Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера. 

Пейзажи от Първата международна война

Междувоенният интервал в българската история е време на превратности. Разкъсвана от националната злополука и последвалите тежки рестрикции, наложени от Победителките в Първата международна война, страната се бори да преоткрие своето място в света. Днес мъчно можем да си представим обществената, културна и политическа контузия, която бележи тогавашните българи. Трудно през днешния ден можем да се сложим на мястото на хора, отдолу под чийто крайници е била издърпана сигурната основа на националния блян, фантазиите за една велика, обединена България и митът за несъкрушимата българска войска. Днес обществото ни не живее нито с идеалите, нито с илюзиите на българите от преди 100 години.

Събитията, разиграли се сред 1914 и 1925 година бележат вечно цяло едно потомство, което през днешния ден с носталгия назоваваме „ Изгубеното “. Родени или пораснали измежду залповете на Голямата война, студените зими на капитулацията или горчивите времена след Ньойския мир, тези хора се развиват с необикновен дух и друг взор към света. Някои от тях израстват герои, други се трансформират в чудовища, а трети търсят своя път в сенките. Сред последните е и героят на сегашния роман – Димитър Панчев.

„ Изглед от местността „ Кръста “, картина от Йозеф Обербауер, края на XIX век (днес кв. Лозенец)

Димитър е роден през 1924 година в квартала, който през днешния ден назоваваме „ Лозенец “, а тогава – Курубаглар – „ сухите лозя “. Дълго време тези земи са пустеещи овошки или нечии градини в покрайнините на към момента младата столица. След 1921 година, държавното управление стартира да настанява там българи потърпевши в хода на Голямата война, както и на бежанци от Вардарска Македония, които заливат страната след Ньойския мир. По същото време към днешния площад „ Журналист “ стартират да се строят къщите, известни преди 1944 година като Журналистическия квартал. 

Семейството му принадлежало към бедните прослойки на тогавашна София. След войната стопанската система била в рецесия, която се задълбочава още повече след срутва на Уолстрийт през 1929 година През 1932 година България дефинитивно се отхвърля опитите си да резервира сходството на „ златен стандарт “, което се пробва да крепи след Първата международна война. Въпреки компликациите, родителите на Димитър дават и последните си пари за д аго запишат да учи във Втора мъжка гимназия – едно от най-престижните учебни заведения в тогавашна София (днес 22-ро приблизително учебно заведение „ Георги Раковски “ – б.а.).

В средата на 30-те години, когато Димитър постъпва в гимназията България е друга от времето, когато се ражда. През 1934 година страната последователно минава в ръцете на следени от Борис III държавни управления. Опозицията е разединена и разгромена. Същевременно годините на мир и непоклатимост водят до възобновяване на стопанската система. Буржоазната каста се възражда от пепелта на 1920-те. В учебно заведение Димитър става очевидец на конфликта на два свята – синовете на работническата класа, които се срещат с потомците на богатата междинна класа. Макар в България от дълго време да няма аристокрация, българите още през XVIII век развиват едно особено за американците качество – че парите носят възприятие за аристократизъм. Така традицията на чорбаджиите и селяците се придвижва през XX век в срещата на служащите и буржоазията. Макар надалеч от историческия детерминизъм и неизбежната борба, за която приказват историците-марксисти,  сходно взаимоотношение на класите неизбежно води и до борби. 

Това, което ориста е лишила на Димитър като финансов средства е компенсирала с изострен разум, упоритост и нерви от стомана. Пред очите на младежа се разпростират два разнообразни свята – единият на хората, които броят стотинките с цел да оцелеят и другият на тези, които се хвалят със скъпите си облекла, часовниците или някоя нова облага – автомобил, вила, бижута и така нататък Това построява у него едно изключително възприятие за правдивост. Изгражда и желанието той самият да разполага със средства с цел да живее по този начин, както счита, че би трябвало да живеят богатите. Именно заради тази причина, Димитър избира път, който не един или двама оправни и интелигентни българи избират в онази ера – престъпността. Изборът му бил съдбоносен и от образеца на родителите – хора, които превивали тил от работа, без да могат да натрупат каквото и да е положение. 

Започнал с обири на дребно. Спечелените пари харчил с цел да черпи съучениците си, които възхвалявали кварталният хитрец. Макар и интелигентен, учебното заведение се оказало тясно за него и още през втората година в гимназията почнал да се скатава от часовете. Започнал да прекарва много време в кръчми и кафенета – задимени, мрачни места, в които тогава се събирали всички хаймани и авантюристи от работническата класа. Именно от тях Димитър, който наричали и Митко Кьоравия с пушката поради навика му да държи едното си око притворено, почнал да попива концепциите за гражданска война на пролетариата, обществено тъждество на всички и обичаното му – преразпределение на богатствата.

