Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

През 1071 година, войските на Византийската империя понасят пагубно проваляне в борбата при Манцикерт. Само в границите на към година, победоносните войски на Селджукидите съумяват да завладеят цяла Мала Азия и да изтласкат византийците до стените на личната им столица – Константинопол. Турците превземат целия Близък Изток и го слагат под собствен надзор. В техни ръце попада и свещеният Йерусалим – градът, приютил в себе си знаците на трите Аврамически религии – Християнството, Ислямът и  Юдаизма.

Изправени пред цялостен колапс, ромеите стартират обезверени да търсят помощ от Запада. Отношенията сред Рим и Константинопол са достигнали точка на заледяване – през 1054 година двамата патриарси са си оповестили схизма – разединение, което ще раздели двете християнски църкви вечно. Въпреки това, когато през 1081 година на трона в Константинопол се възкачва Алексий Комнин, обезвереният василевс няма различен избор с изключение на потиснат да моли папата за поддръжка.

Помощта ще закъснее с цели 14 години – едвам през 1095 година, папа Урбан II изпраща апел към християните в Западна Европа за привикване на заветен поход, който да освободи Светите земи то властта на мюсюлманите и да донесе освобождение на Източната Римска империя. Тъй като се счита, че този поход е дълг на ревностните и своего рода носене на кръста в името на вярата, той и последвалите го сходни остават в историята като Кръстоносни походи. Подобно велико начинание се нуждае от велики водачи. Под знака на Кръста се стичат най-изтъкнатите рицари и аристократи на епохата – могъщи магнати от Франция, Германските земи и Италия. Сред тях има кралски братовчеди, императорски копелета и нормански вождове, само че едно име се постанова като натурален лидер и най-уважаван измежду всички тях боец – Годфроа дьо Буйон.

Годфроа е роден ок. 1060 година, някъде в земите на своя татко Йосташ II Дългият мустак – графство Булон (дн. Северна Франция и елементи от Белгия). Той е втори наследник и като подобен няма да получи наследството на Булон, само че по майчина линия в негово завещание минава основното херцогство Долна Лотарингия (дн. Нидерландия, Източна Белгия и Люксембург). Годфроа би трябвало да получи херцогството през 1076 година, когато умира вуйчо му Годфроа IV Гърбавия. Тъй като е доста млад, немският крал Хайнрих IV предава Лотарингия на своя наследник Конрад, а за Годфроа е заделено единствено дребен дял – графство Буйон. Хайнрих дава обещание на Годфроа да му съобщи цялото херцогство, в случай че младият аристократ се покаже заслужен за сходна значима територия.

През идващото десетилетие, Годфроа потвърждава с меч в ръка своите умения. Той се бори един до друг с Хайнрих по време на гражданските войни в немските земи, както и по време на походите на Хайнрих в Италия. Годфроа съумява да победи и необятна коалиция от могъщи аристократи, които се пробват да му лишават владението над Буйон. Сред тях изпъква името на тосканската маркграфиня Матилда – леля на Годфроа и героиня на своя лична средновековна сага. Буйонският граф съумява да съкруши враговете си и да затвърди властта си. Впечатлен от качествата му на боец, военачалник и мъж на достойнството, през 1087 година, Хайнрих IV извършва обещанието си и прогласява Годфроа за херцог на Долна Лотарингия.

Когато през 1095 година в Клермон папа Урбан II прогласява свикването на Кръстоносния поход, Годфроа взема решение да се включи с всичките си налични силили. Той ипотекира или продава огромна част от персоналните си владения и със събраните средства събира мощна армия, включваща голям брой благородници от Горна и Долна Лотарингия, както и от останалите елементи на днешна Белгия.  Армията потегля през Рейнланд и минава през Бавария и Унгария, достигайки Константинопол през ноември, 1096 година Скоро, под стените на византийската столица се стичат и войските на другите огромни аристократи, поели в поход – Раймон дьо Сен-Жил, граф на Тулуза, Робер II Фландърски, Юг дьо Вермандуа и фамозния нормански поробител Боемунд от Таранто – остарял противник на византийците.

Византийският император Алексий I Комнин стартира договаряния с кръстоносните водачи. Те се проточват през цялата зима и в последна сметка съставляват компромис сред ромеите и кръстоносците. Годфроа и останалите водачи одобряват, че Аексий ще е техен сюзерен във връзка с новозавладените земи и ч е ще му върнат всички земи, изгубени от Византия след 1071 година, които съумеят да завладеят. Същевременно, василевсът се задължава да взе участие в похода със своя лична армия и да обезпечи храна, превоз и пари за кръстоносната войска.

