Слепецът, който катери върхове и скача с парашут
Историята на Ерик Вайхенмайер е вдъхновяваща, особена в този момент в изискванията на пандемия, когато доста хора намират мъчно излаз от рецесията. Той е единственият в света кьорав планинар, стъпил на Еверест, както и единственият слепец изкачил други 6 най-високи точки на планетата. Сега към този момент на 51 години американецът не стопира да пътува и да разпространява спорта, написа книги, чете лекции и оказва помощ на хората да преодоляват разнообразни тествания в живота.
Всъщност Вайхенмайер още в учебно заведение изживява това, което би сломило даже възрастен човек. На 13 години той изцяло губи зрението си и единствено спортът му оказва помощ да се оправи с компликациите и да не изпадне в меланхолия. Роден е в заможно семейство в Принстън, щата Ню Джърси. Но още на 3-годишна възраст лекарите откриват, че има присъщ недостатък на ретината, която неизбежно ще докара до слепота. Момчето мъчно приема ориста си – чупи не един и два бастуна, с които би трябвало да се предвижва, отхвърля куче-водач, както и да се вози в учебния рейс за инвалиди. Захваща се с футбол, само че депресията му още повече се ускорява. И стопира с тренировките. Но точно тази пауза кара Ерик да премисли решението си. И той открива, че не може да живее без спорта. Така стартират ежедневните му кросове в парка, практикува и битка свободен жанр. Дори става капитан на ученическия тим, влиза в националния състав на щата и взе участие на локалното състезание. А по-късно дълго време работи като треньор по битка във Финикс.
В гимназията обаче Вайхенмайер губи майка си, която умира в автомобилна злополука. А, с цел да помогне на децата си да преодолеят загубата, таткото взима него и братята му на екскурзия в Перу. Именно това фамилно премеждие, което включва и походи, поставя началото на обичайните годишни пътешествия в другите краища на света. А и любовта на Ерик към алпинисткия живот.„ Слепотата ме накара да осъзная, че в никакъв случай няма да стана популярен бейзболист или баскетболист, което ограничаваше опциите ми за реализация – признава американецът. – Но катеренето беше нещото, в което се влюбих.”
А планината открива за Ерик нови завършения – скача с парашут, кара парапланер и ски, упражнява също ледено катерене. През 1993-а прекосява Батура, един от най-големите ледници в света, с повърхност 285 кв. км и височина 2540 метра. След две години покорява и връх Денали, в Аляска (6190 м). В биографичната си книга той признава, че най-тежкият миг при качването е бил сред 4267 и 4876 метър.
„ Струваше ми се, че раницата ми притиска гръбначния дирек и вътрешните органи, а презрамките не ми дават да вдишвам – спомня си той. – Мислех си какъв брой надалеч мога да стигна преди да падна...”
Така стартира неговата офанзива на най-високите точки на планетата. След 2 години той покорява Килиманджаро (5895), а след още две стъпва и на Аконкагуа (6962). При това върхът в Южна Америка съумява да изкачи от втория опит.
В началото на века се оправя и с Винсон в Антарктида (4892). От мразовитите температури, които доближават до минус 45 градуса, Ерик колкото да стои на краката си, устните му посиняват, само че той въпреки всичко доближава до върха. А любовта си към скалното катерене той изяснява по този начин: „ Много хора споделят, че отиват в планината поради красивите гледки. Глупости! Не по тази причина са там. Едва ли ще търпите 3-4 месеца ограничения поради красивите картини пред очите ви. Човек отива в планината заради други аргументи – да преодолее себе си, да откри смисъл в живота, поради възприятие на приятелство и взаимопомощ.”
През май 2001-а Вайхенмайер стъпва и на най-високия връх на планетата – Еверест (8848). С това става и международна звезда, а на идната година го канят да приключи щафетата с олимпийския огън за Солт Лейк Сити и да възпламени факела за параолимпийските игри.
„ Когато стъпих на Еверест ръководителят на експедицията ми сподели: Ти би трябвало да направиш по този начин, че това качване да не се трансформира в най-важното ти постижение” – разкрива Вайхенмайер. – И възприех тези думи напълно съществено.”
