Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Втората половина на XIV век е необикновен интервал от историята на Европа. Черната гибел опустошава континента в средата на столетието. Пандемията вечно трансформира хода на обществената и икономическа история на Стария континент и преначертава границите на съсловията, моралните стандарти и вярата на човечеството в консервативните църковни канони. В тези бурни години се раждат мнозина приключеници. Някои от тях са идеалисти, други са опортюнисти, само че това, което ги свързва е стремежът да изживеят живота си с цялостни шепи, в един свят, в който бъдещето към този момент не се приема за даденост, а краткостта и пъстротата на човешкия живот, раждат устрема към неговото цялостно усещане във всичките му краски и страсти. В следствие, този филантропичен подтик ще бъде избран като възникване на Ренесанса.

Рицарството и обвързваните с него правила и идеали дават последните си златни плодове. Тяхната стойност ще бъде притеглена от ориста в противотежест на кървавите войни, които избухват на всички места из Европа. Някои от тези войни са въодушевени от религиозния жар на кръстоносните идеали, други са свързани с битката за наследстов на чезнещи остарели династии или се раждат дружно с амбициозните желания на нововъздигнали се крале-войни и властни феодали.

В тази динамична и пъстра в културно и обществено отношение среда, през 1364 година, в Тур (Франция), се ражда едно момче. Кръщатат го Жан – известно име, което тогава носят мнозина благородници, името, което носи и татко му – Жан дьо Менгр. Старият Жан е войник и въплащение на рицарските идеали. Заради вярната си работа доближава до най-високия боен сан в средновековна Франция – „ маршал на Франция “.

Верен чиновник на крал Шарл V, остарелият Жан съумява да уреди своя наследник да стане паж на престолонаследника Шарл VI. Едва 12-годишен, младият Жан става част от пъстрия дворцов живот в свитата на дофина (престолонаследника – б.а.) на Франция. Юношеството му минава под сянката на Стогодишната война сред Англия и Франция. След огромните провали при Поатие и Креси, французите, водени от опитния конетабъл Бетран дьо Геклен, съумяват да извърнат хода на войната, а Жан дьо Менгр получава своята бойна закалка.

Снимка: By Chronicles of Jean Froissart – http://www.bl.uk/catalogues/illuminatedmanuscripts/ILLUMIN.ASP?Size=mid&IllID=2170, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14627016

Един спор е завършил, само че незабавно стартира различен. Високомерният държател на Гент си разрешава да оспори престижа на френската корона. Луи II Бурбон е претрупан да поведе войска от френски рицари в поддръжка на правилните васали във Фландрия. През 1382 година, едвам навършил осемнадесет, Жан се бори в челните редици на френската войска, навлизаща във Фландрия. В борбата при моста на Комен, де Менгр поразява враговете си един след различен и още там, на бойното поле, неговият сеньор Луи дьо Бурбон го посвещава в рицарство. Така, с един дръзновен ентусиазъм в багра, Жан печели и шпорите си и уважението на своите братя по оръжие.

Успехът на французите против Гент, правилен съдружник на Англия, предизвика реакцията на крал Ричард II и през лятото на 1383 година, Хенри Диспенсър отпред на защита войска от Острова, нападна френските съдружници във Фландрия и единствено в границите на три седмици завладява десетина основни замъци. В отговор, Шарл VI, който е наследил татко си няколко години по-рано, заповядва на цялата кралска войска да се придвижи на север и да прогони агличаните.

Походите във Фландрия и Аквитания изострят апетита му за завършения и през януари 1384 година, дьо Менгр поема към земите на днешна Литва, където Тевтонските рицари се борят против локалните балтийски езичници. Носейки със себе си прозвището на своя татко – Бусико, което става и негово лично, Жан печели популярност в няклко конфликта през ранната пролет на същата година. Въпреки триумфите, Бусико е свикан да се завърне във Франция предвид на нов поход против англичаните в Гиена.

Грохотът на оръжията в Гаскония и Гиена още заглъхвал, когато друга британска войска, отпред с Джон от Гонт (Гент), първият херцог на Ланкастър, идва в Кастилия. Джон, осланяйки се на своето родословие, насочва рекламация към кралската корона. Франция незабавно реагира, защитавайки правата на Хуан де Трастамара. Двете страни влизат в поредност от сражения през лятото на 1385 година, а Бусико още веднъж е в епицентъра на най-кървавите боеве. В последна сметка, британските войски и техните поддръжници са рабити и изтласкани в Португалия през есента на 1386 година Следващият походен сезон още веднъж се води в Аквитания, където французите, измежду които несъмнено още веднъж свети името на Менгр, съумяват да завладеят още няколко второстепенни британски замъци.

Възползвайки се от краткотрайното мъртвило, Бусико взема решение да пътува в Леванта. От Венеция взима транспортен съд до Константинопол, където е признат като безценен посетител от император Йоан V Палеолог.

Снимка: By Meister des Maréchal de Boucicaut – The Yorck Project (2002) 10.000 Meisterwerke der Malerei (DVD-ROM), distributed by DIRECTMEDIA Publishing GmbH. ISBN: 3936122202., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=155297

След къс престой, Жан минава през Видин и навлиза в Унгария, където е задушевно посрещнат от крал Сигизмунд, с който завързват близко другарство. Жан остава три месеца в Унгария, след което още веднъж отива във Венеция и от там отпътува за Йерусалим. В Светите земи се причислява към свитата на Филип д‘Артоа, граф Йо. Двамата съумяват да привлекат нежеланото внимание на египетския султан и прекарват няколко месеца в тъмниците на Кайро. След като съумяват да изплатят свободата си, граф Йо и Бусико още веднъж посещават Йерусалим и през 1389 година сполучливо се завръщат във Франция.

