Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за метода, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Европа при започване на XVII век е място на войни, принуждение и набожен фанатизъм. Континентът е накълцан на стотици страни, които водят война по сред си съвсем непрекъснато, групирани в дребни или огромни съюзи. Онези страни, които се намират в периферията на Континента – Англия, Испания, Русия и Дания, се пробват да потърсят уголемение и достъп до нови запаси посредством колонизиране на останалата част от света. Въпреки това, голям % от ресурсите им продължава да се гълтам от несекващите европейски спорове.

За тези страни, които са приклещени в централната част на Европа, е отредена жестоката орис да бъдат непрекъсната сцена на политически и стопански упоритости. Това важи изключително доста за владенията на австрийските Хабсбурги – най-могъщата династия в немските земи. Окичени с купата на императори на Свещената римска империя, Хабсбургите претендират за господство в Централна Европа. В плеядата им от владения блестят короните на Бохемия (Чехия) и Унгария, както и почести свързани с не един или два антични рицарски ордена, измежду които и този на Тевтонските рицари.

С огромната мощ идва и огромната отговорност, както ни учи чичото на Човека паяк. В случая с Хабсбургите, на плещите им тежи отговорността за религиозния и политически мир в немските земи, както и отбраната на Централна Европа от домогванията на Османската империя. За да се усложнят дилемите в допълнение, доста от владенията им са обитаеми с протестанти – деноминации на почналата като еретично придвижване Реформация ок. 100 години по-рано.

Протестантите не са последователи на про-папската политика на Хабсбургите и постоянно с дейностите си затрудняват реализирането на ефикасна вътрешна и външна политика от страна на императорите. Не липсат и вътрешните дрязги в династията, домогванията за власт, интригите, кръвосмешенията и машинациите, почтени за не един сериал, кадърен умерено да засенчи „ Игра на Тронове “.

В тази яростна конюнктура, на 24 септември, 1583 година в Херманице, Бохемия се ражда дребният Албрехт Венцел Еузебиус декор Валдщайн. Днес селцето се намира покрай границата с Полша, само че тогава е част от доминираните от чехите земи, включващи и прилежащите области Лужица и Силезия, които през днешния ден са в състава на Германия и Полша. Семейството на Албрехт – рода Валдщайн, е формирано от дребни аристократи – протестанти, които не разполагат с кой знае какви средства или владения. Баща му Вилем е измежду германоезичните чехи, до момента в който майка му – Маркета приказва на чешки и в последна сметка дребният Албрехт израства с чудесно притежаване и на двата езика.

Съдбата на е благосклонна към момчето – майка му умира, когато той е на 10, а татко му си отива две години по-късно. Опеката на младия Албрехт е поета от чичо му, който не щади средства с цел да го образова. Момчето учи в протестантското учебно заведение в Голдбург, Силезия, след което посещава лутеранския университет в Алтдорф. Между 1600 и 1604 година обикаля из Европа и посещава лекции в университета в Болоня и Падуа, трансформирайки се в човек с необятен мироглед и усет към разрастващата се тогава барокова просвета. Успоредно научава и още езици – с изключение на немски и чешки, към този момент приказва свободно италиански и латински, а също така се оправя и с испански и френски.

След завръщането си в родината, младият Валдщайн се записва в армията на Хабсбургите и се бори против унгарските бунтовници, водени от Ищван Боцкай. Унгарците надигат глава в самия завършек на следващата Хабсбургско-османска война (1593-1606 г.), изтощени от непрекъснатите походи и борби, които се водят на тяхна територия. Изглежда битката със силите на Боцкай и увлечението му по италианската просвета се съчетават със устрема му към издигане в обществената подчиненост и през 1606 година, Валенщайн взема решение да одобри католицизма.

Промяната в изповеданието му печели положителни другари измежду австрийските йезуити. Религиозният медал се е трансформирал в основен обществен и политически фактор в империята на Хабсбургите. Именно посредством познанствата си там, Валдщайн съумява да се ожени за богатата вдовица Лукреция Некшова. Бракът му дава достъп до забележителните й средства и владения в Моравия (дн. Източна Чехия). Когато Лукреция умира през 1614 година, Албрехт се оказва стопанин на цялото й завещание и с помощта на него се заема да продължи пътя си към политическите върхове на империята. Съдбата му предлага благоприятен случай да изпъкне и да притегли вниманието на император Фердинанд II. През 1617 година, Хабсбургуте стартират война против Венеция за владението на полуостров Истрия (дн. Словения и Хърватска) и Албрехт бърза на свои разходи да образува отряд конници в работа на своя държател.