След Еверест американецът се качва на Елбрус (5642), а през 2008-а покорява и пирамидата на Картсенс (4884) в Нова Гвинея. През всичките си височинни пътешествия Ерик е придружен от зрящия планинар Джеф Евънс, който по този начин разказва пристрастеността на приятеля си към рисковото: „ Той желае да знае на какво е кадърен и да усеща боязън.”
И защото за множеството хора е любопитно да схванат по какъв начин Вайхенмайер се ориентира в ситуацията, макар слепотата си, самият той изяснява: „ Опипвам повърхността, в случай че има междина, евентуално има и място, където да се захвана – споделя той. – Всъщност неналичието на зрение може да се компенсира с всички останали сетива. – Мога на слух да се ориентирам дали крепко съм забил пикела в леда. Разбира се, във всички експедиции ми оказват помощ зрящи алпинисти. Понякога вървят пред мен със завързана камбанка. Ако чуя звън отляво, значи би трябвало да се движа отляво, в случай че е вдясно – вдясно.”
Така за 13 години Ерик стъпва на седемте най-високи точки на всеки континент. И към този момент е единственият кьорав планинар в света с сходно достижение.
Ерик обаче не се стопира дотук. От 1998-а интензивно стартира да се занимава с колоездене, което стартира с 1736-километров преход с татко му на територията на Виетнам. По-късно се включва и на велосъстезания, на които преодолява много по-големи дистанции. През 2002-а Ерик става първият сляп-парапланерист единак. И не се стопира единствено на един полет. Прави над 50.
„ Най-сложно е приземяването – споделя той. – Затова към крайници ми е вързано въже с камбана, която при допиране със земята издава тон и ми оповестява, че е време да слизам.”
Ерик сполучливо се опитва и в каяка. През 2014-а преодолява бурните води на Гранд-Каньон, който е с дължина 450 км.
„ Водовъртежите те отклоняват от пътя и дърпат към дъното, когато минимум очакваш – споделя Вайхенмайер. – Чувствах се като че ли съм на бойното поле. После дълго сънувах кошмари, че съм в каяк, нямам асистент и бясно хвърча по реката.”
В фамилния живот на алпиниста също всичко е наред. Той е щастливо женен и има две деца – наследник и щерка.
„ Всеки се сблъсква с проблеми, които в един миг могат да ни повалят – споделя Ерик. - Но ние сме способни да минем през тях и да живеем пълностоен живот. Всички го желаеме поради себе си, поради нашите фамилии и околните ни.”
И през целия си живот Вайхенмайер се придържа към мотото си: Препятствията не съществуват!
“Труд”
Всъщност Вайхенмайер още в учебно заведение изживява това, което би сломило даже възрастен човек. На 13 години той изцяло губи зрението си и единствено спортът му оказва помощ да се оправи с компликациите и да не изпадне в меланхолия. Роден е в заможно семейство в Принстън, щата Ню Джърси. Но още на 3-годишна възраст лекарите откриват, че има присъщ недостатък на ретината, която неизбежно ще докара до слепота. Момчето мъчно приема ориста си – чупи не един и два бастуна, с които би трябвало да се предвижва, отхвърля куче-водач, както и да се вози в учебния рейс за инвалиди. Захваща се с футбол, само че депресията му още повече се ускорява. И стопира с тренировките. Но точно тази пауза кара Ерик да премисли решението си. И той открива, че не може да живее без спорта. Така стартират ежедневните му кросове в парка, практикува и битка свободен жанр. Дори става капитан на ученическия тим, влиза в националния състав на щата и взе участие на локалното състезание. А по-късно дълго време работи като треньор по битка във Финикс.
В гимназията обаче Вайхенмайер губи майка си, която умира в автомобилна злополука. А, с цел да помогне на децата си да преодолеят загубата, таткото взима него и братята му на екскурзия в Перу. Именно това фамилно премеждие, което включва и походи, поставя началото на обичайните годишни пътешествия в другите краища на света. А и любовта на Ерик към алпинисткия живот.„ Слепотата ме накара да осъзная, че в никакъв случай няма да стана популярен бейзболист или баскетболист, което ограничаваше опциите ми за реализация – признава американецът. – Но катеренето беше нещото, в което се влюбих.” А планината открива за Ерик нови завършения – скача с парашут, кара парапланер и ски, упражнява също ледено катерене. През 1993-а прекосява Батура, един от най-големите ледници в света, с повърхност 285 кв. км и височина 2540 метра. След две години покорява и връх Денали, в Аляска (6190 м). В биографичната си книга той признава, че най-тежкият миг при качването е бил сред 4267 и 4876 метър.
