Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Какво е първото нещо, което ви идва на разум, когато чуете думата „ светец “? Вероятно някоя икона или концепцията за богобоязливост и непорочност. Светците обаче са били хора като вас и мен – от плът и кръв, движени от желания, упоритости и пристрастености. Това, което ги отличава от нас не е тяхната тленна плът и нейните дефекти, а голямата воля, която им разрешава да надскочат светското и материалното и да подчинят своя път и своята орис на една по-велика идея, „ по-голяма от живота “, както споделят англичаните.

През вековете е имало най-различни светци. Светци-войни и светци-лечители, светци-отшелници и светци, които са водели разпътен живот, преди да се разкаят и да се отдадат на Бога. Има и такива, като св. Алберт от Сосасон, който поял миряните с бира и по този начин ги предпазил от редица епидемии и инфекции, които се разпространявали посредством нечистите водоизточници. В последна сметка, той станал светец-покровител на бирата. Има обаче единствено един светец, който със своя разум и дело е донесъл просвещение на стотици милиони хора по света и не инцидентно, дружно с брат си, е разгласен за светец-покровител на Европа – Св. Константин-Кирил Философ.

Светите братя Кирил и Методий са едни от най-тачените духовници в международната история и евентуално най-важните книжовници в историята на християнската черква. Естествено, за техният генезис се водят яростни разногласия. Всеки от локалните балкански нации претендира да е привързан с произхода им. Реалността е много елементарна и евентуално сложна за преглъщане от съвременниците ни през днешния ден, само че ето по какъв начин стоят нещата:

Константин (за да разберете по кое време става Кирил четете до края – б.а.) е роден през 826 или 827 година в Солун. Методий, по-големият му брат, е роден ок. 815 година Двамата са синове на друнгарият Лъв – върховен византийски магистър и един от отговорниците за сигурността освен на Солун, само че и на цялата „ тематика “ (военно-административна област) към града, заемайки длъжността протостратег (т.е. генерал). Майка им – Мария, произхождала от локалните славянски племена, които населявали долното течение на р. Струма. По стандартите на византийската обществена подчиненост, това било високопоставено, въпреки и провинциално семейство, чийто наследници можели да се надяват на положително кариерно развиване и даже надграждане на бащините достижения и позиции. Какви тогава са Светите братя?

Отговорът е елементарен – те са римляни или както ги назоваваме ние ромеи (от гръцкото ромайой). Как по този начин? Ами доста просто – в онази ера, етническият генезис на индивида не е означавал безусловно нищо. Единствено и единствено културно-политическата принадлежност и самоопределяне са имали действително значение за тогавашния субект и общество. Не може да има никакво подозрение, че  както огромна част от поданиците на Източната римска империя (или Византия), Кирил и Методий са имали „ римско “ (или в случай че предпочитате – „ византийско “) съзнание. Оттук на сетне, всевъзможни етнически разногласия става безсмислени, тъй като никой от двамата не би се определил като нищо друго с изключение на „ ромеин “/ “римлянин “, ако можеше да ги попитате през днешния ден.

Детството на Константин не стартира рисковано, въпреки и напълно да не му липсва динамичност. Като по-малък наследник, той нямало да наследи фамилния поминък (тази чест се пада на Методий и той в началото поема по пътя на татко си – б.а.), а бил жертван на идващото главно занятие на аристократите – църковното занятие. Благодарение на своя разум и на познанствата на татко му, Константин, получава достъп до най-хубавото обучение за това време.

Колко образован е бил той в действителност? Първата си книга – „ Похвала на св. Григорий Назиански “, написва още преди да е приключил гимназия (казано по днешните просветителни стандарти). Успехите му са толкоз високи, че Теокист – един от първите министри (логотет) на империята, го вижда и упорства да бъде записан в Магнаурската школа – тогавашната версия на университет в Константинопол. На това място си дават среща най-големите мозъци в Средиземноморието, експерти по филантропични и богословски науки. Още преди да замине за столицата, Константин написва своята втора творба – „ Соломоновата молитва “. Струва си да отбележим, че заминаването му за Константинопол се случва през 843 година – т.е. на 16, Константин има към този момент 2 издадени книги и влиза в университет.

Още с идването си в Магнаурата съумява да завоюва сърцата на всичките си преподаватели. Научава цялата средногръцка граматика за три месеца, след което се посвещава на астрономия, геометрия и музика, а паралелно с това чете на старогръцки записаните творби на Омир. Според житието му, изучил всички „ изкуства “. Какво значи това? През междинните епохи, науките били групирани в така наречен „ седем свободни изкуства “ – геометрия, астрономия, музика, логичност, математика, изразителност и граматика. На процедура, Константин усвоил всичките на едно удивително равнище.

