Правилата не важат за нас! Нас министерството ни обича!
Истинска история: преди доста години имаше един китайски ресторант в региона на хотел „ Плиска “. Сервитьорите там не получаваха заплата.
Усещам, че мнозина повдигат вежда умислено: „ че по какъв начин по този начин се работи без заплата…? “
За да ви дообъркам напълно, ще ви кажа и втората, по-интересна, част от историята: сервитьорите даже плащаха „ такса “ на притежателя за правото да работят там.
Ще ви дам няколко секунди, с цел да може тая мисъл да си пробие път в безгрижния петъчно-следобеден режим на работа на един отруден мозък.
Каква е работата в действителност? Клиентите на ресторанта бяха по-…особени.
По-заможни, по-щедри. Оставяха мнооооого огромни бакшиши; толкоз огромни, че сервитьорите бяха подготвени да заплащат на притежателя, с цел да работят там.
Защо те са избрали този метод на трудови взаимоотношения, мисля, е явен. Особено в тези години на стеснен избор. Защо обаче в тъмните кътчета на мозъка на оня притежател се е родило хрумването, че е в реда на нещата, нелегално, на инат на всички естествени взаимоотношения сред шеф и работник… зарежи това – на инат на всички естествени взаимоотношения МЕЖДУ ХОРА, да принудиш чиновниците си да ти плащат… Това към този момент е оттатък качествата на логиката ми.
Лошото е, че мнозина работодатели, предприемачи, търговци и всевъзможни деятели и заслужили майстори на спорта в областта на финансовата атлетика и през днешния ден считат оня шеф и „ бизнес моделът “ му за гениални и се чудят по какъв начин могат да го вкарат и в техните си компании.
Истината е, че не могат. 2019 година е. Но пък не стопират да мечтаят.
***
Защо, в случай че си решил да дадеш своя дял в опазването на тая природа, дето сякаш всички се пишат, че я обичат, се явяват толкоз искащи около природата да окажеш помощ и на техните джобове? Явно всички обичат природата и се гордеят с хубостите на родината и така нататък, единствено до момента в който им носи облаги.
За какво става дума? Да кажем, че ти си решил да не изхвърляш старите си акумулатори в кофата, тъй като това е извънредно нездравословно (ще се върнем на това). Ако предполагаш, че това, което четеш, е почерпено от персонален опит, значи предполагаш вярно. Ситуацията ни връхлетя като стихия през април. По най-любимия вероятен метод – без предупреждение.
Та, да кажем, че ти си на наше място и се оказваш в ето тази обстановка: имаш контракт от 2013 година с компания, която събира старите акумулатори от офиса ти, тъй като имат контракт с Министерство на околната среда и водите да правят тази активност. Обаче през днешния ден – 6 години по-късно – компанията ти оповестява, че към този момент дължиш годишна такса за „ услугата “. Да отложим въпроса: „ по какъв начин ще постъпиш “ за по-късно. Преди това – още малко детайлности:
Фирмата е една от тези, които имат контракт с Министерство на околната среда и водите и събират батериите на хората, предават ги и от министерството заплащат на тези положителни хора за тази активност. Разбира се, че има финансов претекст, само че по този начин работят нещата по света. Те имат квота от N кг акумулатори, които би трябвало да съберат на година. Ако не стигнат тази квота – различен път пари! Ние се отърваваме от батериите, без да цапаме околната среда; компанията си покрива квотата и си получава парите, всички са удовлетворени. Докато…
… до момента в който умните глави във компанията не си задават безконечния въпрос: „ по какъв начин да увеличим облагата? “
Дотук – нищо неприятно. Отговорът обаче: „ ще ги таксуваме за събирането “ към този момент си е стремително пътешестване към дъното. Има и още една детайлност: в уравнението има и още една страна, която обезпечава сигурен приход на събирачите. И това са производителите и вносителите на акумулатори и батерии. Те, по закон, са длъжни да събират и предават за преработване несъмнено количество остарели акумулатори. Не е въпрос на благосклонност, а на обвързване по закон. Те са клиенти на дадената компания и нейните съперници, щат—не щат. Говорим за голямо количество. И те си заплащат за това събиране. Оказва се, че бизнесът си е много добър и без да таксуват компании, като нашата редакция, за достойнството, която са ни оказали. Реално – без нашите акумулатори, няма покриване на тяхната квота.
***
Фирмата също по този начин, се оказва, че има контракти и с всякакви общини. Още един сигурен паричен поток. Но мисълта тук ми е за друго: до момента в който ние сме частна компания и сме принудени да следим и мислим за парите си, то… общините и общинарите, дано не се лъжем, не се славят с най-рационалното харчене на пари от общата каца. Тоест – не-техните-пари. Тоест парите на хората. Тоест – твоите пари.
