Историята на Даниела започва през 1973 година във Велико Търново

Историята на Даниела стартира през 1973 година във Велико Търново на 3 октомври. Това е датата, която е вписана в удостоверението й за раждане шест месеца по-късно, когато е осиновена. Преди осиновяването неин първи дом е Домът за деца в Дебелец. Биологичната й майка Христина взема решение да я кръсти Десислава, след което подписва декларацията за отвод от дете и си потегля. И по този начин стартира животът на Десислава Христинова, написа " Борба ".

Оставя неразбираемо за какво името й към този момент е Даниела Димитрова. " Осиновена съм в Ловеч, диря биологичния си генезис от 20 години, като съм пробвала всичко. През 2005 година бях посетител в " Искрено и персонално ", само че за жал, обаче и това не докара до кой знае какво ".

Как се търси биологичен генезис в продължение на толкоз доста години и за какво? Родена във Велико Търново, осиновена от Дебелец, с ново име и нов късмет за по-добър живот, Даниела попада в фамилията на мама Мия и тате Оги, както ги назовава. Женени от 8 години, те посрещат бебето в дома си с доста наслада и боязън. Това, за жал, не продължава дълго. Бащата, най-милият и грижлив човек, стартира да става все по-тъжен с всеки минал ден, задружното семейство към този момент не е чак толкоз заедно. Алкохолът постоянно вади на показ потиснатите мисли " за непознатото дете ", които баща нощем повтаря на мама…

" Спомням си погледа му всякога, когато някоя колежка му кажеше, че съм му одрала кожата. Горчивина, това е точната дума. Разведоха се, когато бях на 11. Аз останах с майка ми, тя се омъжи наново и роди момиченце. Баща ми ме е търсил няколко пъти, по-късно постоянно ставаха кавги. Плачех доста, а най-после той просто спря да поддържа връзка с мен. През годините пробвах да подкрепям връзка с него. После отново плачех… Той към този момент е мъртвец. Преди три години му откриха рак. Потърси ме, искаше да го повеждам по лечебни заведения.

Помогнах с каквото мога, само че след това видях, че съм непотребна. Той беше просто изплашен, нямаше в действителност потребност от мен. Беше заречен парцелите си на племенника си, който благо ми изясни, че аз съм непозната, а той му е по родственик. Не било моя работа, те щели да се оправят, както до момента. Така и стана – оправиха се. Не отидох на погребението. Плаках дни наред. Обичах го, само че той…, той нямаше потребност от любовта ми. " Защо го взехме това детенце? ", питаше постоянно майка ми… "

Майка й умряла преди 10 години, само че откакто се омъжила наново, за Даниела настъпили тежки години. Не споделя, че доведеният й татко е неприятен човек, а че годините били неприятни. Предпочитала да има мир, по тази причина търпяла всичко. Привързала се към бебето, нейната дребна сестричка. А и доста обичала майка си. Достатъчно огромна да осъзнае, че разводът на родителите й е бил тежък, Дани избира да се радва за щастието на майка си. Нищо, че към този момент знаела, че не я е родила тя. Обичала я е, гледала я е, това е най-важното.

" Майка ми работеше в цех. Един ден се забави и се наложи да изчакам. Стоях пред вратата, а в прилежащата стая беше художникът на завода. Извика ме да седна при него, да не очаквам на открито. Не съм сигурна, бях още дете, само че мисля, че беше пийнал. Нарисува ми портрет, ей по този начин, небрежно. Говорихме си някакви неща и след това сподели: " Ти нали знаеш, че не си тяхна. На майка си и татко си, те са те взели ". Не споделих нищо, просто сграбчих портрета и избягах… "

Не споделила нищо и на родителите си. Обмисляла нещата и почнала да схваща за какво татко й употребява " странната дума вечер ", като си пийне повече. Знаела, че значи нещо неприятно, само че не била сигурна какво. Вече схванала. Години по-късно се осмелила и да попита. Заявила, че желае да открие своя биологичен генезис. Тогава й разказали историята…

" Осиновена съм от Дебелец. Родителите ми не можели да имат деца. Моята майка осиновителка е живяла в Дома за девойки във Велико Търново. Една от преподавателките в Дома е имала брачен партньор доктор, който е съдействал за моето осиновяване. Мисля, че името е лекар Петков, само че не съм сигурна. Биологичната ми майка била студентка в Търново, внучка на учител в университет. Не съм сигурна дали това е по този начин, или са просто истории за замазване на очите на осиновителите. Биологичният ми татко бил художник, а може би и студент по изобразително изкуство… "

За тези двадесет години от диалога сред нея и осиновителката й по тематиката Даниела прави редица опити да получи информация за биологичните си родители. В последните години употребява интензивно интернет като връзка с други осиновени, обменяйки хрумвания и опит за начинанията в общата им идея.

" Много хора откриха роднините си, аз към момента не съм, само че няма да се откажа, а и към този момент не мога. На 45 години се разболях съществено. За малко време обиколих много лечебни заведения и на всички места се повтаряше и въпросът за наследствената обремененост. Аз, несъмнено, не знам нищо. Заболяването ми е на опорно-двигателния уред. Високото равнище на тревога мина в тежка меланхолия, която също била биологично предразположена. "

Всичко това стимулира Даниела да възобнови търсенето – в името на здравето си, в името на правото си на информация, което в България липсва, както и в това на детето си. След писмени молби до кмета на Ловеч и общоприет отвод, цитиращ член 105 от Семеен кодекс (Тайната на осиновяването), тя съумява да извади дубликат от първичния си акт за раждане (този отпреди осиновяването), в който липсва нещо значително – номер на делото за осиновяване. При липса на номер и към този момент умряли осиновители тя не може да открие повече информация.

" Извадих си дубликат от истинския акт за раждане – няма номер на делото. И се чудя за какво би трябвало да е толкоз комплицирано. В останалите европейски страни всеки, навършил 18 години, има право на достъп до такава информация. Каква е тази велика загадка на осиновяването в XXI век? Пробвала съм доста неща през годините, само че с липса на номер на делото (който в множеството случаи попада в документа) ми остана единствено да платя на някого, което съм и подготвена да направя " – споделя с леко иронична усмивка Даниела.

" Винаги ще се надявам някой да се свърже с мен, някой да разпознае историята ми, да разпознае мен. В общността, в която членувам, доста хора се опасяват да опишат за себе си. Много хора ги е и позор. Но аз не виждам причина за това. Редно е да се дава публичност на тези неща, единствено по този начин ще успеем да счупим оковите на старите порядки и ще потвърдим, че сме европейска страна! Имам наследник, който е на двадесет години. Искам за него нещата да са други, да знае биологичните си корени и от моя страна. Смятам, че това е значимо за всеки човек. "

И до момента в който чака смяната в Семейния кодекс, която да потвърди, че България е в действителност европейска страна, Даниела се надява да продължава да " крепи " здравословното си положение и все в миналото да разбере чии гени носи в себе си…