Историята на Ралица датира отпреди 15 години, когато прави тежък

Историята на Ралица датира отпреди 15 години, когато прави тежък импровизиран аборт. Появяват се и затруднения, от които излиза наяве, че няма по какъв начин да бъде майка даже по ин витро способ. Впоследствие със брачна половинка й вземат решение, че ще карат без деца, тъй като такава е божията воля за тях. С напредването на времето обаче открили, че въпреки всичко е добре да има кой да се грижи за тях на старини и че би трябвало да дадат късмет на хлапе, което има нерадостната орис да бъде родено и захвърлено на произвола на ориста.

Имали няколко жилища, сполучлив малък бизнес, наематели, коли. С други думи – всичко, което човек. можел да желае в този живот.

„ На 49 години осъзнах, че не може да я караме по инерция, че би трябвало да създадем нещо, с цел да не сме сами. Някои ще кажат, че късно сме се сетили с мъжа ми, и може би ще бъдат прави. Но всеки си има своята история. Ние дълго време гледахме болните си родители. Когато те починаха, се отвори една празнина. Решихме да я запълним с дете. И от тук се почна с тъгите. Подадохме документи, организирахме безпределно дълги диалози с вярата, че до една година ще имаме наслада у дома.

Дори разговаряхме с лекари, на които бяхме подготвени да предложим пари, с цел да уредят нещата. Бяхме приготвили 5-цифрена сума в евро, само че може би е била обидно дребна за такова нещо. След 15 години живот на фамилни начала подписахме цивилен брак не тъй като аз желаех да се видя в бяла рокля – нещо, което намирам за старомодно. Направихме го, тъй като това ни носи точки при осиновяването.

През цялата гала в гражданското на община „ Красно село “ плаках. Все съм си мислила, че когато човек обича някого, може да я кара и без автограф, и без халка. Събрахме се към десетина индивида, все на прага на 50 лазарника, в незначителен ресторант. Много мислих за живота на тази празнична колекция и отново плаках. Може би бях най-ревливата младоженка на планетата, тъй като нито двете ми приятелки, нито брачният партньор ми можеха да ме утешат. А и не правеха доста опити, тъй като знаят, че постоянно сама съм предпочитала да си вземам решение проблемите, даже когато са свръхемоционални.

После с мъжа ми ходихме на курсове за родители, това също носи точки – преимущества при взимане на дете. Накупихме всякакви книжки, обещахме да намерим психолог, който да ни съветва по какъв начин да бъдем положителни родители във възрастта, в която естествените хора стават баба и дядо. Каквото трябваше да създадем изпълнихме. Официално декларирахме, че нямаме искания какъв да бъде полът на детето. С идентична наслада бихме приели и момче, и момиче. Единственото ни изискване е хлапето да бъде на възраст сред 3 и 5 години, с цел да можем да беседваме с него, да осъзнава, че ние ще бъдем неговите другари, покровители, не просто родители. Вечер си представяхме по какъв начин го водим в детска градина, купуваме нови книжки за библиотеката, по какъв начин ще ремонтираме стая за него с обичаните му анимационни герои и така нататък

Оказа се, че съм гледала доста филми и че в живота нещата са надалеч по-различни от кинолентите, в които децата с наслада тичат към кандидат-осиновителите си, а те се размекват, когато дребното се увеси на шията им.

Мина година в очакване, след това още една. На третата към този момент не устоях освен тъй като навърших 52 в очакване, а тъй като ми писна да се разправям със чиновници, които обясняваха, че би трябвало да бъдем търпеливи.

И тогава взех решение да упорствам за бебе по втория метод. Намерих другарка с контакти и тя ме свърза с „ верните хора “, които ми обясниха, че за българче много се чакало по две аргументи първата – рядко българската майка се отказвала от рожбите си, втората – когато това станело, си имало канали за експорт на бебета в Америка, и в по-богатите страни в Европа – Франция, Германия и Испания. Там децата получавали по-голям късмет за триумф и развиване в живота.

Съгласих се и попитах какво остава за българските бездетни фамилии. Оставали деца и за тях, най-вече заболели българчета или здрави ромчета. Това към този момент ме срина душевен! Не бях готова да чуя сходно нещо, само че може би трябваше някой да ми го каже в очите. Защо обаче хубавите български бебета ги дават в Америка, а на нас оферират ромчета? Циганчетата бяха наречени от „ специалистката “ „ приспособени българчета “. Та в най-хубавия случай съм щяла да имам в дома си приспособено българче на към 5 години, което по куп аргументи никой преди мен нямало да вземе, изключително при здравословни проблеми.

Здравите новородени бързо си намирали дом. За поотрасналите било мъчно. Малцина се навивали да вземат хлапе с темперамент, освен това от етнически генезис “, споделя Ралица Д., която е окуражена да обиколи на крайник де що има Домове за изостанали деца в страната, с цел да си хареса рожба. Тя обаче не схваща за какво би трябвало да чакат с години, при изискване че чиновниците са наясно с приходите на фамилията. Проверявали са два от жилищата им София, знаят за съществуването на селска къща в провинцията, за бизнеса им.

Жената е подготвена да вземе и циганче, тъй като има вяра, че би трябвало да се разделяме на индивиди и нечовеци, а не по етнос на българи, турци, араби, арменци и така нататък

Автор: Уикенд, crimesbg.com