И, в случай че ние виждаме нередността и споделяме: не, стига!, то, можем ли да създадем обосновано съмнение, че на места някой и различен общинар ще го домързи, къде инцидентно – от мързел, къде неслучайно – от интерес, и ще отвори кранчето през днешния ден или на следващия ден? Кранчето на новите такси. Не знам за какво все така… на скептицизъм ме избива?
***
Между другото…
В Закона за ръководство на отпадъците има един член 140, който ясно декларира какво счита законодателят за печалбарството: „ Наказва се с имуществена глоба в размер от 3000 до 10 000 лева едноличен търговец или юридическо лице, което: 3. не приема без възнаграждение от страна на крайните консуматори негодни за приложимост портативни и/или автомобилни акумулатори и батерии от същия тип в границите на работното време на обекта “.
***
В контракта ни написа също по този начин, че ние нямаме право да предаваме батериите си на друга компания. С други думи – оженили сме се за тях и това е. Но в контракта написа също по този начин, че това, което те вършат, е безплатно.
Ама договорът е с изменени условия, ни съобщи ведро дамата от другата страна на телефон.
Да, само че това е станало без предизвестие.
Тонът на дамата стартирана да става 10-20 хрумвания по-малко бодър.
Оффффф… добре! Ще ви пратим едномесечното предупреждение и ще влезе в действие.
И – айде от тях да мине – тоя път няма да ни желаят пари за извозването, но по-късно към този момент – край – ще си плащаме, с цел да им даваме батериите си, с които те вършат пари.
Не, няма. Вие не сте единствената компания на тоя свят, която се занимава с акумулатори.
Ама вие не знаете каква е технологията… какъв брой е трудоемко…
Да, не знаем, не ни е работа, както на нея не ѝ е работа да знае по какъв начин се събира информация и се пишат вести. Имаме контракт и в него написа всякакви неща. Трябва ли да разбираме от работата на всички на тоя свят? Трябва ли да знаем, да вземем за пример, по какъв начин се прави хлябът, с цел да имаме право да си дадем парите на хлебозавода? Вие знаете ли по какъв начин се прави? Трябва ли всичко да знаем?
Отговорът на дамата беше чудноват. Заяви, че би трябвало, да. Тя, да вземем за пример, знаела всичко, по какъв начин се прави самун и изобщо всичко, всичко; и трябвало да (знам, че звучи като нелепа смешка, само че в оня диалог не ни беше толкоз смешно…) ѝ завиждаме, че е толкоз знаеща, учена и умееща.
В по този начин създалата се обстановка, нарушаващият контракта да се държи надменно е забавна прищявка. Не ми беше хрумвало, само че, за разлика от дамата, аз не съм космополитен разсъдък и даже – спрямо нея, май съм си напряко тъп.
***
Слушайте какво: да смениш изискванията по контракт, без предизвестие, си е жестоко нарушаване отвред. Не, по този начин не се прави! И не приказвам за междуфирмени взаимоотношения, бизнес и така нататък Говоря за тези най-базови нещица, като: не пресичай на алено, не присвоявай непознатото, даже да знаеш, че ще ти се размине, мий си ръцете след тоалетната, оглеждай се, като пресичаш, храни се със затворена уста… Сещаш се – „ тези “ неща, които в словосъчетанието „ рационални същества “ ни прави повече „ рационални “ и по-малко „ същества “.
Знаете ли – ние не сме производители или вносители на акумулатори, нямаме квота, която да покриваме. Нашите остарели акумулатори несмущаемо могат да се окажат в кофата за отпадък. По-лесно от това…
Но няма да го създадем. Защото по този начин избираме, тъй като по този начин желаеме. Защото думите, без покритие, са кухи, а ние сме казвали, казвали, казвали, че околната среда и отбраната ѝ са борба, която си заслужава. И батериите – дребна или огромна част от тази борба, са си… ами част от тази борба.
Само че какъв брой други компании ще махнат с ръка и ще си кажат: бè, я…! И батериите ще се окажат в кофата, откъдето ще се окажат в сметището, а наличието им – в земята. Заслужава ли си рискът?
Оттеглям си въпроса, тъй като осъзнах какъв брой неуместно звучи, когато поставиш от другата страна на везната – за баланс – левчетата, които можеш да гушнеш.
