвършенства и недостатъци. В историята на българското Възраждане има фигури, които сплотяват в себе си всички качества на същинския будител. Малцина от тях заслужават да бъдат сложени на най-високия фундамент в паметта на нашия народ. Сред тях безспорно изпъква името на Иларион Макариополски.

Стоян Стоянов Михайлов (в следствие семейството остава в историята като Михайловски), е роден през септември, 1812 година в град Елена. Преди да разкажем за живота му, е редно да споменем кои са корените му, тъй като точно произходът е един от най-важните фактори за развиването на великите персони. Семейство Михайловски произлиза от забавно потекло. През 1670-те години, в град Кесарея (Кайсери) в Мала Азия живее мъж на име Андроник.

Той е грузинец по генезис, приближаващ от дребното кралство Имерети, тогава васал на Османската империя.  Андроник е търговец, който употребява Кайсери като база за своите интервенции, действайки в съдружничество със своя брат и други родственици. През 1682 година, Османската империя стартира огромна подготовка за война с Хабсбургите. Част от тази подготовка е свикването на обоз, което нормално се случва през октомври-ноември.

Именно тогава, Андроник и брат му вземат решение, че имат опция да завоюват положителни пари, в случай че си обезпечат еквивалента на актуалните публични поръчки към османската войска. Двамата братя продават стоката и дюкяна си и със събраните пари провеждат кортеж от коне и мулета, с който да транспортират артикули за османската полева войска, която се събира в покрайнините на Цариград през март, 1683 година

Кампанията приключва с цялостен разгром за османските войски под стените на Виена. Търговците като Андроник, са принудени да се избавят с каквото могат, следвайки дезорганизираната османска войска, преследвана от победоносните християнски сили. През късната есен или началото на зимата на 1683 година, Андроник доближава до гр. Балчик, от където, евентуално има намерение да се върне в Кайсери. Вероятно тук той взема съдбоносното решение да не търси прехранване в остарялата си татковина, а да остане на западния бряг на Черно море. След известно време напуснал Балчик и се заселил в Горна Оряховица, където се захванал още веднъж с търговия.

Потръгнало му, задомил се и му се родили двама сина – Иван и Христо (имената им подсказват, че брачната половинка му е българка). Иван пораснал и отпътувал за Арбанаси, където захванал личен поминък. Христо останал в Горна Оряховица и наследил бизнеса на татко си. На Христо също му се родили двама сина – Михаил и Димитър. След гибелта на Христо и Димитър, Михаил поел фамилния бизнес и се преселил в град Елена, където се оженил за Дойна – това се случило в средата на XVIII в. Михаил бързо се издига до върховете на локалното общество – избиран е неколкократно за кмет, покровителства и килийните учебни заведения в региона.

Родили му се пет деца. Най-големият – Андон станал духовник, а вторият – Стоян, наследил поминъка на татко си. Стоян Михалюв, както го назовават тогава, също станал неведнъж кмет на Елена, а в следствие и настоятел на локалното учебно заведение. Стоян се оженил за Юрдана – щерка на хаджи Стоян Топала (т.е. Куция) – локален господар и авторитетна персона в Елена. От щастливия им брак се родили седем деца – петима синове и две дъщери. Именно в това заможно и сполучливо семейство през септември, 1812 година се ражда Стоян Стоянов Михайловски.

Едва навършил 4 години, Стоян е поведен на дълго и вълнуващо за онази ера пътешестване до Йерусалим, където родителите му получават почетната купа хаджии. Това е и първия допир на невръстния юноша с бъдещото му духовно занятие. Както е всекидневно за тези времена, Стоян получава допустимо най-хубавото обучение, което е налично на чорбаджийския му жанр. За шанс на Стоян, който всички назовават Цончо, в Елена през 1818 или 1819 година се завръща даскал Андрей Робовски.

Самият Андрей не е доста възрастен – роден през 1801 година в фамилията на поп Дойно Граматик – един от първите преписвачи на Паисиевата история. Дойно образова сина си в локалното килийно учебно заведение в Елена, след което Андрей обикаля разнообразни други учебни заведения в Мизия и най-после се връща в родната си елена таман в точния момент с цел да възпита Стоян Михайловски – тогава осем годишен. Младият даскал е първата персона, която изиграва основна роля в превръщането на Стоян в Иларион. Възпитан в най-здравите православни обичаи на тогавашното общество, Стоян остава от дете обвързван с християнската религия.

След като приключва учебното заведение в Eлена, хаджи Стоян праща сина си в Арбанаси, където приключва локалното елинско учебно заведение, получавайки по-широки знания по естествени науки и се научава да владее свободно гръцки език.