Тук е нужно да се кажат две думи за този развой на привикване на войски. По това време, военното дело в Европа е доминирано от наемниците. Континентът е цялостен с ветерани от десетките местни спорове, които непрекъснато си търсят работодатели. Шотландци служат в Русия и Бавария, ирландци се борят за Швеция, а ветерани от Италия и Белгия запълват числения състав на испанските войски. Принципът за организация на наемническите отряди наподобява на модерна стартъп корпорация. Няколко съдружници се събират, обезпечават средства и с тях събират хора и оръжие.

В следствие, те оферират услугите си на някой шеф – нормално крал, императори или херцог, който покрива първичната им инвестиция и стартира да им заплаща прехрана в подмяна на тяхната активност на фронта. Колкото повече акции води една наемническа компания (на британски думата за „ рота “ и „ компания “ неслучайно съответствува – б.а.), толкоз по-добри бизнес връзки построява с другите контрактори – и бойците, и занаятчии, превозвачи, снабдители, банкери, лихвари и така нататък

Онези командири на наемнически елементи, които се потвърждават като надеждни и сполучливи по-лесно печелят контракти с богати работодатели и по-лесно притеглят личен състав за своите инициативи. Логиката е безусловно същата, каквато е и през днешния ден за компаниите, които търсят да получат контракти за аутсорснати планове от огромните корпорации. Именно в такива бизнес случки се впуска Валдщайн и, както се оказва, има много добър усет за бизнеса на войната.

През 1618 година, чешките протестанти се подвигат на протест против Хабсбургите. Причините са на първо място обществени и религиозни, само че съответният мотив е онаследяването на империята от Фердинанд III – херцог на Щирия и предан почитател на католическата идея. Представителите на новия държател са изхвърлени през прозореца на Пражкия палат в рова долу. Според католическата легенда, оцеляването им се дължи на ангели, които се спуснали от небето с цел да ги спасят. Според протестантската версия, хората на Фердинанд III улучили няколко купчини изпражнения, плуващи в полупразния трап на крепостта и това омекотило рухването им. Във всеки случай, пражкият протест обгръща огромна част от бохемските земи.

Скоро към тях се причисляват и протестантите в Австрия и Моравия, а князът на Трансилвания – Габор Бетлен, получава благословията на Османската империя да се намеси в назряващия спор. Сякаш това не стига, един от най-виятелните благородници в немските земи – граф-палатинът на Рейн Фридрих V Вителсбах, се афишира за крал на Чехия и е определен с болшинство от протестантските бунтовници. В положение на цялостна безисходица, Фердинанд III се обръща за помощ към Католическата лига – съюз от южногермански страни, воден от Бавария. Освен това, императорът раздава и последните си средства с цел да ангажира наемници в своя работа. Валдщайн, който е фамозен с про-имперските си възгледи, бяга от бунтовна Моравия с цялото си имущество и отмъкнатата от него регионална хазна, и бърза да провежда нов отряд в работа на Хабсбургите.

Оказва се, че Албрехт, който преднамерено сменя семейството си на по-германско звучащото Валенщайн, залага на вярната идея. През 1621 година, неговият кирасирски полк взе участие в борбата при Бялата планина, в която бунтовниците са дефинитивно разгромени от про-имперските сили. Победата дава късмет на Валенщайн да си върне отнетите земи в Моравия и да ги уголеми, присвоявайки си владения на свои съседи-протестаннти, чието имущество е иззето от победилата католическа секта. През идващите четири години, тези владения ще се усилят доста и ще бъдат обособени в независимото херцогство Фридланд.

Така, единствено в границите на половин десетилетие, бедното протестантско момче от Херманице израства до първи херцог на Фридланд и един от най-прочутите пълководци на своята ера. Причината за това се крие в неговата умела приложимост на наемниците, които привиква и за които заплаща с персонални вложения. Валенщайн ловко манипулира короната, съгласявайки се да просрочи дължими суми когато императорската хазна е празна. По този метод Албрехт печели от ден на ден благосклонностите на Фердинанд III, който е безпределно длъжен и задлъжнял на своя военачалник.

Успехите на бойното поле, съчетани с извънредно далновидната политика към персоналните му земи, средства и партньори-контрактори, издигат престижа му на равнище, за което малко на брой военни предприемачи могат да мечтаят. Валенщайн към този момент е кадърен да наема освен обособени роти и полкове, а цели армии, които служат под негово командване. Контракторите в тях с наслада одобряват да изпълнят услугите, които той аутсорсва, трансформирайки се в медиатор сред императора и по-дребните ешелони на наемническото съсловие.