Едни хора прибират едни пари, след това и още, и още, и още; другите, в чиито джобове бъркат, се предават и си споделят, че И ТАЗИ борба към този момент им идва допълнително, батериите се изхвърлят къде-да-е, а най-после почвата, от която идва храната ни, се оказва цялостна с живак, цинк, олово, никел, киселини, кадмий, литий… все готини за вас неща, в случай че сте ш***на ракова клетка.
Усещам, че мнозина повдигат вежда умислено: „ че по какъв начин по този начин се работи без заплата…? “
За да ви дообъркам напълно, ще ви кажа и втората, по-интересна, част от историята: сервитьорите даже плащаха „ такса “ на притежателя за правото да работят там.
Ще ви дам няколко секунди, с цел да може тая мисъл да си пробие път в безгрижния петъчно-следобеден режим на работа на един отруден мозък.
Каква е работата в действителност? Клиентите на ресторанта бяха по-…особени.
По-заможни, по-щедри. Оставяха мнооооого огромни бакшиши; толкоз огромни, че сервитьорите бяха подготвени да заплащат на притежателя, с цел да работят там.
Защо те са избрали този метод на трудови взаимоотношения, мисля, е явен. Особено в тези години на стеснен избор. Защо обаче в тъмните кътчета на мозъка на оня притежател се е родило хрумването, че е в реда на нещата, нелегално, на инат на всички естествени взаимоотношения сред шеф и работник… зарежи това – на инат на всички естествени взаимоотношения МЕЖДУ ХОРА, да принудиш чиновниците си да ти плащат… Това към този момент е оттатък качествата на логиката ми.
Лошото е, че мнозина работодатели, предприемачи, търговци и всевъзможни деятели и заслужили майстори на спорта в областта на финансовата атлетика и през днешния ден считат оня шеф и „ бизнес моделът “ му за гениални и се чудят по какъв начин могат да го вкарат и в техните си компании.
Истината е, че не могат. 2019 година е. Но пък не стопират да мечтаят.
***
Защо, в случай че си решил да дадеш своя дял в опазването на тая природа, дето сякаш всички се пишат, че я обичат, се явяват толкоз искащи около природата да окажеш помощ и на техните джобове? Явно всички обичат природата и се гордеят с хубостите на родината и така нататък, единствено до момента в който им носи облаги.
За какво става дума? Да кажем, че ти си решил да не изхвърляш старите си акумулатори в кофата, тъй като това е извънредно нездравословно (ще се върнем на това). Ако предполагаш, че това, което четеш, е почерпено от персонален опит, значи предполагаш вярно. Ситуацията ни връхлетя като стихия през април. По най-любимия вероятен метод – без предупреждение.
Та, да кажем, че ти си на наше място и се оказваш в ето тази обстановка: имаш контракт от 2013 година с компания, която събира старите акумулатори от офиса ти, тъй като имат контракт с Министерство на околната среда и водите да правят тази активност. Обаче през днешния ден – 6 години по-късно – компанията ти оповестява, че към този момент дължиш годишна такса за „ услугата “. Да отложим въпроса: „ по какъв начин ще постъпиш “ за по-късно. Преди това – още малко детайлности:
Фирмата е една от тези, които имат контракт с Министерство на околната среда и водите и събират батериите на хората, предават ги и от министерството заплащат на тези положителни хора за тази активност. Разбира се, че има финансов претекст, само че по този начин работят нещата по света. Те имат квота от N кг акумулатори, които би трябвало да съберат на година. Ако не стигнат тази квота – различен път пари! Ние се отърваваме от батериите, без да цапаме околната среда; компанията си покрива квотата и си получава парите, всички са удовлетворени. Докато…
… до момента в който умните глави във компанията не си задават безконечния въпрос: „ по какъв начин да увеличим облагата? “
Дотук – нищо неприятно. Отговорът обаче: „ ще ги таксуваме за събирането “ към този момент си е стремително пътешестване към дъното. Има и още една детайлност: в уравнението има и още една страна, която обезпечава сигурен приход на събирачите. И това са производителите и вносителите на акумулатори и батерии. Те, по закон, са длъжни да събират и предават за преработване несъмнено количество остарели акумулатори. Не е въпрос на благосклонност, а на обвързване по закон. Те са клиенти на дадената компания и нейните съперници, щат—не щат. Говорим за голямо количество. И те си заплащат за това събиране. Оказва се, че бизнесът си е много добър и без да таксуват компании, като нашата редакция, за достойнството, която са ни оказали. Реално – без нашите акумулатори, няма покриване на тяхната квота.