Кръстоносната войска потегля на изток напролет на 1097 година Под стените на Никея, рицарите нанасят разгромно проваляне на турските войски, командвани от Килидж Аслан I. Годфроа се демонстрира в сражението. В последвалата втора борба с турците при Дорилеум, Годфроа разгромява османския авангард и избавя своите събратя от погром. Лично води офанзивата, която отхвърля турските елементи, притиснали рицарите във фланг, след което самоуверено минава в контраофанзива и съумява да завладее вражеския лагер. В последвалите седмици, извори описват, че до момента в който армията се движи през Анадолските планини, Годфроа е атакуван от мечка. Макар и ранен тежко, рицарят успява  да победи дивия звяр, което единствено ускорява ореола му.

В края на 1097 година, войските на Кръста доближават северна Сирия. Част от армията, отпред с по-малкия брат на Годфроа – Балдуин от Булон, завладяват град Едеса и основават там графство. Останалата армия застава под стените на могъщата цитадела Антиохия. Обсадата трае близо година – градът пада през лятото на 1098 година По време на обсадата, император Алексий по този начин и не изпраща обещаната от него помощ за рицарите. Когато Боемунд от Таранто персонално завладява портите на града, той афишира, че рицарите към този момент не дължат честност на василевса и афишира Антиохия за своя столица. Годфроа отхвърля концепцията за преустановяване на похода и афишира, че преследването на дребни локални трофеи е отклоняване от единствената праведна цел – Йерусалим. Неговите думи и лекотата, с която отхвърля изкушенията на Ориента, го издигат още повече в очите на елементарните бойци, участващи в похода.

През 1098 г, войските най-накрая потеглят на юг и застават под стените на Йерусалим през юни, 1099 година Годфроа повежда обсадата – кървава, жестока и измъчена. Рицарите съумяват да построят обсадна кула, съединена от разрушените кораби на група италиански търговци, които следват похода по море. Годфроа е отпред на финалния взлом и е измежду първите, които преодоляват крепостните стени. Последвалите епизоди на принуждение нямат нищо общо нито  с християнството, нито със светлите идеали на рицарството. В рамките на три кървави дни над 30 000 души са изклани по улиците на града – кръстоносците декларират, че единствено християни могат да се намират в Светия град.

След като откриват властта си над града, кръстоносците се събират на съвет, на който вземат решение какво да бъде устройството на новото притежание и кой да застане отпред. Годфроа е определен единомислещо за държател, откакто единствения различен подобен по известност лидер – Раймон дьо Сен-Жил се отхвърля от короната. Самият Годфроа декларира, че не може да одобри купата крал, „ защото не би могъл да носи корона от злато в града, в който Иисус е носел корона от тръни “. Според по-късни извори, той приел купата „ Защитник на Възкресение Христово “, само че изрично отказал кралската корона.

Управлението на Годфроа траяло единствено няколко месеца. Той съумял да разгроми арабските войски, идващи да възвърнат Йерусалим през август, 1099 година, след което принудил главните крайбрежни пристанища в Палестина да одобряват върховенството на Йерусалим. По време на тези походи, Годфроа се заразил с някоя от заболяванията, присъщи на Ориента, само че непознати за европейците. След тежко боледуване, Годфроа умрял на 18-ти юли, 1100 година в Йерусалим. Пожарна охрана волята на аристокрацията, владетелската купа била предадена на брат му Балдуин, който дошъл от Едеса и на 25-ти декември, 1100 година бил коронован за първи крал на Йерусалимското кралство.

След гибелта си, Годфроа се трансформирал в именит облик и патрон на всички бъдещи кръстоносци. Легендите за него са възпети в десетки средновековни балади и епоси. В Светите земи обликът му се трансформирал в блян за подражателство за бъдещите генерации рицари и кръстоносци. Нежеланието му да носи кралска купа го трансформирали в извисен знак на скромността и доблестта. Най-великото самопризнание за паметта на Годфроа е прибавянето му измежду така наречен Деветимата почтени – Хектор от Троя, Александър Велики, Юлий Цезар, Исус Навин, Давид, Юда Макавей, крал Артур и Карл Велики.