След като приключва образованието си, Иларион е изпратен през 1825 година в Търново, където татко му го урежда да чиракува при известният кожухар Цаню Трявналията. Младият Стоян бързо се издига в дюкяна на майстора и в границите на две-три години минава през ранговете чирак и калфа, след което сполучливо устоя изпита за занаятчия и получава правото да отвори личен дюкян.

Баща му хаджи Стоян му обезпечава стартовия капитал и младият мъж, още ненавършил 20, към този момент има личен магазин на чаршията в Търново, където умеенето му в производството на безредици плат чоха, му носи добра облага и уважението на локалните.

Оказва се обаче, че не занаятът е нещото, което вълнува най-вече младият Стоян. За да разберете обстановката, поставете се на мястото на татко му хаджи Стоян. Той е отделил доста време, средства и самообладание, с цел да даде на сина си почтена и богата специалност, която да подсигури младежа за цялостен живот.

Вместо това, младият бунтовник продава дюкяна си, връща се в Елена и предава на татко си парите, с които разполага. Вместо да е авторитетен майстор, Иларион взема решение, че желае да стане духовник и да се посвети на Бога, оставяйки светската популярност зад тила си. Подобно решение от позицията на тогавашните чорбаджии е до някъде хипарско по стандартите на XX век. Във всеки случай, през 1832 година, Стоян отпътува за Хилендарския манастир и се замонашва под името Иларион.

Оказва се обаче, че Хилендарската обител не е по този начин спокойна и откъсната от света, както се счита в онази ера. Освен че е средище на дейна книжовна активност, манастирът се оказва затвор за една извънредно забавна персона, която ще се окаже вторият значим човек в живота на Иларион след даскал Андрей.

Именно през 1832 година в Хилендар се намира най-големият бунтовник в българското духовенство през 1830-те – Неофит Бозвели (самият прякор Бозвели значи Бунтар). Привлечен от славата на заточеника, Иларион влиза по отношение на Неофит. Беседите им трансформират вечно вероятността на Иларион за живота и предопределят издигането на българската идея в първостепенна задача пред младия, 20-годишен духовник.

Още същата година, Иралион взема решение да продължи образованието си, като за две години приключва основното атонско учебно заведение в Карея, а по-късно постъпва в школата на гръцкия мъдрец Теофил Каири на о. Андрос, където се среща с мнозина други млади българи, предопределени на се покрият със славата на будители – измежду тях Сава, който Иларион назовава за пръв път Доброплодни и Съби Стойков Попович, запомнен от народа ни като Георги Раковски.

Българите, подразнени от отношението на гръцките студенти, основават свое скрито общество, което през 1838 година придвижват в Атина – столицата на свободна Гърция. Именно в Атина така наречен „ Славянобългарско ученолюбиво сдружение “ развива своята най-важна активност. Събирайки пари от членски импорт, младите мъже – множеството на ок. 20-25 години, обезпечават средства за основаване и надграждане на разнообразни учебни заведения по българските земи.

През 1844 година, още веднъж в съдружничество със воя остарял познайник Съби Ст. Попович, Иларион макариополски се оказва в Цариград, още веднъж на време, с цел да се включи в един от най-важните стадии от българското църковно-просветно придвижване. Тук ориста го събира с Неофит Бозвели и двамата се трансформират в естествените духовни водачи на българската цариградска община.

Посредничеството на Попович и татко му Стойко, изиграват основна роля за оповестяването на Неофит и Иларион за публични представители на българските абаджии пред Високата врата по въпросите на вярата. От тази позиция, двамата изготвят две прошения до Султана, които в действителност поставят основите на българската битка за църковна равноправност. Важна роля в правенето на тези прошения изиграват и дейците на полската интелигенция в Цариград, с които Неофит и Иларион са в близки връзки.

Прошенията на Неофит и Иларион провокират истински скандал в Цариград. Срещу опита за автономия на българите застава както Цариградската патриаршия, по този начин и съветската дипломация. Портата е притисната от двете страни да се отърве от необузданите български монаси. По гледище на съветския дипломат и на вселенския патриарх, Неофит и Иларион са пратени в заточение в Атон, без право да контактуват с външния свят и обречени на живот в тежки условия.

Именно в резултат от това изгнание, Неофит Бозвели умира през 1848 година Иларион надживява своя приятел и резервира жив устрема за реализиране на българска църковна самостоятелност. През 1848 година заточението му е отчасти анулирано и в опит да бъде привързан назад в лоното на Вселенската патриаршия с положително, Иларион е ръкоположен за йеромонах и притеглен като писар за Патриаршията в Цариград. Отказа да му се разреши да продължи църковното си образование в Русия го кара да скъса последните си връзки с Патриаршията и да напусне новата си работа. Заточението му е възобновено, само че през 1850 година е опрощение посредством посредничеството на княз Стефан Богориди – тогава заемащ авторитетна позиция в османската администрация.

