Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Прашните ветрове на пустинята Каракурум духат за запад, преминавайки над безбрежната степ на Централна Азия. В тази дива и антична земя, хората епохи наред като че ли се изгубват измежду безкрая на природата. Много и могъщи цивилизации оставят своите следи в руините на остарели градове, забравени оазиси и храмове, в които към този момент не се чуват молитвите на вярващите. Сред това обилие от история и мистичност, един град и до през днешния ден остава да свети като перла – Самарканд. През XV век, Самарканд е великата столица на Тимуридите – последната велика династия на завоеватели, които подчиняват земите от Тибет до Анкара и от Кавказ до Арабия.

Ала и тази велика династия става жертва на превратностите на времето и на човешката лакомия. Плодовитото поколение на Тамерлан се разделя, стартират братоубийствени войни. Земите от Ирак до Китай са хвърлени в поредност от кръвопролитни спорове, в които империята агонизира и се разпада. За всеки новоизгрял принц, поискал трона, Самарканд остава съдбовен идеал, поради който борещите се аристократи пилеят своите сили и запаси. Има обаче един от потомците на Тимур, който осъзнава, че пътят към величието не идва от предишното, а върви към бъдещето. Историята го запомня с прозвището му – Бабур – тигърът.

На 18 февруари, 1483 година, в дворецът на Умар Шейх Мирза, стопанин на долината Фергана проплаква първият му наследник – Захир уд Дин Мухаммад („ Бранител на вярата “). Баща му е внук на Тимур, а майка му – Кутлуг Нигар Ханъм е директна потомка на Чингиз хан. Едва единадесет годишен, Захир уд Дин наследява своя татко на трона на Фергана. Момчето израства повлияно от три обичаи – синкретичният ислям на Централна Азия, персийската просвета и традициите на тюркските нации от степта. През 1494 година, Умар Шейх умира при безразсъден случай – кулата, на която гледа своите обичани питомни гълъби се срутва и го погребва в руините.

Едва единадесет годишен, Захир уд Дин поема престола. Момчето е обградено от завистливи и алчни родственици, които ръководят прилежащите земи и нямат самообладание да се разправят с малолетния държател на Фергана. За тяхна изненада, през 1497 година, Бабур съумява да провежда експедиция, която доближава и завладява Самарканд. Едва петнадесет годишен, Захир уд Дин осъществя фантазията на мнозина свои братовчеди и чичовци. Успехът му провокира тяхната злоба и те го нападат, до момента в който пътува назад към Фергана, където размирните аристократи подвигат въстание. В последна сметка, Бабур губи и Самарканд и Фергана – прекомерно е млад и прекомерно некомпетентен в интригите. До края на живота си, няма да успее да прежали тази загуба.

Снимка: By Unknown author – Victoria and Albert Museum, Museum no. IS.37-1972, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=40487325

През 1501 г, Захир уд Дин събира нова войска и съумява за малко да превземе Самарканд. Този път против него застава най-могъщият мъж в Централна Азия – господарят на узбеките Мухаммад Шайбани. Шайбани обсажда Самарканд и едвам откакто Захир уд Дин приема унизителните му условия, измежду които е и предаването на една от сестрите му, узбеките оставят младия принц да се изтегли с остатъците от армията си, която последователно се дезинтегрира, останала без поддръжка и материална база. Едва навършил двадесет, Бабур към този момент е е претърпял възходи и падения, изгубил е всичко и останал без нищо. В този значим миг се намесва ориста.

Кабул, едно от граничните царства, останали от Тимуридската империя остава без държател. Възползвайки се от междуособиците там, Захир уд дин прекосява ненадейно заснежените проходи на Хиндокуш с малко на брой следовници и съумява да завземе града и царството. Макар и оскъдно, новото притежание дава на Захир уд Дин минималната материална база, от която има потребност с цел да продължи напред.

Снимка: By Classical Numismatic Group, Inc. http://www.cngcoins.com, CC BY-SA 2.5, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=79633772

В този интервал извънредно значима се оказва досегашната му биография. Бабур осъзнава, че в раздираните от спорове земи на Централна Азия за него няма бъдеще. Силата на Шайбани се усилва година след година, а междуособиците в Иран дават опция за издигане на нова империя – Сафавидската. Единствено югозитока предлага някаква опция за триумф, а там, оттатък планините на днешните Афганистан и Пакистан, лежи Индия – именитата перла на Азия, в която благосъстояние и беднотия се съчетават по чудодеен метод.