Казано на актуален език, той е индивидът, разпределящ държавните фондове от поръчителя към подизпълнителите. В хода на този роцес, Валенщайн печели цяло положение. Парите са вложени в закупуване на още земи, във вфинансиране на още армии и в нахлуване във всички аспекти на наемничексия бизнес, включително и логистиката. Идеята му, както всеки сполучлив предприемач, е да затвори индустриалния цикъл и да трансформира армиите си в самодостатъчни организми, при които всеки военен, учредителен и продоволствен стадий, е зависещ на вложители, които са негови доверени хора.

Успехите на бойното поле също следват един след различен в резултат на това, че Валенщайн не пести пари, с цел да наема единствено най-опитните и безскрупулни бойци. Под върховенството на граф Йохан Церклаес декор Тили – човек, който безспорно ще би трябвало да се появи в тази графа, Валенщайн продължава да натрупа дивиденти. Към 1625 година, той към този момент е станал херцог на Фридланд, а същата година се дами за Изабела Катерина декор Харах – дъщерята на най-доверения консултант на император Фердинанд III. До тук кариерата му би била задоволителна, с цел да му завидят мнозина аристократи от епохата с надалеч по-престижен генезис от неговия. Но ориста има още проекти за Албрехт.

През 1625 година, протестантските сили в немските земи са съвсем изцяло разрушени от армиите на императора. За да ги избави, във войната се намесва краля на Дания – Кристиян IV. Дания е една от най-богатите и авторитетни протестантски страни по това време. Ако успее да отбрани тази си позиция, Кристиян може да се окаже най-могъщият човек в Северна Европа. Влизането на Дания във войната дава нови сили на протестантите и вместо спорът в Свещената римска империя да затихне, той се разгаря още по-ожесточено.

В тази обстановка, Валенщайн получава своя златен късмет. Католическата лига още веднъж изпраща граф Тили в помощ на императора, само че в този момент и Албрехт се намесва, свиквайки цяла наемническа войска, която да служи само и единствено на Фердинанд III. Докато Тили обслужва и баварските ползи, Валенщайн се кълне, че за него има единствено един същински стопанин. Тази клетва и връзките на тъста на Албрехт са задоволителни, и на него е поверено висшото командване на имперските войски. Валенщайн оправдава доверието, което му е гласувано и във вихрена акция в днешна  северозападна Германия, той и Тили смазват протестантските сили и посрамват датския крал, помитайки войските му в борба след борба.

Имперските ветерани, които към този момент половин десетилетие не познават усета на провалянето, скоро се оказват на прага на самите датски владения. Към 1630 година, императорът е в действителност стопанин на цялата си империя. Всички над 400 държавици, които я съставляват, са принудени да се покорят на волята му – нещо, което за последно се е случвало по времето на Хоенщауфените през XIII век. До огромна степен, заслугата за това състояние е на Валенщайн и той се къпе в популярност и великолепие. Нещо повече, античното херцогство Мекленбург му е предадено в персонално притежание, а Фердинанд III го издига до сан генералисимус – най-висшето военно звание в Европа. За късото време, в което владее Мекленбург, Албрехт поставя в ред финансите на херцогството и усъвършенства локалната администрация, назначавайки свои хора, в чийто качества и честност не се съмнява.

Колкото по-висок е върхът, който си изкачил обаче, толкоз по-тежко и мъчително е рухването. В двора на Фердинанд гъмжи от фракции, които с право се опасяват от силата и въздействието на вездесъщият Валенщайн. Не липсват гласове, които го упрекват, че той, дребното благородниче, протяга ръка към трофеи и достолепия, които не се поставят на едно новобогаташ, издигнало се с парите на мъртвата си брачна половинка и окъпало ръцете си в кръвта на цивилното население на не една област.

Тези клюки и прекомернат мощ на Валенщайн плашат императора и той взема решение да разпусне войските на наемника, поставяйки завършек на настоящия контракт. Допълнителна тежест придават и настояванията на немските владетели, за които съществуването на непрекъсната императорска войска е опасност към автономията и сигурността на техните владения. В опит да усъвършенства позициите си измежду протестантската аристокрация, Фердинанд III връща Мекленбург на неговите законни херцози. Валенщайн е освободен от командните позиции и се завръща в грамадните си имения в Моравия, от където деликатно следи развоя на събитията в империята.

