Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Историята на Европа през XVII век е пъстра и неповторима. Едва и има различен век предишното на Стария свят, побрал в себе си толкоз доста несъгласия, промени и спорове. Това е векът, в който съвсем няма година, в  която някъде в Европа да не се води война. Това е векът, в който се ражда теорията на актуалната държавност. През този век изрично науката прави крачка напред в посока актуалните си върхове по отношение на Средновековието и отново тогава философската мисъл прави колосален скок напред от времето на Тома Аквински, Анселм и Еразъм. Век на войни, на любовни истории, на открития, на популярност и на покруса. Има няколко имена, чиято биография съставлява смален модел на целия този интервал и измежду тях безспорно изпъква Луи дьо Бурбон, именуван Великият Конде.

Историята на дома Конде стартира през XVI век, когато първият принц – също наименуван Луи, поема купата, чрез водещата позиция на своя татко – Шарл дьо Бурбон, херцог на Вандом и един от най-доверените генерали в двора на крал Франсоа I. Съдбата е орисала великолепие на дома Бурбон – братовчедът на Луи – Анри, крал на Навара, излиза огромния победител от Религиозните войни (1562-1598 г.) и става държател на Франция. С това, домът Бурбон и всичките му клонове се издигат на върха на френското общество. Принцовете на Конде се трансформират във втори по значимост след самото кралско семейство.

Не е чудно тогава, че още с раждането си на 8-ми септември, 1621 година, за идващия Луи в рода се поставят всички вероятни грижи. Баща му – Анри II Конде, още от люлката му дава купата херцог на Ангиен, незабавно издигайки момчето до най-висшите кръгове на френската аристокрация. Майка му – Шарлот Маргюрит Монморанси е наследница на жанр, чиято античност и великолепие съперничат с това на Бурбоните. Малкият Луи получава най-хубавото обучение, което е налично във Франция, а в юношеските си години учи математика, право и история в йезуитския лицей в Бурж. Макар науката да му се отдава, негово главно увлечение си остава военната кариера.

Още преди да успее да се уреди на военна работа, Луи минава под венчилото. Бракът с племенницата на кардинал Ришельо – Клер Клеманс дьо Майе е по сметка и до края на дните си, Луи ще търси любовта другаде, въпреки брачната половинка му да го подарява с три деца. Едва навършил 19, Конде постъпва в армията и се демонстрира с именитата си смелост по време на обсадата на Арас (1640 г.) Макар да е представител на най-висшата аристокрация, Луи прозорливо застава на страната на кардинал Ришельо по време на заговора на благородниците, управляван от виконт Сен Мар (1642 г.). Това печели доверието на Ришельо и Луи е назначен за пълководец на главните френски сили в Белгия. Целта му е да се оправи с испанските войски там.

Още от 1555 година днешна Белгия и Люксембург са притежание на испанските крале от династията Хабсбург. За да се борят против бунтуващите се нидерландски протестанти, през 1568 година, испанците основават първата огромна професионална, непрекъсната войска в Западна Европа – Армията на Фландрия. Именно против това именито войнство би трябвало да се изправи 22 годишния Луи. Уловката е, че испанците не са губили огромно сухопътно стълкновение от 150 години.

Двете армии се срещат край градчето-крепост Рокроа на 19-ти май, 1643 година В последвалото стълкновение, младият херцог на Ангиен демонстрира брилянтното си тактическо майсторство. Той съумява да разгроми испанската конница, след което употребява артилерията и конницата си, с цел да пречупи съпротивата на терциите – именитата иберийска пехота. В края на деня, Ангиен предлага на испанците да се предадат, давайки им почетни условия, които кардинално се поставят не на надвит на полето зложелател, а на обсадена цитадела. Успехът го издига във висините на тогавашната бойна популярност – 22-годишният херцог е постигнал това, които доста по-възрастни и фамозни командири не са съумели.