С израстването, Димитър се развива като извънредно съобразителен и артистичен зевзек, който бързо умеел да влиза под кожата на близките. В края на гимназиалните си години почнал да ограбва домовете на богатите, като постоянно давал съвсем цялата си плячка на небогати служащи от крайните квартали, а за себе си запазвал по някой безценен костюм или аксесоар, с който да укрепи аристократичния тип, който обичал да си придава. Все по-дръзките му кражби стартират да се трансформират в заглавия за столичните вестници, които разгласяват славата му. По това време към момента никой не свързва Димитър Попов и Царят на вилите. Полицията търси причинителя, ужилил не един или двама от най-високопоставените хора в града. Негова съществена цел са вилите, които се появили по скатовете на Витоша, най-много в днешния квартал Княжево. Философията му, както показва Георги Марков в своите „ Задочни репортажи “, била че всяка вила е издигната с кражба – че всяко прекалено благосъстояние е добито за сметка на някой дрипльо. Именно поради това, Димитър като някакъв български Робин Худ вземал от богатите и раздавал на бедните. 

Звънец от Народното събрание на България, с който страната е оповестена за Народна република, 15 септември 1946 година, Национален исторически музей, София

В последна сметка, Димитър бил хванат от полицията, която доста повишила своята зоркост и фрапантни ограничения в хода на избухналата към този момент Втора международна война. България се трансформирала в излъган остров на спокойствието измежду разбушувалото се кърваво море на най-жестокият спор в човешката история. Попадането на Димитър в пандиза напълно не поставя завършек на неговата сага. Там то бързо се сближава с политическите пандизчии – комунисти и анархисти – същите хора, които го въодушевяват в неговите юношески години. Поради обстоятелството че лежи за кражби, а не за закононарушения против страната, Димитър има по-голяма независимост на придвижване. С вродения с нюх за дълготрайни вложения, той се съгласява да е пощальон сред обособените полит-затворници. Така, Димитър бързо става непосредствен до някои значими фигури от българската история след 9-ти септември, 1944 година Общуването с уверените комунисти – тъй като тези в пандиза, за разлика от пристигналите след това от Москва, в действителност вярвали в светлото социалистическо бъдеще на България, дефинитивно спечелило Димитър за левите хрумвания. Той прегърнал схващането че комунизмът е най-пряк път за битка против несправедливостта на „ хората с вилите “.

Когато пристигнал проведеният от армията прелом на 9-ти септември, Димитър Панчев незабавно попада измежду челните редици на комунистите. С оглед на неговия богат престъпен опит, Димитър от топ нарушител и апаш, се трансформира в топ следовател на новата „ национална милиция “, занимаващ се точно с разкриването на обири и залавянето на крадци. Димитър бързо се издигнал в йерархията на милицията, минал наложителната спомагателна кадрова подготовка и в последна сметка се озовал на началническа позиция. Уменията, които бил натрупал през годините, се оказали скъпи в разкриването на немалкото обири, които съпътствали живота на софиянци в годините на бедност, когато стопанската система била унищожена не от войната, а от новия режим и неговата „ мъдра “ икономическа политика. 

Дори и този процес на историята обаче не предлага действителният й свършек. С времето, Димитър вижда, че политическият хайлайф, на който спомага напълно праволинейно и целеустремено се трансформира в същите тези „ хора с вилите “, против които е роптал през цялото си юношество. Управлението на Вълко Червенков освен не носи обществена правдивост и тъждество, само че и демонстрира, че преразпределението на богатствата напълно не върви в посока на пролетариата (какъвто в България действително в никакъв случай не  е съществувал – б.а.). В тази обстановка, Димитър, постоянно правилен на правилата си, избира достолепието. 

Той подава оставка от заемания следователски пост, предизвиквайки недоумението на своите сътрудници. Запитан за какво, ироничният му отговор е, че не разполага с уменията да хване крадците, които би трябвало да бъдат хванати. Отново Георги Марков – единствен разказал цялостната му история, отбелязва че дълго време за Димитър не се чува нищо. Докато не била обрана първата вила край София на някой от заместник-министрите. Крадецът откраднал всичко, включително и пианото. Поле за изява на завърналия се към остарелия си поминък Цар имало пребогато – освен старите вили, чийто притежатели лежали в лагери или подземен в всеобщи гробове, а новите се хвалели с партийни книжки, само че и новото потомство вили, издигнати от алената аристокрация след 1950 г. 

Обирите още веднъж придобили заплашителен обсег. Този път нямало вестници, които да разнесат легендата – въпреки всичко народа трябвало да се държи в незнание – престъпност в Народна република България нямало, не и публично. Колегите му в престъпния отдел скоро се сетили за него. Нямало шумна акция – знаели къде живее, потърсили го и го повикали да се яви в милицията. Провели разпит, въпреки всички да знаели отговорите. Запитан за какво продължава, Царят отговори че отново са се появили вили като в края на 1930-те. На коментара че това са вили на национални хора, Димитър запитал къде са вилите на служащите от предприятията и коя е тази национална власт, при която единствено шепа хора държат всички национални богатства. За тези въпроси нямало отговор, единствено безмълвие. Пуснали го, само че след седмица Димитър преднамерено ограбил вилата на върховен функционер от партията, управителен кадър в Министерство на вътрешните работи – съгласно Г. Марков може би даже самия министър. 

Този път го прибрали и го вкарали в пандиза – същият този Софийски затвор, в който Димитър станал набожен болшевик. През годините неколкократно му предложили опрощение в случай че се закълне да не краде повече. Верен на себе си, Царят декларирал че незабавно щом излезе, ще стартира да обира още веднъж дотогава, до момента в който има „ хора с вили “. Неспособни да пречупят един уверен болшевик, подправените приятели оставили Димитър Панчев в пандиза до гибелта му.