Положението, което до скоро наподобява обнадеждаващо за императора, се утежнява с бързи темпове. Горделивият и непредвидлив Фердинанд III протяга ръка на правата на протестантите, настоявайки те да върнат на Католиеската черква всички земи, които са й били отнети в хода на Реформациията. Тези теритрории съставляват забележителна част от поземлените фондове на не един граф, барон и херцог. Владетели, които въпреки и протестанти, са подкрепяли имперската идея, скоро стартират да търсят съдружници и помощ извън.

В подобаващия миг се появява и подобаващият човек. Кралят на Швеция – Густав II Адолф, именуван Лъвът на Севера, взема решение да събре мощна войска и да нахлуе в немските земи. Густав е остарял зложелател на Кристиян IV и вижда в датското оскърбление златен късмет да издигне личния си авторитет. Шведските войски, минали през сериозна военна промяна, опустошават небрежно събраните имперски сили, управлявани още веднъж от граф Тили и единствено за две години окупират ок. 40% от немските земи.

В тази спешна обстановка, Фердинанд III се сеща за своя остарял поддръжник. Валенщайн е свикан още веднъж на работа, в подмяна връщането на всичките му военни рангове и достолепия. Кралят на наемниците още веднъж влага персонални средства и единствено в границите на няколко седмици, откакто плъзва мълвата че остарелият вълк още веднъж събира глутницата, под знамената му се стичат десетки хиляди доброволци, които знаят, че там където отиде Албрехт, плячката и възможостите за замогване вървят по петите му.

С бързи и решителни дейности, Валенщайн разрушава протестантските сили, които се намират на територията на западна Чехия, след което навлиза в Бавария, с цел да прогони от там шведите, които са окупирали столицата Мюнхен. С композиция от ловки маневри и отбранителни дейности, Валенщайн принуждава шведите да се изтеглят към Саксония. Ключова е и приключилата реми борба при Алте Весте, в която шведската офанзвина тактичност е контрирана от ветераните на Албрехт, които не се пречупват за разлика от войските на починалия към този момент граф Тили. В крана сметка, през ноември, 1632 година, шведско-протестантските сили се срещат още веднъж с войските на Валенщайн при Лютцен. Силите на Густав Адолф излизат спечелили, само че самият крал-войн пада погубен в засада на група хърватски наемници. Валенщайн се изтегля през зимата на своя територия в Бохемия.

В тази обстановка, дръзкият наемник взема решение да заложи на един заключителен гамбит. Той подозира, освен това вярно, че императорът желае да го в профил още веднъж в този момент, откакто най-страшния зложелател на короната е умрял в борба. Албрехт се надява да употребява грамадната си войска, с цел да работи като медиатор сред протестанти и католици и по този метод да се трансформира в съдия и основен политически състезател за цялата Свещена римска империя.

Сметките му обаче излизат криви. Сред подчинените му има мнозина, които не утвърждават заигравката на техния шеф с довчерашните им врагове – протестантите. Нещо повече, в наемничексия поминък си има правила и един от тях е, че който предава своя шеф, може да се смята за обезсърчителен и нерешителен сътрудник по принцип. Липсата на доверие е най-страшния негатив, който един наемник може да получи.

Верни на имперската идея офицери предават желанията на Валенщайн на Фердинанд III и той заповядва дръзкия военачалник да бъде премахнат. След едно бурно угощение в Егер (дн. Хеп), Валенщайн и дребния отряд, с който идва в града за договаряния със шведите, са издебнати от група ирландски и шотландски наемници, правилни на Фердинанд. Хората на Албрехт са избити в разгара на самото угощение, а той е атакуван след среднощ в покоите си, където ирландецът Уолтър Девроу го пронизва с алебардата си.

Така, на 25-ти февруари, 1633 година, си отива най-великият наемнически пълководец в историята на Европа. Валенщайн е човек, съсредоточил в ръцете си власт, пари и въздействие, които никой от предшествениците му не е сънувал и които никой от наследниците му по поминък не би могъл да се надява да получи. Смъртта на Валенщайн се трансформира в мотив за повсеместни промени в Европа, свързани с тоталното ограничение на наемническите контингенти и възбраната за образуване на цели частни армии, които да не са под директен надзор на владетелите.

И до през днешния ден, името на Валенщайн остава известно в Европа и в международната военна история като човек с голям гений и още по-големи упоритости. Неговият нюх за организация и реализиране на икономическите, военните и политическите каузи, му печели справедливо място измежду най-големите опортюнисти и авантюристи в историята.