Относително спокойното второ десетилетие на XVI век е употребявано от Бабур за интензивни дипломатически договаряния, както със Сафавидите, по този начин и с Османската империя. За да завоюва Бабур на своя страна, султан Селим изпраща контингент военни съветници, които оказват помощ на Бабур да модернизира армията си, възприемайки мускетите и оръдията, за чиято изработка оказват помощ османските артилеристи. Възползвайки се от техните услуги, Захир уд Дин основава войска, съчетаваща обичайна за Централна Азия конница с контингенти пехота, въоръжени с огнестрелни оръжия, както и полева артилерия. Както се оказва, тези мерки ще се окажат доста значими за идващите години от живота му.

Между 1519 и 1524 година, Захри уд Дин провежда поредност от походи в Пенджаб, тествайки качествата на своите войски. Именно в хода на тези акции, за него излиза наяве, че могъщият в миналото Делхийски султанат, който господства в северната част на Субконтинента, е раздиран от политически битки. Бабур стартира договаряния с някои от бунтовните чичовци на султан Ибрахим Лоди. Те се пробват да изиграят и двамата владетели, следвайки своя лична политика. Това провокира реакцията на Бабур, който през 1525 година провежда експедиция против Делхи. Силите му навлизат в Пенджаб и откакто разгромяват локалните войски на няколко аристократи-отцепници, слагат цялата област под контрола на Захир уд Дин.

Окрилен от бързия триумф, Бабур повежда войските си към Делхи. На 20 април, край Панипат, Ибрахим Лоди пресреща нашествениците. Индуската войска наброява ок. 50 000 души, а в редиците й има няколко стотин слона. Срещу тях Бабур разполага с ок. 20 000 души и две дузини полеви оръдия. Използвайки оптимално терена, Бабур съумява да обкръжи силите на Лоди, притискайки ги сред няколко хълма. Убийственият огън на бабуровата артилерия раздира редиците на врага и всява суматоха измежду слоновете, които изпотъпкват делхийската войска. Победата е цялостна и безапелационна, а Ибрахим Лоди намира гибелта си в борбата.

Снимка: By Painters of Babur – Baburnama, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22569222

Победоносният Бабур напредва към Делхи и завладява града. Въпрекич е в армията му се борят араби, афгани, тюркмени, перси, чагатаи, таджики и наемници от под дърво и камък, те остават в историята с персийското название на остарялата Монголска империя – моголи. Именно по този начин ще остане в историята и великата империя, учредена от Бабур – Моголска. Ала до времето, в което Моголите властвали над Индия имало да истекат още доста десетилетия. Към оня миг, Бабур към момента бил възприеман от индусите като скитник и нахалник, който е постигнал изненадваща победа и е завзел земи, които не му принадлежат.

Пръв реагирал владетелят на войнствените Раджпути – Рана Санга. Той събрал огромна войска – съгласно някои над 100 000 души и 500 бойни слона и атакувал Бабур, който повел личните си сили с цел да пресрещне новия зложелател. Армията на Бабур била повишена след блестящата му победа, допълвайки се с нови наемници и наброявала към 50 000 души. В навечерието на борбата, част от силите на Рана Снага дезертирали и се включили към Бабур. В последвалото стълкновение, артилерията на моголите още веднъж се оказала основен фактор и Раджпутите били разгромени. В своите записки, „ Бабурнаме “, владетелят отбелязва, че въпреки някои от индусите да били опитни фехтовачи, като цяло на армията им им липсвал опит, дисциплинираност и добра организация.

Снимка: By Painters of Babur – Baburnama, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=22569245

Година по-късно, Бабур разрушава още една коалиция от локални сили, с което дефинитивно циментира своите позиции в Индия. С увереност, боен гений и с помощта на отличната си войска, Захир уд Дин се подрежда измежду един от най-великите завоеватели в историята на Индия. На неговите наследници се пада тежестта да укрепят и разширят империята. Век след Бабур, най-могъщият моголски император Аурангзеб ще ръководи съвсем цяла Индия, Пакистан, Бангладеш и елементи от Афганистан. Самият Бабур ръководи още три години и умира в края на 1530 (стар стил) или началото на 1531 година

Вечно в поход към идната цел, неотстъпчив, целенасочен и кадърен да се възвърне и от най-тежкото проваляне, Бабур е заслужен потомък и на Тамерлан и на Чингиз хан и създател на последната велика империя, ръководена от техните потомци. Според личните му думи, „ Каймакът на моето завещание е това – не вдигай ръка против братята си даже и да го заслужават “ и също по този начин „ Новата година, пролетта виното и обичаната носят наслада – живей щастливо, тъй като светът няма да го има повторно с цел да го видиш още веднъж. “

Заглавна фотография: By Unknown author – Cropped from File:Babur.2.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=29562357