Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Село Доганхисар е ситуирано в Източна Тракия, близо до Дедеагач. Днес и селото и градът имат нов, гръцки имена, само че региона към момента пази загатна за най-прославеният наследник на Доганхисар – Петко Каракирков. Едно факсимиле, останало във историческите книги гласи, че не е инцидентно родното място на воеводата. Доганхисар – Соколовата цитадела, е остаряло българско село, фамозно още от XVI век със своето будно, работливо и борбено население. Според легендите, селото е учредено от боляри, преселили се от Търново към сърцевината на тогавашния Османски султанат още след рухването на България, когато Мизия е разорена и обезлюдена от нашествията и предхождащата ги чума. Свидетелствата от XVII и XVIII век приказват за процъфтяващо населено място с над 1600 души население. От Доганхисар преселници основали няколко други български селища в Източна Тракия. В епохата на Танзимата селото процъфтява и негови по-заможни представители даже съумяват да изкупят редица турски чифлици в прилежащи турски села. Именно в тези „ златни “ за селото години, на 6-ти декември, 1844 година в дома на Кирко Каракирков проплаква неговото шесто дете – Петко. Всичко на всичко, Кирко имал девет деца, четири дъщери и петима синове. Семейството не било заможно, само че било сплотено и работливо. Един от по-големите братя на Петко – Матьо (среща се и като Матю) се хванал на работа като пастир в локален турски чифлик. Самият Петко чак на 15 години се научил да написа, освен това на български с гръцки букви от локалния даскал Лефтер. Едва почнало, закъснялото му обучение било прекратено от покруса. Матьо и братовчед му Вълчо разсърдили локалния турски отличник Мехмед бей, тъй като си разрешили на глас да изкажат че ще пристигна ден, в който и българите ще яздят бели коне в тези земи, а агите ще вървят пеш. На път към дома по време на един събор, Матьо и Вълчо са убити, а телата им са хвърлени в течащата край Доганхисар река. Смъртта на Матьо е вододел в живота на по-малкия му брат Петко. Без доста да се замисля, тогава 17-годишният юноша събира свои връстници и през нощта нападна чифлика на Мехмед бей. Петко прониква в спалните пространства, убива Мехмед бей и сина му, след което с останалите хайдути-новобранци се изтегля към гористите подножия на Родопите на северозапад от Доганхисар.

През лятото на същата тази 1861 година, младежите получават своето бойно кръщене, откакто водят три поредни, сполучливи сражения с османски полицейски елементи, пратени по петите им. През идващите две години, четата на Петко, станал към този момент прочут като Петко Войвода, обикаля земите към Доганхисар, бори се с османски полицейски елементи и нередовни отряди башибозуци и нападна чифлици на печално известни локални първенци, „ популяризирали се “ с издевателството над локалното население. През лятото на 1863 година, четата е обкръжена от потеря край село Исьорен. Двама четници са убити, а останалите, измежду тях и Петко са хванати и пратени в затвор в Галиполи. Разбира се, кафезът не е уместно място за мъже от Соколовата цитадела и те бързат да провеждат бягство. За зла орис са хванати и са преместени в Солун, където се озовават в занданите на Кървавата кула (днес наричана Бялата кула). Въпреки изтезанията и разпитите, хайдутите не се пречупват и в последна сметка вземат решение да ги реалокират в пандиза в Драма. По пътя за натам, Петко и съратниците му съумяват да напият охраняващите ги заптиета и да избягат. Османските управляващи са нащрек и провеждат нова засада, залавяйки всички бегълци с изключение на войводата.

Още същата зима, Петко Войвода образува нова чета, с която влиза в поредицата от сражения с османските постоянни и нередовни елементи. От юни до септември, 1864 година, Петко печели три по-големи сражения с вражеска потеря, надделявайки един от най-способните полицейски началници в Одринския вилает – Осман ага. След края на дейния хайдушки сезон, Петко отпътува за Атина, където става слушател във Военното учебно заведение. На идната година отпътува за Италия, където се среща с Джузепе Гарибалди. Заедно с фамозния италианец, Петко Войвода взе участие в основаването на доброволчески отряд, който през 1866 година се включва в кървавото въстание на остров Крит. Отрядът, който Петко командва се оправя сполучливо с няколко османски потери, само че в последна сметка, е заставен да напусне Крит. След въстанието, Петко Войвода, получил почетното название „ капитан “, отпътува за Александрия, където има огромна българска комерсиална колония. През идващите три години, Петко Каракирков странства из Средиземноморието, като живее за малко в Италия, Франция и най-после назад в Гърция.

