Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Историята на XX век е история на приключенци, опортюнисти и авантюристи. Човек би споделил че във век на високи технологии, световна стопанска система и международни политически течения, под слънцето към този момент няма да има място за хора като Анибал, Кортес, капитан Кук или Махди. Оказва се обаче че човечеството няма проблем да възкресява остарели митове в нови облици.

Водачи на революции, командири на партизански армии, диктатори, мъже живеещи на ръба на империите. Всички тези хора пишат пъстрата история на XX век. Малцина обаче съчетават всички тези позиции в едно неделимо цяло. Именно подобен е случая с бащата на Народна република Югославия – Йосип Броз Тито.

На 7-ми май, 1892 година в хърватското село Кумровец проплаква момче, предопределено да промени ориста на Западните Балкани. Баща му Франьо Броз е хърватски селяндур, чието семейство живее в Кумровец от три века. Йосип се ражда седмо дете в фамилията, като част от братята и сестрите му умират още в ранна възраст – прекомерно всекидневно събитие в онази ера.

Семейството на майка му Мария е словенско и живее в село, отдалечено на едвам 16 километра от Кумровец. Йосип израства сред двете роднински линии, усвоявайки и словенски и хърватски. Учи в локалното учебно заведение, където изкарва четири години и приключва през 1905 година, едвам навършил 13. С това и завършва учебното му обучение и Тито до края на живота си ще носи белезите на незавършеното образования, най-много във връзка с правописа му.

През 1907 година, Франьо Броз се пробва да изпрати сина си в Съединени американски щати само че не съумява да събере задоволително пари за пътуването. Това е и първият кръстопът в живота на Тито, който ще предопредели бъдещата му орис. Следващата крачка е заминаването ми за град Сисак, където става чирак на собствен родственик, който е ключар. Именно като част от занаятчиите, Тито стартира да празнува деня на труда и се увлича по концепциите на социализма. През 1910 година отпътува за Загреб и се включва в Социалистическата работническа партия на Хърватия и Словения, вземайки присъединяване в първите си работен митинги.

Вечено разтревожен по дух, Тито не се задържа дълго време в Загреб и отпътува при свои родственици в Чехия, където за малко работи в заводите на „ Шкода “. Следва ново преместване, този път в Мюнхен, където за малко е част от служащите на „ Бенц “, след което отпътува за Виена и стартира работа в австрийския клон на компанията „ Даймлер “. Докато усвоява машиностроенето, Тито научава немски и чешки, а също по този начин посещава курсове по фехтовка и танци. Пробивен, напорист и постоянно жаден за нови познания, Тито се построява като безгрижник с необятни знания.

През 1913 година е извикан на постоянна военна работа. Йосип служи в гарнизонния полк на Загреб. В хода на образованието си приключва школа за унтерофицери в Будапеща, след което е нараснал в старши сержант. Според някои на възраст 22, той е най-младият старши сержант в цялата тогавашна австро-унгарска войска.

Възползвайки се от своите умения по фехтовка печели шампионата за офицери в Хърватия, след което се класира втори в цялата австро-унгарска войска. Когато през 1914 година избухва Първата Световна война, полът му е пратен да води война със сърбите – факт, който Тито ще отхвърля по време а всевъзможни изявленията, свързани с предишното му. През 1915 година е трансфериран на фронта в Галиция, където се бори против руснаците.

Отново в името на политическата си кариера, Йосип ще потули много от обстоятелствата към представянето му на този фронт. От открити след гибелта му документи излиза наяве, че Тито е бил много смел боец, който е взел участие в патрули надълбоко в тила на руснаците и при един случай взводът му пленява цели 80 противников бойци. По този мотив офицерите на Тито го оферират за орден.

Няколко месеца по-късно, Тито е ранен по време на неочаквана кавалерийска офанзива против позициите на полка му. Взет е в плен и прекарва 13 месеца в съветска болница край Казан. Освен от тежката прободна рана в гърба, той се разболява от тиф и холера, само че съумява да преживее тежките инфекции. Междувременно две съветски ученички, които работят като милосърдни сестри го научават на съветски, носейки му да чете творби на Толстой.

След като се възвръща е изместен в поредност от трудови лагери за военнопленници, достигайки чак до Перм в Сибир. През 1917 година, след февруарската гражданска война, Йосип съумява да избяга и отпътува за Петроград (Петербург), където се причислява към митингите на болшевиките против държавното управление на Керенски. Арестуван от полицията, Броз е оголен и пратен назад във военнопленнически лагер. По пътя, употребявайки чудесно усвоения съветски, Тито съумява да избяга и след над 3000 км пътешестване с разнообразни влакове, съумява да доближи Омск.