Както видяхме, граматиката му лишила ок. 3 месеца, след което почнал да гълтам всички налични познания и в другите области. Благодарение на опазването на античното завещание в Константинопол, Константин усвоил освен достиженията на християнската цивилизация, само че и се докоснал непосредствено до оригиналите на древногръцките и древноримските учени. Достатъчно е да отбележим, че преподавателят му по математика – Лъв, не инцидентно е почетен с прякора „ Математик “ с цел да ни стане ясно защо равнище на образование става дума. Друг преподавател на Константин е и бъдещият патриарх Фотий – индивидът, виновен за покръстването на българите.

След като приключва Магнаурската школа, Константин се подстригва за духовник и се отдава на духовно-научна активност. Това уединение не трае дълго. През 850 година, когато Константин е на 23/4 година, Фотий го назначава за собствен заместител в Магнаурата – т.е. Константин добива сан, еквивалент на професор преди да е навършил четвърт век. За съпоставяне, през днешния ден „ млад професор “ е човек на 40-45 години. Причина за това се оказва една преживелица от 847 година, когато 20-годишния Константин съумява да обори и жигосах доста по-възрастния и умел духовник и схоластик Йоан Граматик, неприкрит последовател на иконоборството. С други думи, като се изключи че самият той става професор, Константин към този момент поставя доста от сътрудниците си в дребния си джоб чрез своите умения.

Именно в този стадий от живота му излиза наяве за какво има професори и професори. Константин е непретенциозен, преклонен и предан на вярата и науката. Въпреки брилянтния си разум, той не е горд и надменен. Не търси популярност, не се стреми към почести и може би точно поради това ги печели с такава лекост. Мнозина на негово място биха си повярвали и биха се обкръжили с блюдолизци и послушни следовници. Константин се обкръжава с книги, уединение и отдаденост.

Макар и да търси уединението и спокойствието, Константин към този момент е привлякъл вниманието на византийския църковен и политически хайлайф и те са твърдо решени да употребяват гения му. Именно затова, неговият настойник, преподавател и другар Фотий, го взема със себе си по време на богословска задача в Арабския халифат. Това се случва през 855 година Константин още не е навършил 30, а към този момент е проводен да пази всички правила и полезности на християнството в диспути против най-опитните, изтъкнати и движимости познавачи на кораническото право. За да е сигурен че ще се оправи със комплицираната задача, Константин влага своя брилянтен разум в деяние и в границите на няколко месеца подготовка, до момента в който пътуването стартира, той научава арабски.

Пътят от Константинопол до Багдад е всичко друго само че не и лек. Хиляди километри през населявани с разбойници планини, негостоприемни полупустинни области, без да загатваме граничната зона сред Халифата и Източната римска империя. Там се срещат всевъзможни банди ренегати, наемници, авантюристи, както и войни-еретици, фенове на редица секти, отхвърляни от двете империи. Макар житието на светеца да мълчи по тематиката, пътят на Кирил и Фотий до арабската столица надали е бил отегчителен. Когато се завръща от духовната си задача.

Константин се пречиства давайки обет за безмълвие с избран период, след което се отдръпва в малоазийски манастир, където към този момент от няколко месеца живее брат му Методий, напуснал своя всемирски път на админи и войник в Егейска Македония. Именно в манастира „ Св. Полихрон “, двамата братя стартират да работят по основаването на нова книжовност, с която да разпространят християнското слово измежду славянските нации. Използвайки знанията по диалектите на славяните, добити от майка им и записани в съществуващи по това време книги, двамата поставят основите на своето бъдещо, висшо постижение.

През 860 година, Константин напуща манастира „ Св. Полохрон “, откакто е свикан персонално от император Михаил III за осъществяване на духовно-дипломатическа задача при хазарите. Именно по това време, могъщият Хазарски хаганат търси опция за приемане на една от международните религии. В двора в Семендер се явяват представители на юдаизма, западното християнство и Арабския халифат. За да си подсигурява късмет за триумф в покръстването, императорът, съветван от издигналия се в патриарх Фотий, изпраща Кирил. Отново впрягайки своя всеизвестен разум, Константин съумява да научи съвършен иврит, с който да води религиозните диспути с равините на личния им език.

Обучението му по иврит приключва когато идват в град Херсон – най-северното византийско притежание на полуостров Крим. Тук, като се изключи че се дозапознава с еврейската богословска книжнина, Константин превежда осемте граматически книги на евреите на гръцки, с цел да могат и последващи генерации богослови да бъдат по-добре готови за сходни кръстителски задачи. Пак по същото време, Кирил се среща с еврейски проповед, произхождащ от самаритяните. От него, Константин научил сирийския (сириак) език и го добавил към богатата сбирка от лингвистичния знания, с която към този момент разполагал.