Победата при Рокроа се оказва решителен миг в огромната война, която Франция и Испания водят, паралелно с още няколко европейски сили – Нидерландия, Швеция и Австрия. Конфликтът, наименуван Тридесетгодишна война (1618-1648 г.), бушува към този момент 23 години и точно триумфът на Конде е една от аргументите, довели до крайният излаз – проваляне за испанските и австрийските Хабсбурги. За този процес способстват и идващите му победи по бойните полета на Германия – борбите при Фрайбург (1644 г.), Ньордлинген (1645 г.) и завладяването на основната цитадела Филипсбург (1646 г.).

В тези интервенции, Конде си партнира с един от най-талантливите командири в цялата френска история – Анри де ла Тур, виконт Тюрен. Там, където Тюрен управлява със своя студен, прозорлив и порядъчен разум, Конде работи смело и неукротимо, хвърляйки се стремително в разгара на сраженията. Множество коне умират, носейки своя ездач в центъра на вражеските редици. Не по-малко белези красят тялото на Луи, свидетелства за доблестта му. Както споделя Алексис Зорбас – белезите са доста, само че нито един не е на гърба.

Всяка пролет Конде щурмува фронтовите линии на Хабсбургите и техните съдружници в Германия. Всяка зима, херцогът се прибира в Париж, атакувайки салоните, балните зали и бардаците със същия жар, с който се бори с враговете на Франция. През 1646 година, бащата на Луи – Анри II умира и буйният, 25 годишен мъж става принц на Конде – най-висшата аристократична купа отвън кралското семейство. Той е млад, воин от фронта и най-богатият човек във Франция – земите му включва цяла Бургундия и Бери, както и част от Лотарингия, а брат му – принцът на Конти има Шампан. Сестра им е женена за Анри Лонгвил, де-факто стопанин на Нормандия. На процедура, родът Конде управлява към 1/3 от Франция.

Това господство печели страха и неприязънта на кралица Ана Австрийска – вдовица на Луи XIII и майка на малолетния Луи XIV. Нейните страхове са подкрепени и от хитрия първи министър – италианецът кардинал Джулио Мазарини ( фр. Жул Мазарен). Мазарини желае да в профил Конде и под претекст че му дава най-важното командване, го изпраща да води обречена намеса в поддръжка на разбунтувалата се каталунска аристокрация южно от Пиренеите. Шансовете за триумф са оскъдни, а предстоящият неуспех ще урони престижа на Конде като пълководец. Неочаквано за Мазарини, през 1648 година в Белгия е събрана нова испанска войска. Останал без варианти (Тюрен се бори в Германия – б.а.), Мазарен е заставен да върне Луи във Франция. Конде не изневерява на славата си и нанася ново проваляне на испанците при Ланс на 20-ти август, 1648 година

Година по-късно, короната е изправена пред още по-сериозна опасност – свикването на Парламента в Париж, на който да се гласоподават спомагателни налози за продължение на войната с Испания, се трансформират в недоволство против кралицата-регент и първият министър. Французите са недоволни от чужденците-управници и ги упрекват за тежкото финансово състояние. Ана Австрийска вика Конде с цел да въдвори ред в столицата – нещо, с което принцът се оправя, опирайки се на грамадния си престиж.

Ситуацията обаче се променя. Увлечен от своите триумфи, персонални благоприятни условия и висша позиция измежду аристокрацията, Луи Конде взема решение да хвърли зара, и повежда собствен личен протест против регентството, останал в историята като (годината е 1650-та, същото наименование носи и предхождащия го парламентарен протест – б.а.). Заговорниците са разкрити и задържани, включително и Конде, дружно с брат си и своят шурей Лонгвил. Под натиска на провинциалната аристокрация, водачите на Фрондата са освободени, само че скоро се стига до въоръжени конфликти.