През пролетта на 1869 година, Петко Войвода събира към себе си неколцина български доброволци в Атина и отпътува с транспортен съд за родната си Източна Тракия. Там при започване на лятото образува нова чета, която назовава Тракийска родопска българска военна тайфа (ТРБВД). Още от началото на своето битие, бойният отряд влиза в поредност сполучливи сражения с османските управляващи и бързо притегля вниманието на локалното население. През лятото на 1871 година, четата на Петко Войвода към този момент наброява към 100 души. С тях, той разгромява две потери, проведени от локални черкези и опожарява селата им, след което в средата на август разрушава огромна османска потеря, пратена против него от еноският каймакамин Тахир бей. Османските управляващи дават отговор с репресии над християнското население през есента на 1871 година В разгара на безчинствата, Петко Войвода се промъква в дома на Тахир бей и след „ диалог “ на четири очи, изстъпленията на османските управляващи са прекъснати.

На идната 1872 година, следват нови триумфи против османските постоянни и нередовни полицейски елементи. При едно стълкновение, четниците пленяват Арап ага – локален полицейски началник. Животът му е пощаден и пленникът е сменен против освобождението на хванати четници и техни помагачи от тракийските села. Същата година, одринските управляващи се виждат принудени да платят откуп от 6000 гроша на Петко Войвода с цел да прекрати краткотрайно нападенията си. По същото време, воеводата реформира своята пораснала тайфа, основава обособени бойни отряди, както и „ каса “, която да управлява постъпленията и разноските на дружината. Написан е и специфичен правилник, дефиниран на 23 август, 1873 година, в който отрядът е преименуван на Тракийска революционна българска тайфа. За първото полугодие на 1874 година, четниците водят осем сражения против османски полицейски елементи, башибозуци и даже един табур (батальон) бойци, пратени в поддръжка на локалните управляващи. Макар и числено превъзхождани, българите излизат спечелили от всичките сражения, нанасяйки съществени загуби на османските елементи. Следва дръзка интервенция против ЖП гарата в Дедеагач, което провокира реакция на централните управляващи в Истанбул. Изпратени са 2000 бойци, на крайник е вдигната и полицията, дружно с башибозушки отряди. Всички опити да се заловят Петко и хората му се провалят, а потерята е разпусната, без да реализира безусловно нищо. По-опасен се оказва заговорът на гръцкия лихвар Калън Тома, който се пробва да токсини Петко Войвода през есента на 1874 година, само че опита за нападение се оказва несполучлив. Напредването на есента не разрешава повече дейности на четата, само че Калън Тома не е пропуснат.

През пролетта и лятото на 1875 година, Петко и мъжете му водят нови пет сражения против османските елементи, башибозук и черкези. Често в съответствие 5 към 1, българите излизат спечелили, а неколцина от локалните първенци, тръгнали по петите на войводата падат убити. В края на лятото, лихварят Калън Тома провежда локален отряд в Марония, който да подкрепи османските управляващи в битката с Петко и четата му. И тази злощастна потеря е разрушена, а воеводата влиза в Мароня след бърз нощен марш, залавя локалните първенци и самият Тома. Богатството на лихваря е раздадено на локалните сиромаси, книгите, в които са записани длъжниците му са изгорени, а гъркът е взет за пленник. Следват договаряния с османските управляващи. Петко Воевода желае неговите остарели съратници от най-първата му чета, които са заточени на Кипър да бъдат освободени, дружно с няколко пленени помагачи, затворени в занданите на Одринския вилает. Ятаците са пуснати на независимост в подмяна на 4 пленени заптиета. Кипърските заточеници обаче не са пуснати и поради това, Калън Тома и двама от пленените заптиета са екзекутирани от четниците.

През пролетта на 1876 година избухва Априлското въстание. Отговорът на османските управляващи е бърз, нечовечен и кървясъл. В обстановката, в която башибозука опустошава Перущица и Батак, Петко Войвода прави сложен избор – четата му се прикрива и не прави никакви дейности против локалните управляващи с цел да не притегля внимание и с цел да резервира българските села в Източна Тракия от османските зверства. Година по-късно обаче, когато Русия афишира война на Османската империя, Петко Войвода е измежду първите българи южно от р. Дунав, които се подвигат на оръжие. През цялото лято и есента на 1877 година, четата на Петко Войвода води сполучливи борби с локални османски елементи, ангажирайки значително бойци и башибозук, които биха могли да заминат за боевете в Подбалкана и Мизия. Междувременно, четниците нападат и вражеските линии за връзка, пощенските служби и снабдяването. Четата играе дейна роля в запазване на българските села от изстъпления на обезверените от военните провали османци, както и от безчинствата на бандите дезертьори от османската войска, които бягат от съветските войски. През декември, 1877 година, Петко Войвода превзема Марония и управлява града чак до 9-ти март, 1878 година, когато след подписването на Санстефанския мир, османците съумяват да пренасочат военни елементи и башибозук към града и прогонват българския отряд. Заедно с четниците, от града се изтеглят и доста български фамилии, които се трансферират към Доганхисар.