„ Струваше ми се, че раницата ми притиска гръбначния дирек и вътрешните органи, а презрамките не ми дават да вдишвам – спомня си той. – Мислех си какъв брой надалеч мога да стигна преди да падна...” Така стартира неговата офанзива на най-високите точки на планетата. След 2 години той покорява Килиманджаро (5895), а след още две стъпва и на Аконкагуа (6962). При това върхът в Южна Америка съумява да изкачи от втория опит.
В началото на века се оправя и с Винсон в Антарктида (4892). От мразовитите температури, които доближават до минус 45 градуса, Ерик колкото да стои на краката си, устните му посиняват, само че той въпреки всичко доближава до върха. А любовта си към скалното катерене той изяснява по този начин: „ Много хора споделят, че отиват в планината поради красивите гледки. Глупости! Не по тази причина са там. Едва ли ще търпите 3-4 месеца ограничения поради красивите картини пред очите ви. Човек отива в планината заради други аргументи – да преодолее себе си, да откри смисъл в живота, поради възприятие на приятелство и взаимопомощ.” През май 2001-а Вайхенмайер стъпва и на най-високия връх на планетата – Еверест (8848). С това става и международна звезда, а на идната година го канят да приключи щафетата с олимпийския огън за Солт Лейк Сити и да възпламени факела за параолимпийските игри.
„ Когато стъпих на Еверест ръководителят на експедицията ми сподели: Ти би трябвало да направиш по този начин, че това качване да не се трансформира в най-важното ти постижение” – разкрива Вайхенмайер. – И възприех тези думи напълно съществено.”
След Еверест американецът се качва на Елбрус (5642), а през 2008-а покорява и пирамидата на Картсенс (4884) в Нова Гвинея. През всичките си височинни пътешествия Ерик е придружен от зрящия планинар Джеф Евънс, който по този начин разказва пристрастеността на приятеля си към рисковото: „ Той желае да знае на какво е кадърен и да усеща боязън.” И защото за множеството хора е любопитно да схванат по какъв начин Вайхенмайер се ориентира в ситуацията, макар слепотата си, самият той изяснява: „ Опипвам повърхността, в случай че има междина, евентуално има и място, където да се захвана – споделя той. – Всъщност неналичието на зрение може да се компенсира с всички останали сетива. – Мога на слух да се ориентирам дали крепко съм забил пикела в леда. Разбира се, във всички експедиции ми оказват помощ зрящи алпинисти. Понякога вървят пред мен със завързана камбанка. Ако чуя звън отляво, значи би трябвало да се движа отляво, в случай че е вдясно – вдясно.”
Така за 13 години Ерик стъпва на седемте най-високи точки на всеки континент. И към този момент е единственият кьорав планинар в света с сходно достижение.
Ерик обаче не се стопира дотук. От 1998-а интензивно стартира да се занимава с колоездене, което стартира с 1736-километров преход с татко му на територията на Виетнам. По-късно се включва и на велосъстезания, на които преодолява много по-големи дистанции. През 2002-а Ерик става първият сляп-парапланерист единак. И не се стопира единствено на един полет. Прави над 50. „ Най-сложно е приземяването – споделя той. – Затова към крайници ми е вързано въже с камбана, която при допиране със земята издава тон и ми оповестява, че е време да слизам.”
Ерик сполучливо се опитва и в каяка. През 2014-а преодолява бурните води на Гранд-Каньон, който е с дължина 450 км.
„ Водовъртежите те отклоняват от пътя и дърпат към дъното, когато минимум очакваш – споделя Вайхенмайер. – Чувствах се като че ли съм на бойното поле. После дълго сънувах кошмари, че съм в каяк, нямам асистент и бясно хвърча по реката.”
В фамилния живот на алпиниста също всичко е наред. Той е щастливо женен и има две деца – наследник и щерка.
„ Всеки се сблъсква с проблеми, които в един миг могат да ни повалят – споделя Ерик. - Но ние сме способни да минем през тях и да живеем пълностоен живот. Всички го желаеме поради себе си, поради нашите фамилии и околните ни.”
И през целия си живот Вайхенмайер се придържа към мотото си: Препятствията не съществуват!
“Труд”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