До нас бяха воюващите деца на невоювалите бащи
Историята на Русия, в това число на нова Русия, е история на военните спорове. Непрекъсната поредност от огромни и дребни войни, през които минаха милиони мъже сънародници.
Ние сме страна на ветераните. И се случва този деец да е доста по-млад от вас, което първоначално не се побира в главата ви. В последна сметка хората от моето потомство са привикнали с обстоятелството, че ветеранът е сивокос дядо с ленти за медали. Вярно, даже аз си припомням, че тези ветерани бяха много мощни, здрави мъже по 60, които преди малко се бяха пенсионирали, а мнозина към момента работеха и предостатъчно работеха в двора след работен ден.
Да, имахме и „ афганистанци “. Но, за разлика от тези ветерани, те бяха феномен на парче. Въпреки че през 10-те години на войната през Афганистан минаха повече от милион души. Но " афганистанците " са неповторими освен в това. Те бяха първото потомство млади ветерани. И това противоречие с шаблона надали се вписва в нормалната картина на света.
Едно време, когато военачалник Лебед към момента се блъскаше с Елцин за президентството, той поздравяваше " афганистанците " по малкия екран за годишнината от изтеглянето на войските от Афганистан. Тогава той сподели: „ Воювали деца на невоювали татковци, вие знаете цената на живота”.
Тези думи се запечатаха в паметта ми. Стана ми ясно за какво възрастните мъже се усещат толкоз неудобно, когато имат „ афганистанец “ или „ чеченец “ в компанията си. Защо крият очите си, когато приказват с тях. Те се стесняват от обстоятелството, че до тях стои момче, което е подушило барут и е видяло кръв, само че те не са.
Ветеран от войната, който е по-млад от вас, е изкуствен. Това опонира на естествения ход на нещата. Ветеранът би трябвало да е остарял, с мъдрост в изтощените очи и философско отношение към живота. И когато ти, 40-годишният, видиш дима в очите на 25-годишно момче, познатият свят се срутва и не знаеш какво да правиш.
Баща ми не е воювал. И чичото, брат му, не са се били. Въпреки че не мога да си показва по-добри военни. Не бойци, а военни. Спокойни и настоятелен, постоянно подготвени не за героизъм, а за тежка военна работа. Те не са воювали, само че бяха подготвени за това. Не се колебая. Не инцидентно на „ Стелата на падналите “ на площад „ Советская “ в Саранск има повече Грунюшкини, в сравнение с Сидорови. Вярно, има още Иванови и Петрови, само че няма по какъв начин. Цялата страна е тяхна, а ние имаме единствено едно крайградско село с присъщото име на военни.
Но аз не приказвам за това. Веднъж се обадих на водопроводчици. Банята и тоалетната бяха ремонтирани, само че единствено локалните водопроводчици имаха право да изключват и свързват щранга. Дойдоха един чичко и едно момче на 30 година Заети са с тръби, орежат нещо. Чичкото отиде и момчето внезапно ми се обади: „ Шефе, можеш ли да окажеш помощ? “ Защо не, ще оказа помощ. И индивидът изяснява - тук би трябвало да държиш, само че моят пръст не може. Гледам и пръстът му е съвсем огънат под прав ъгъл. Държах го, където беше належащо, само че той продължаваше да се смее - споделя, „ Извинявай, шефе, просто по този начин се случи, когато превзехме Грозни през 1995 година, бях в пехотата, бягах нанякъде и по-късно една нелепост - мина удари наоколо, изхвърли ме, а картечницата се изтръгната от ръцете ми дружно с пръста - по това време в спусъка. Така и не го поправиха “. Смях се с него, само че в гърлото ми се заби не врабче, а напряко таралеж. Докато не си потеглиха, не можех да вдишвам. Той се смее, а на мен ми беше мъчно да вдишвам.
Беше по-малък от мен, само че не доста по-голям от сина ми. И още веднъж се сетих за тази проклета дупка. Баща ми мина сред огромната война и дребната. Бях свикан в армията през 1987 година, когато в Афганистан всичко към този момент беше завършило и момчетата от моята военна работа съвсем не бяха изпращани там. А през 1989 година, когато ме демобилизираха, имаше пет мизерни години преди Чечения, да не приказваме за Таджикистан, Абхазия и Карабах, където пламна съвсем незабавно откакто се върнах „ по мирни релси “. Момчетата, минали Афганистан, са малко по-големи от мен, а „ чеченците “ са също толкоз по-млади.