Седмици по-късно, четата на Петко Войвода е изправена пред ново предизвикателство. В Родопите стартира да вилнее отрядът на британският полковник Сенклер (Хидает бей), който се стреми да откри надзор над Родопите и да откъсне планинския регион от следените от Русия български земи. Т. нар. сенклеристи нападат редица български села в Източна Тракия, само че реакцията на Петко Войвода не закъснява. През пролетта на 1878 година четата на Петко Войвода води седем поредни сражения против Хидает бей и хората му. Всичките се увенчават с триумф, а против няколко десетки български четници и доброволци, правилните на Портата елементи дават стотици убити и ранени. В последна сметка, успехите, реализирани от Петко Войвода водят до разпад на отрядите на Сенклер през август, 1878 година С това бойният път на българските отряди не приключва. През август и септември Петко Войвода разрушава няколко башибозушки елементи в Родопите, сполучливо отбранява Чепеларе и Широка лъка и въпреки да търпи проваляне от османците при започване на зимата, дружината му съумява да резервира локалното българско население от османските издевателства. Последните дейности на Тракийска революционна българска тайфа са от пролетта на 1879 година, когато се бори с локални разбойници в кърджалийско. През юни, 1879 година, със стабилизиране на ситуацията в Източна Румелия, Петко Войвода разпуска четата си, която е прекарала 20 години в непрекъснати боеве с османски полицейски и военни елементи, башибозуци, черкезки отряди и сенклеристи. Поканен персонално от ген. Скобелев, Петко Каракирков отпътува за Русия, където е показан на император Александър II. За своите заслуги в хода на Освободителната война, императорът създава войводата в чин капитан от съветската войска и го награждава с Георгиевски кръст за смелост. Петко получава и огромно имение в Киевска губерния, само че го продава и се връща в България. Тъй като управляващите в Източна Румелия не позволяват войводата да се засели в провинцията, той се открива във Варна, паралелно с други изселници от Източна Тракия. Едва навършил 40, Петко Каракирков има зад себе си живот и подвизи, с които малко на брой негови съвременници могат да се похвалят.

За страдание, свободна България предлага на капитан Петко Войвода малко благодарности и доста преживявания, сходни с младежките му години. Близък другар на Петко Каравелов и симпатизиращ на про-руските кръгове, Петко Войвода попада в полезрението на вездесъщият министър председател Стефан Стамболов. Отказът на войводата да спомага на Стамболов води до превръщането му в личност нон грата. През 1891 година, управляващите упрекват Петко в опит за нападение против премиера. Личните му средства са иззети от варненските управляващи, Петко е вкаран в пандиза за над 3 месеца, където става жертва на българското полицейско принуждение, а синът му от първият му брак е екстрадиран от България, губейки цялото си имущество. След като е пуснат от пандиза, Петко Войвода е интерниран в Трявна.

След гибелта на Стамболов, Петко Войвода се връща във Варна. Завежда дело против полицейският шеф Спас Турчев, който е заповядал ареста, изтезанията и изземането на персоналните му средства. Печели делото, само че страната отхвърля да му върне парите, а самият Турчев е опрощение от Фердинанд. Още през 1880 година, Петко Войвода написа тъжба до Народното събрание да му се отпусне поборническа пенсия. Искането е отхвърлено. Преди да абдикира, персонално княз Батенберг го кара да напише втора молба, само че Петко отхвърля. През 1897 година, заседава Конгресът на поборниците и опълченците, който признава активността на Петковата чета. Въпреки това, от листата с 14 чети, чийто дейци би трябвало да получат държавна пенсия, тази на капитан Петко Войвода е извадена разпореждане от държавното управление на Константин Стоилов.

Останал без персонални средства и с цялостен отвод от страна на страната да му обезпечи заслужената финансова помощ, Петко Войвода умира на 7-ми февруари, 1900 година След гибелта му, Петко Войвода остава един от най-почитаните борци за национално избавление на България. С издигнати 2 2 негов паметника, единствено Ботев и Левски са получили повече възпоминания от славния тракийски челник.