Първоначално, Парламентът поддържа Конде, само че скоро силата на висшата аристокрация стартира да плаши духовенството и Третото съсловие и те минават на страната на кралските регенти. Конде събира своя войска и застава на бойното поле против остарелия си приятел по оръжие Тюрен. Виконтът е останал правилен на Мазарен и Ана. Силите им се сблъскват на няколко пъти, само че в последна сметка Тюрен печели дуела и Конде е заставен да избяга от Франция.

Парадоксално, приютява го досегашният му най-сериозен зложелател – Испания. Конде е изпратен в Белгия, където да помогне с командването на Армията на Фландрия. Начело на испанците, той съумява да надвие Тюрен при Валансиен (1656 г.), само че в последна сметка е надвит от Тюрен и съюзилите се с Франция англичани в борбата при Дюните (1659 г.), с което Испания губи траялата 24 години война с Франция и е принудена да признае краха на своята упоритост за имперско превъзходство над Европа. Победен, Конде прави алегорично поклонение до кралския двор в Париж, коленичи пред ненавършилия пълноправие Луи XIV (Кралят слънце, който се пада братовчед на Конде – б.а.) и получава амнистия за своя протест и за службата си на Испания.

Помиряването с Конде е значима стъпка в издигането на Луи XIV, който по този метод притегля на своя страна най-влиятелният благородник в кралството. Конде, дружно със фамилията си, се отдръпва в шато Шантили, където се отдава на заслужена отмора. Край него бързо се оформя интелектуален кръг, събрал в себе си някои от най-изтъкнатите имена на тогавашна Франция – Ла Фонтен, Молиер, Жан Расин, Никола Боало, Пиер Никол, Луи Бурдалу и Жак-Бенин Босюе. През идващите 8 години, отдихът на Конде е пресечен единствено един път, през 1664 година, когато се застъпва за живота на финансовия министър Фуке. Арестът на Фуке от Шарл д‘Артанян, капитан на кралските мускетари, в следствие служи като основа за романа на Александър Дюма – „ Виконт дьо Брежелон “.

Конде е свикан още веднъж на военна работа през 1667 година, когато Франция влиза в временен спор против Испания. Действията на Конде довеждат до завладяването на региона Франш Конте – последната част от средновековна Бургундия, която към момента не е в ръцете на французите. Веднага след края на тази така наречен Война на деволюциите, Франция се конфронтира с Холандия. В борбата при Сенефе (1674 г.), Конде печели последната си огромна победа, не против кого да е – съперникът му е младият Вилем Орански, бъдещият крал Уилям III Английски. Успехът е реализиран след кървясъл конфликт, в който 53-годишният Конде още веднъж е във вихъра на сражението, понасяйки няколко рани и губейки три коня под себе си, простреляни от противников огън.

Година по-късно, Луи води последната си акция. Няколко седмици преди да дойде по поречието на Рейн, австрийско гюле погубва неговият брат по оръжие и прочут конкурент – Тюрен. Конде поема командването на рейнските войски и демонстрирайки за следващ път тактическия си талант, надиграва един от най-опитните хабсбургски генерали – Раймондо Монтекуколи.

След този триумф, Конде се отдръпва дефинитивно в имението си Шантили, борейки се с пристъпите на подагра, които разюзденият му живот докарват след себе си. В края на дните си съумява да ожени внука си Луи дьо Бурбон (бъдещият принц Луи III Конде) за Луиза-Франсоаз – противозаконната щерка на Луи XIV и любовницата му мадам дьо Монтеспан. Последните си години прекарва в комфорт, метафизичен диалози със своите другари интелектуалци и пушенето на лула пред камината. Богат и възрастен, Луи не обръщал изключително внимание на домашния си външен тип – разказват го като носещ остарели, оръфани облекла, без да го е грижа за дупки и кръпки, стига да са му комфортни. Когато умира на 11-ти декември, 1686 година, крал Луи XIV декларира с тъга – „ Загубих най-великият мъж в своето кралство! “

Снимки: Wikipedia