През 1850-те, Иларион продължава да управлява духовните каузи на българската общественост в Цариград. През 1858 година, след десетгодишна пауза, породена от българската опозиция против Патриаршията, вселенският патриарх номинира грък – Григорий Катрис, за митрополит на Търново. Следвайки заветите на своя другар Неофит Бозвели, Иларион се включва интензивно в поддръжка на търновската община против новото предопределение. Отново в опит да укроти българина, гръцката патриаршия взема решение да му даде църковен ранг в земи, в които българите не са преобладаваща част от обществото. Така, през 1859 година, Иларион е ръкоположен за свещеник на Макариопол (епархията обгръща земите на юг от Димотика, покрай устието на р. Марица).

През 1860 година, в качеството си на свещеник, Иларион е поканен да отслужи Великденската работа в църквата Св. Стефан – средището на българската православна общественост в Цариград. Сред тържествената гала, на която е събран елита на българското цариградско общество, Иларион прави най-важният непокорен акт в целия си живот.

В сюблимния миг, в който богослужението би трябвало да включи името на настоящия патриарх Кирил VII и по този начин да го зачете като нравствен глава на българите, Иларион изчита името на султан Абдул Меджид I. Ходът е брилянтен. Българите удостоверяват своето послушание на султана и по този метод няма по какъв начин да бъдат упрекнати в противодържавни дейности. От друга страна, фразите, употребявани от Иларион са непокътнати по право единствено за представител на автокефална черква – нещо, за което българите се борят към този момент шестнадесет години.

Макар да няма директни последствия, които да подкрепят българската църковна битка, Великденската акция, наричана и Български Великден, дава явен сигнал и на османските управляващи, и на Патриаршията, че възобновяване на статуквото по българския въпрос е невероятно. За Иларион последствията са елементарно предвидими – по искане на Патриаршията, той, дружно с двама свои видни сподвижници – Авксений Велешки и Паисий Пловдивски, са изпратени на следващото изгнание в Света гора. През същата 1861 година, Иларион е отхвърлен от позицията си на макариополски митрополит. До 1864 година, монахът-бунтар остава заточен в Атон.

Поредното изгнание с нищо не пречупва волята на Иларион и след напускането на Света гора, той още веднъж се посвещава със всички сили на църковната битка. След още шест години на инциденти, през 1871 година българският църковен въпрос най-накрая намира своя удобен излаз – със султански ферман е оповестено учредяването на Българската екзархия.

Иларион Макариополски е естественият претендент за първи български екзарх, само че последната дума не е нито негова, нито на българския народ. Османските управляващи дават ясно да се разбере, че не биха позволили толкоз авторитетен и влиятелен свещеник, какъвто е Иларион, да оглави цялата българска черква. Да назовем екзарх Антим I компромисна персона, би било неправилно принизяване на личните му достолепия и заслуги. Факт е обаче, че кариерата на Антим е надалеч по-спокойна и праволинейна от виталния път на Иларион.

Връзките му с Русия (където се обучава), както и познанствата му с гръцкия църковен хайлайф (от времето когато е доцент в семинарията на о. Халки), го вършат по-подходящ претендент в оня повратен миг. На Иларион е отредена немалка чест – той заема поста на търновски митрополит, сбъдвайки фантазията на своя другар Неофит Бозвели българин да застане отпред на търновската епархия. Верен на своя борбен дух, 60-годишният митрополит се впуска без да пести сили в построяването на новата българска църковна администрация в своя диоцез. Иларион обикаля търновска епархия на длъж и простор и непрекъснато се бори за одобряване на новата екзархийска конструкция. Редица свидетелства от онази ера, демонстрират че османските управляващи се боят от владиката, а репутацията му го предхожда на всякъде, където иде.

Иларион Макариополски, митрополит Търновски, умира на 4-ти юни, 1875 година в Търново и е заровен тържествено в двора на църквата Св. Стефан в Цариград, където прави най-великият си героизъм в работа на българския народ. За личността му доктор Михаил Аранудов, пръв от огромните откриватели на делото на Иларион показва: „ Безукорното му минало и чистото му чело вдъхват почитание навсякъде, където пристрастеностите не са умъртвили възприятието за респект към един величествен облик на новата ни история.

Ето за какво, когато той потегля на 8 септември 1872 година от Ортакьой, с цел да иде в новото си седалище, в старо-патриаршеския град Търново, нему биват устроени по пътя във Варна, Шумен, Русе и селата на Търновска епархия, както и в самото Търново, най-тържествени срещи. У всички българи е живо съзнанието, че откак отечеството е паднало под непознато господство в този момент за първи път стъпя в античната българска столица един национален архиерей, заслужен потомък на Евтимий; и ликуването за това възобновяване на предишното, с всички очаквания за още по-светли дни, няма край. “