Там той се причислява към локалните болшевики и се бори на тяхна страна против белогвардейците и Чехословашкият легион. По време на боевете се среща с младо, 14-годишно момиче – Пелагия Белусова. Двамата се женят през 1920 година и той се прибира с нея (вече бременна) назад в Хърватия, която по това време към този момент е част от Кралството на сърби, хървати и словенци.  Заселвайки се в Загреб, Тито се причислява към Югославската комунистическа партия (ЮКП).

След убийството на вътрешния министър Милорад Драшкович от хора на ЮКП, партията е оповестена за незаконна. Тито е изпъден от няколко работни места, защото отхвърля да се раздели с политическите си убеждения. В последна сметка стартира работа в корабостроителницата в Кралево, където скоро става началник на локалния синдикат.

През 1928 година откакто влиза в пререкания с други членове на изпълнителния съвет на ЮКП, Тито е натопен от своите и е вкаран в пандиза за пет години. Там той се среща със своя идеологически наставник – Моша Пияде. Двамата работят като електротехници на пандиза, което им разрешава да се свържат с огромна част от своите съкилийници и да изградят постоянна мрежа от познанства.

През 1934 година, след две удължавания на присъдата му, Тито е пуснат на независимост. Той незабавно се връща в Загреб и още веднъж се причислява към управлението на ЮКП. Междувременно, брачната половинка му е отпътувала назад за Съюз на съветските социалистически републики дружно със сина им Жарко и се е омъжила наново. Тито напуща Югославия през 1936 година и отпътува за Чехословакия, където се открива Централен комитет на ЮКП. Избран е за член на Политбюро и е изпратен като представител на ЮКП пред Коминтерна в Москва.

Тук той се среща с водачите на множеството балкански комунистически организации. През 1937 година Тито е претрупан със задачата да провежда доброволци, които да се бият на страната на републиканците в Испанската революция. Той съумява да прекара общо 1200 души през граница, множеството от които умират в сражения с франкистите. Пътуването му надалеч от Москва идва навръх време с цел да го избави от вихрещата се в Съюз на съветските социалистически републики Голяма чистка.

През 1937 година, откакто огромна част от остарялото управление на ЮКП е привикано в Москва и разстреляно по заповед на Сталин, Тито е повдигнат за нов общоприет секретар на ЮКП. Възползвайки се от тази позиция, той основава нов партиен хайлайф от по-млади съидейници и промотира концепцията, че Централен комитет не може да се крие отвън рамките на Югославия.

По този мотив, рискувайки много, Тито се завръща няколко пъти в Белград в интервала 1937-1938 година След инфарктно посещаване в Москва, по време на което евентуално се отхвърля от старите си приятели в ЮКП като „ троцкисти “, Тито получава благословията на Сталин и позицията му на Генерален секретар е приета от Коминтерна.

Ситуацията за Тито се трансформира на 180 градуса напролет на 1941 година, когато Германия окупира Югославия и оказва помощ за основаването на самостоятелна, про-фашистка Хърватия. Тито стяга редиците на своето незаконно комунистическо придвижване и в последна сметка основава военно поделение на ЮКП, което да води партизанска война против германците и усташите.

За да извършва функционалностите по тази битка, Тито е провъзгласен за висш пълководец на всички сили, сражаващи се под флага на ЮКП. Борбата на партизаните се увенчава с триумф още през есента на 1941 година, когато елементи от Сърбия с повърхност ок. 20 000 кв. км са освободени и завършени в така наречен Република Ужице. Макар германците бързо да си връщат директния надзор над тези земи, партизанското придвижване на Тито ясно демонстрира, че работи с огромен обсег и има обилни благоприятни условия.

През 1942-1943 година, акциите на комунистите не престават все по този начин сполучливо, като немалка част от планините на Босна и Херцеговина действително се намират под техен надзор. Това води до образуването на Анти-нацистка лига за избавление на Югославия. Създадено е привременно държавно управление от 9 души и парламент от 67 членове, а Тито е определен за президент. Планът е да се построи бъдеща Югославска федерация, в която всички нации в страната да получат еднакъв статут.