„ Дупките “ сред войните стават все по-малки. Въпреки тази празнота, през която несъзнателно се измъкнах, имаше стоманен късмет да не попадна в нея. Веднага след учебно заведение военната комисия ме изпрати срещу волята ми в преди малко основаната тогава школа за ръководство хеликоптери в Уфа. И не желаех да бъда водач на хеликоптер, желаех да бъда на изтребител, като братовчед ми. И в Уфа чисто и просто преднамерено провалих изпитите. В последна сметка обаче по този начин и не станах водач, само че това е друга история. Друго е - постъпих през 1986 година, 1990 година щях да се дипломирам като лейтенант, а през 1995 година щях да бъда старши офицер или с особени заслуги капитан. И щях да се замеся до дъно в Първата чеченска война. Именно звездите и капитаните по-късно минаха на " осмици " и " крокодили " през огъня на ДШК и " Игли " в целия Северен Кавказ.
Късметлия ли съм? Не знам. Понякога имам възприятието, че НЕ съм късметлия. Иначе за какво моите другари вървят в Донбас? За да не бъдат татковци на деца, които не са се борили? Младите ветерани към този момент не са нещо неповторимо. През злощастните 30 години модерна история имаме „ карабахци”, „ абхазци” и „ осетинци”, „ таджики”, „ приднестровци”, „ югославяни”, две генерации „ чеченци”, „ сирийци”, „ национална милиция” и доста други. Скоро ни чака огромен контингент от " украинци ".
Преди към 10 години, на 9 май, в парк в Москва, видях забележителна сцена. На една от пейките с елементарна закуска и бутилка седяха трима ветерани - дъртак с същински иконостас медали на гърдите, мъж на към 40 години с " Червена звезда " на гърдите и еднокрак на към 30 в синя барета. Историята на страната ни в една сцена. Сега едно момче с шеврон „ З “ можеше да седне с тях.
Да, пролуките сред военните спорове се изтъниха съвсем до непрозрачност. И страната би трябвало да свикне, че до нас вървят воювалите деца на невоювалите татковци. И да живее с тях.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Ние сме страна на ветераните. И се случва този деец да е доста по-млад от вас, което първоначално не се побира в главата ви. В последна сметка хората от моето потомство са привикнали с обстоятелството, че ветеранът е сивокос дядо с ленти за медали. Вярно, даже аз си припомням, че тези ветерани бяха много мощни, здрави мъже по 60, които преди малко се бяха пенсионирали, а мнозина към момента работеха и предостатъчно работеха в двора след работен ден.
Да, имахме и „ афганистанци “. Но, за разлика от тези ветерани, те бяха феномен на парче. Въпреки че през 10-те години на войната през Афганистан минаха повече от милион души. Но " афганистанците " са неповторими освен в това. Те бяха първото потомство млади ветерани. И това противоречие с шаблона надали се вписва в нормалната картина на света.
Едно време, когато военачалник Лебед към момента се блъскаше с Елцин за президентството, той поздравяваше " афганистанците " по малкия екран за годишнината от изтеглянето на войските от Афганистан. Тогава той сподели: „ Воювали деца на невоювали татковци, вие знаете цената на живота”.
Тези думи се запечатаха в паметта ми. Стана ми ясно за какво възрастните мъже се усещат толкоз неудобно, когато имат „ афганистанец “ или „ чеченец “ в компанията си. Защо крият очите си, когато приказват с тях. Те се стесняват от обстоятелството, че до тях стои момче, което е подушило барут и е видяло кръв, само че те не са.
Ветеран от войната, който е по-млад от вас, е изкуствен. Това опонира на естествения ход на нещата. Ветеранът би трябвало да е остарял, с мъдрост в изтощените очи и философско отношение към живота. И когато ти, 40-годишният, видиш дима в очите на 25-годишно момче, познатият свят се срутва и не знаеш какво да правиш.