Докато обитавал в Херсон, Константин и брат му Методий взели участие в задача по намиране и възобновяване на мощите на св. Климент Римски, изгубени в Черно море. Мисията се увенчала с триумф и по този мотив Константин написал още една литературна творба, както и няколко църковни химна. Същевременно, Константин се застъпил и за покръстените кримски готи, атакувани по същото време от хазарите. Духовникът-дипломат преговарял сполучливо с хагана и избавил локалните християни. В следствие, на път за хазарската столица, Константин и Методий са нападнати от маджарите (унгарци), живеещи тогава в днешна Югоизточна Украйна. След поредност от ангажименти, задачата продължава напред, преодолявайки и тази заплаха.

След тези нови духовни подвизи, Константин и Методий доближават до хазарската столица и договарят сполучливо с хагана. Макар в църковен проект договарянията да не били изключително сполучливи, Кирил съумял да контракти съюз сред хазарите и източната римска империя, а хаганът, в символ на благосклонност, освободил 200 души военнопленници. Константин записал дебатите, които водил с арабските и еврейски проповедници. В следствие, тези мемоари били систематизирани и завършени в осем книги от брат му Методий. На връщане към Константинопол, Константин още веднъж посетил Крим и покръстил няколко клана от племената на аланите, населяващи тези територии. След сполучливото си завръщане в Константинопол, Константин още веднъж е притеглен като учител в Магнаурската школа.

Спокойствието му не трае дълго. Още на идната година, император Михаил III натоварва Константин и Методий с нова задача. Пространното житие на светеца, именуван към този момент с прозвището Философ, показва че той бил мощно изтощен от задачата при хазарите и бил „ болен телом “ – т.е. страдал от някакво заболяване, хванато по време на дългия и подъл преход из черноморските земи. Въпреки това, когато императорът дава на Константин и брат му Методий опция да покръстят моравците и да им дадат книжовност, те откликват. Отваря се идеална опция да довършат своя план, над който са работили към този момент над половин десетилетие. През 863 година, откакто потеглят по Виа Егантиа и хващат транспортен съд от Драч през Адриатика, Светите братя доближават Велехрад – столицата на Великоморавия.

Между 863 и 867 година, Константин, Методий и техните възпитаници, които ги придружили в задачата им, развили мощна книжовна активност във Великоморавия, само че освен. Те отделили време на кръстителска и просветна активност и в прилежащото Панонско княжество – славянска страна, ситуирана сред Великоморавия и България. Там, Константин обучил 50 възпитаници и популяризирал писмеността, която той и Методий донесли със себе си в Моравия – глаголицата.

През 867 година, Светите братя поемат назад към Константинопол. По пътя минават през Венеция – тогава византийско притежание. Тук, Кирил влиза в изострен спор с християнски духовници, последователи на Триезичната доктрина – схващането че Светото писание може да се записва единствено на иврит, латински и гръцки. Използвайки своята колосална богословска подготовка, Константин оборва Триезичната доктрина и пази правото на всеки народ да слави Бог на собствен личен език.

Няколко месеца по-късно, макар преврата във Константинопол, където на власт идва Василий I Македонец, а настойникът на Светите братя – Фотий, е отлъчен, те отпътуват за Рим на нова духовно-дипломатическа задача. Заедно с тях са и учениците им. Посрещнати са задушевно от папа Адриан II и висшото римско духовенство. Светите братя носят със себе си мостри на новото, славянско слово, които са благословени от папата и получават признанието на римската черква за канонични – следващ гвоздей в ковчега на Триезичната доктрина.

По време на престоя си в Рим, Константин се разболява тежко – било от нова подла болест или от обновяване на проблемите, добити в Хазарския хаганат пет години по-рано. Във всеки случай, за духовникът излиза наяве, че този път няма да успее да се пребори със гибелта. Петдесет дни преди да се спомине, Константин приема монашеска схима (т.е. непоколебим обет) и името Кирил, с което ще остане в историята на християнската религия и славянската книжовност. Умира на 14-ти февруари, 868 година и е заровен в Рим – гробът му и до през днешния ден е място за поклонение – локация с неповторима сила и лъчение, способна да смири и най-бурния дух.

Пътешественик, академик, свещеник, просветник, кръстител, Константин-Кирил Философ е без подозрение една от най-забележителните персони освен на своето време, само че и в европейската история като цяло. Макар „ Глаголицата “, която той и брат му Методий основават да не просъществува като жива книжовност до през днешния ден, тя се употребява от славяните в Панония, Хърватия и Босна чак до XV век. Същевременно, Кирил възпитава цяло едно потомство възпитаници – всеки от тях воин на своя лична легенда. Именно едни от тях – Константин Преславски и Наум Охридски, ще застанат в основата на българската книжовност, наречена в чест на техния преподавател – „ Кирилица “.

 Снимки: Wikipedia, GettyImages