Успехите на Тито и разкритията че про-монархистките революционери от придвижването „ Четник “ са влезнали в контакт с нацистите, води до признаването на Тито за единствен лидер на анти-германската опозиция. Това е доказано по време на Техеранската конференция в края на 1943 година Междувременно, Тито съумява да избегне няколко опита за залавянето и ликвидирането му от страна на германците.

Признание е получено даже от крал Петър II Караджорджевич, който декларира, че всеки, който не поддържа Тито е изменник на югославската идея. Тито публично е разгласен за министър председател на Югославия и пълководец на войските на територията на страната. По същото време, след договорка, контрактувана персонално с Чърчил, Тито стартира да получава постоянни доставки на военна техника и пари от британците.

През есента на 1944 година Трети украински фронт на Съюз на съветските социалистически републики стъпва на Балканите, а България минава на страната на съдружниците. С тяхна поддръжка, югославската освободителна войска (както стартират да се назовават партизаните) стартира да изтласква силите на Вермахта от Балканите. Веднага след края на военните дейности, Тито провежда избори, извоювани от неговия Отечествен фронт (основно ЮКП). Тази победа развързва ръцете за дефинитивно унищожаване на монархията и преструктуриране на Югославия като федерална република през ноември, 1945 година

Тито бързо се постанова като властнически водач, копирайки доста от привичките на сръбските крале. Заема всички техни и хабсбургски резиденции на територията на Югославия и постоянно обикаля страната в кралския трен. Тито е буен почитател на адриатическото крайбрежие и поръчва специфична яхта, с която постоянно провежда круизове за себе си и свои доближени из Адриатическо море.

За разлика от останалите комунистически водачи в Източна Европа, които дължат властта си на Сталин, Тито самичък поема контрола на Югославия и от това идва съществено самочувствие. Решен да не играе по свирката на Съюз на съветските социалистически републики, през 1948-49 година, Тито скъсва връзките си със Съюза, а страната му публично е изключена от съюза на социалистическите страни, който по-късно ще прерасне в Съвет за икономическа взаимопомощ. Заплахата от политическа и икономическа изолираност е преодоляна със сключването на договорка със Съединени американски щати, които отпускат на Югославия средства по проекта „ Маршал “. Същевременно, след гибелта на Сталин са възобновени и връзките със Съюз на съветските социалистически републики. Югославия стартира да получава дотации и от НАТО и от Организация на Варшавския договор.

От тази позиция, Тито трансформира Югославия в основател на Движението на необвързаните страни, което се развива през Студената война и през днешния ден включва общо 120 страни от цялостен сват. Движението е образувано публично през 1961 година, като дружно с Тито, първи подписи поставят Джавахарлал Неру, Гамал Насър, Сукрано и Кваме Нкрума. Известна като „ Инициативата на Петимата “, организацията се трансформира в опция за така наречен Страни от третия свят.

Тито е определен за неин пръв ръководител. В поддръжка на политическите си ходове, Тито трансформира Югославия в сътрудник на новопоявяващите се след деколонизацията страни в Африка и Азия, осигурявайки им оръжие, военни и цивилен експерти и поддръжка за идеята им пред Организация на обединените нации.

Във вътрешната си политика Тито съчетава изкусно измама, отказване на национализма и потребление на държавния уред за принуда. Бедните и работническата класа са насърчени да пътуват по света, даден им е достъп до западни артикули и са изпращани като гастарбайтери в Германия и Скандинавия. Междувременно, тайната полиция арестува и ликвидира представители на междинната класа, интелектуалци и опозиционери вътре в самата ЮКП.

Към това би трябвало да се прибавят и репресиите и анти-монархическите преследвания в интервала 1942-1950 година Макар и на повърхността Тито да наподобява като благосклонен автократ,  в реалност той държи Югославия в желязна хватка, следейки деликатно всеки аспект от вътрешната и външната политика на страната.

гх

След 1974 година Тито последователно стартира да се отдръпва от управлението на Югославия. През 1979 година развива сериозна зараза на левия си крайник, само че защото отхвърля ампутация, заболяването обгръща цялото му тяло и въпреки ампутацията най-накрая да е направена, Тито умира на 4-ти май, 1980 година от отравяне на кръвта в резултат на гангрена.

Погребението му е най-голямото събитие от сходен вид в историята до оня миг и е надминато само от погребалната гала на папа Йоан Павел II и тази на Нелсън Мандела. Общо 129 държавни глави и политически водачи участват на погребението на Тити, измежду тях четирима крале, 31 президенти, шестима князе, 22 министър председатели и 47 министри на външните работи.