Баща ми не е воювал. И чичото, брат му, не са се били. Въпреки че не мога да си показва по-добри военни. Не бойци, а военни. Спокойни и настоятелен, постоянно подготвени не за героизъм, а за тежка военна работа. Те не са воювали, само че бяха подготвени за това. Не се колебая. Не инцидентно на „ Стелата на падналите “ на площад „ Советская “ в Саранск има повече Грунюшкини, в сравнение с Сидорови. Вярно, има още Иванови и Петрови, само че няма по какъв начин. Цялата страна е тяхна, а ние имаме единствено едно крайградско село с присъщото име на военни.
Но аз не приказвам за това. Веднъж се обадих на водопроводчици. Банята и тоалетната бяха ремонтирани, само че единствено локалните водопроводчици имаха право да изключват и свързват щранга. Дойдоха един чичко и едно момче на 30 година Заети са с тръби, орежат нещо. Чичкото отиде и момчето внезапно ми се обади: „ Шефе, можеш ли да окажеш помощ? “ Защо не, ще оказа помощ. И индивидът изяснява - тук би трябвало да държиш, само че моят пръст не може. Гледам и пръстът му е съвсем огънат под прав ъгъл. Държах го, където беше належащо, само че той продължаваше да се смее - споделя, „ Извинявай, шефе, просто по този начин се случи, когато превзехме Грозни през 1995 година, бях в пехотата, бягах нанякъде и по-късно една нелепост - мина удари наоколо, изхвърли ме, а картечницата се изтръгната от ръцете ми дружно с пръста - по това време в спусъка. Така и не го поправиха “. Смях се с него, само че в гърлото ми се заби не врабче, а напряко таралеж. Докато не си потеглиха, не можех да вдишвам. Той се смее, а на мен ми беше мъчно да вдишвам.
Беше по-малък от мен, само че не доста по-голям от сина ми. И още веднъж се сетих за тази проклета дупка. Баща ми мина сред огромната война и дребната. Бях свикан в армията през 1987 година, когато в Афганистан всичко към този момент беше завършило и момчетата от моята военна работа съвсем не бяха изпращани там. А през 1989 година, когато ме демобилизираха, имаше пет мизерни години преди Чечения, да не приказваме за Таджикистан, Абхазия и Карабах, където пламна съвсем незабавно откакто се върнах „ по мирни релси “. Момчетата, минали Афганистан, са малко по-големи от мен, а „ чеченците “ са също толкоз по-млади.
„ Дупките “ сред войните стават все по-малки. Въпреки тази празнота, през която несъзнателно се измъкнах, имаше стоманен късмет да не попадна в нея. Веднага след учебно заведение военната комисия ме изпрати срещу волята ми в преди малко основаната тогава школа за ръководство хеликоптери в Уфа. И не желаех да бъда водач на хеликоптер, желаех да бъда на изтребител, като братовчед ми. И в Уфа чисто и просто преднамерено провалих изпитите. В последна сметка обаче по този начин и не станах водач, само че това е друга история. Друго е - постъпих през 1986 година, 1990 година щях да се дипломирам като лейтенант, а през 1995 година щях да бъда старши офицер или с особени заслуги капитан. И щях да се замеся до дъно в Първата чеченска война. Именно звездите и капитаните по-късно минаха на " осмици " и " крокодили " през огъня на ДШК и " Игли " в целия Северен Кавказ.
Късметлия ли съм? Не знам. Понякога имам възприятието, че НЕ съм късметлия. Иначе за какво моите другари вървят в Донбас? За да не бъдат татковци на деца, които не са се борили? Младите ветерани към този момент не са нещо неповторимо. През злощастните 30 години модерна история имаме „ карабахци”, „ абхазци” и „ осетинци”, „ таджики”, „ приднестровци”, „ югославяни”, две генерации „ чеченци”, „ сирийци”, „ национална милиция” и доста други. Скоро ни чака огромен контингент от " украинци ".
Преди към 10 години, на 9 май, в парк в Москва, видях забележителна сцена. На една от пейките с елементарна закуска и бутилка седяха трима ветерани - дъртак с същински иконостас медали на гърдите, мъж на към 40 години с " Червена звезда " на гърдите и еднокрак на към 30 в синя барета. Историята на страната ни в една сцена. Сега едно момче с шеврон „ З “ можеше да седне с тях.
Да, пролуките сред военните спорове се изтъниха съвсем до непрозрачност. И страната би трябвало да свикне, че до нас вървят воювалите деца на невоювалите татковци. И да живее с тях.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