Година по-късно, напролет на 1390 година, Жан и още двама негови другари провеждат рицарски шампионат в Сен Инлевер край Кале – последния британски бастион в тази част на Франция. В устрема си да нервират своите врагове даже и през помирение, тримата французи насочат в границите на един месец предизвикателство против всички британски рицари и пажове в Кале. Следват триесет и шест дуела, от които Бусико и другарите му не губят нито един. Двобоите обаче не са достатъна утеха за Менгр и той още веднъж отпътува за Балтика, където отново се причислява към Тевтонците. Докато за следващ път се бори против езичниците, Бусико получава уведомление от своя другар и крал Шарл VI – Менгр би трябвало да се прибере във Франция, с цел да бъде почетен с купата „ маршал “ освен това още не навършил 27 години.

Следващите четири години от живота на маршала са белязани от деменцията, от която се разболява крал Шарл VI, както и от локалните аристократични битки в Тюрен, където няколко фракции се надпреварват между тях, възползвайки се от отсъствието на твърдата кралска воля. Ситауцията е овладяна през 1395 година, а в това време Бусико се дами за виконтесата на Тюрен като част от политическите схеми за усмиряване на ситуацията. Цветът на френското рицарство поема на изток, отпред с адмирала на Франция – Жан дьо Виен и бъдещият херцог на Бургундия – Жан от Невер, който ще си завоюва прозвището „ Безстрашния “ в идния поход. Рицарите потеглят от Дижон напролет на 1396 година

. Бусико е един от едвам 24-мата рицари, чийто живот е пощаден в подмяна на голям откуп. Именно той е совободен пръв, с цел да замине за Франция и да събере сумата, с която е избавен живота на другарите му, измежду тях и бъдещият херцог на Бургундия.

Снимка: By невядомая – http://www.teutonic.altervista.org/G/069.html, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=84184150

Едва завърнал се във Франция, Жан още веднъж е изпратен на фронтовата линия, този път против разбунтувалия се граф на Перигор. Бусико небрежно се разправя с бунтовника и завзема всичките му замъци, след което се прибира за заслужена отмора при брачната половинка си. Едва три години изминават в китната френска провинция и крал Шарл VI още веднъж се сеща за своя правилен рицар. Бусико е свикан да поеме ръководството на две замъци на о. Корсика и да усмири локалното население, което основава проблеми на генуезците – тогава правилни съдружници на Париж.

Маршалът, следвайки своите правила, работи с твърда, само че обективна ръка и бързо печели благосклонностите на корсиканци. Годината изминава сполучливо и на идната, 1402 година, Бусико е изпратен в Кипър, където няколко генуезки фактории са завзети от кралят на Йерусалим в изгание – Янус Люзинян. Френските рицари реализират триумф, а Люзинян е заставен да постави оръжие след намесата на рицарите-йоанити, които работят като медиатори. Възползвайки се от престоя си в Леванта, Бусико се причислява към йоанитите с няколко кораба и дружно правят поредност от разорителни рейдове против огромните пристанища на „ сарацините “ – Александия, Латакия, Тир, Сайда и Бейрут.

На връщане от Леванта, генуезката флота, на която пътува и Бусико, е атакувана от венецианците край Метони (в Пелопонес) и разрушена. Жан де Менгре съумява да оцелее и в тази борба и се завръща във Франция, където прекарва в успокоение идващите 10 години. През 1413 година, по право на брачната половинка си, Жан наследява купата виконт на Тюрен, което го издига нагоре в аристократичната подчиненост на Франция. Две години по-късно, фамозният рицар още веднъж е свикан за работа. Английският крал Хенри V стартира настъпление в Нормандия и крал Шарл VI събира всичките си войски, с цел да го пресреще и разбие.

Англичаните съумяват да завземат един единствен палат в Нормандия, а редиците им са покосени от дизинтерия. Настъпването на френските войски принуждава Хенри да отстъпи на север към Кале, следван по петите от силите, правилни на Шарл VI. На 25-ти октомври, 1415 година, французите притискат англичаните край Аженкур. В последвалото стълкновение, в което Бусико командва запаса, Хенри V реализира една от най-блестящите британски победи за цялата история на Островното кралство.

Снимка: By Alexandre Laemlein – Joconde database: entry 000PE004439, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10416179

Французите са изцяло разгромени, а попадналите в плен са поголовно избити, сходно на тези, хванати от Баязид при Никопол двадесет години по-рано. Отново единствено шепа рицари се избавят, измежду тях и Бусико. Той е отведен оттатък Ламанша и заживява в плен, въпреки и измежду всичкия разкош, полагащ се на титалата му.

От описанията на съвременниците му и личните му записки знаем, че е бил извънредно религиозен човек, спазващ всички дневни молитвени часове. Живеел е аскетичен живот – въпреки прислужниците му да носели най-скъпи одежди, той смаият се обличал просто, обикновечно в черно. Не обичал да яде със златни и сребърни принадлежности, а употребил дървени чаши и чинии. Пиел виното си разредено с ¼ доза вода и то единствено по време на хранене. Спазвал прецизно вскички пости и почитал петъчния ден, в който Христос жертвал живота си за хората.

Говорел малко и спестовно, само че обичал да слуша истории и митове от античния свят, както и да чете книги, които разказвали за делата на римляните. Самият той обичал да написа стихове, записал или оказал помощ да се запишат спомените му (Livre des faicts du bon messire Jean le Maingre).