***
Фирмата също по този начин, се оказва, че има контракти и с всякакви общини. Още един сигурен паричен поток. Но мисълта тук ми е за друго: до момента в който ние сме частна компания и сме принудени да следим и мислим за парите си, то… общините и общинарите, дано не се лъжем, не се славят с най-рационалното харчене на пари от общата каца. Тоест – не-техните-пари. Тоест парите на хората. Тоест – твоите пари.
И, в случай че ние виждаме нередността и споделяме: не, стига!, то, можем ли да създадем обосновано съмнение, че на места някой и различен общинар ще го домързи, къде инцидентно – от мързел, къде неслучайно – от интерес, и ще отвори кранчето през днешния ден или на следващия ден? Кранчето на новите такси. Не знам за какво все така… на скептицизъм ме избива?
***
Между другото…
В Закона за ръководство на отпадъците има един член 140, който ясно декларира какво счита законодателят за печалбарството: „ Наказва се с имуществена глоба в размер от 3000 до 10 000 лева едноличен търговец или юридическо лице, което: 3. не приема без възнаграждение от страна на крайните консуматори негодни за приложимост портативни и/или автомобилни акумулатори и батерии от същия тип в границите на работното време на обекта “.
***
В контракта ни написа също по този начин, че ние нямаме право да предаваме батериите си на друга компания. С други думи – оженили сме се за тях и това е. Но в контракта написа също по този начин, че това, което те вършат, е безплатно.
Ама договорът е с изменени условия, ни съобщи ведро дамата от другата страна на телефон.
Да, само че това е станало без предизвестие.
Тонът на дамата стартирана да става 10-20 хрумвания по-малко бодър.
Оффффф… добре! Ще ви пратим едномесечното предупреждение и ще влезе в действие.
И – айде от тях да мине – тоя път няма да ни желаят пари за извозването, но по-късно към този момент – край – ще си плащаме, с цел да им даваме батериите си, с които те вършат пари.
Не, няма. Вие не сте единствената компания на тоя свят, която се занимава с акумулатори.
Ама вие не знаете каква е технологията… какъв брой е трудоемко…
Да, не знаем, не ни е работа, както на нея не ѝ е работа да знае по какъв начин се събира информация и се пишат вести. Имаме контракт и в него написа всякакви неща. Трябва ли да разбираме от работата на всички на тоя свят? Трябва ли да знаем, да вземем за пример, по какъв начин се прави хлябът, с цел да имаме право да си дадем парите на хлебозавода? Вие знаете ли по какъв начин се прави? Трябва ли всичко да знаем?
Отговорът на дамата беше чудноват. Заяви, че би трябвало, да. Тя, да вземем за пример, знаела всичко, по какъв начин се прави самун и изобщо всичко, всичко; и трябвало да (знам, че звучи като нелепа смешка, само че в оня диалог не ни беше толкоз смешно…) ѝ завиждаме, че е толкоз знаеща, учена и умееща.
В по този начин създалата се обстановка, нарушаващият контракта да се държи надменно е забавна прищявка. Не ми беше хрумвало, само че, за разлика от дамата, аз не съм космополитен разсъдък и даже – спрямо нея, май съм си напряко тъп.
***
Слушайте какво: да смениш изискванията по контракт, без предизвестие, си е жестоко нарушаване отвред. Не, по този начин не се прави! И не приказвам за междуфирмени взаимоотношения, бизнес и така нататък Говоря за тези най-базови нещица, като: не пресичай на алено, не присвоявай непознатото, даже да знаеш, че ще ти се размине, мий си ръцете след тоалетната, оглеждай се, като пресичаш, храни се със затворена уста… Сещаш се – „ тези “ неща, които в словосъчетанието „ рационални същества “ ни прави повече „ рационални “ и по-малко „ същества “.
Знаете ли – ние не сме производители или вносители на акумулатори, нямаме квота, която да покриваме. Нашите остарели акумулатори несмущаемо могат да се окажат в кофата за отпадък. По-лесно от това…
Но няма да го създадем. Защото по този начин избираме, тъй като по този начин желаеме. Защото думите, без покритие, са кухи, а ние сме казвали, казвали, казвали, че околната среда и отбраната ѝ са борба, която си заслужава. И батериите – дребна или огромна част от тази борба, са си… ами част от тази борба.
Само че какъв брой други компании ще махнат с ръка и ще си кажат: бè, я…! И батериите ще се окажат в кофата, откъдето ще се окажат в сметището, а наличието им – в земята. Заслужава ли си рискът?
Оттеглям си въпроса, тъй като осъзнах какъв брой неуместно звучи, когато поставиш от другата страна на везната – за баланс – левчетата, които можеш да гушнеш.
Едни хора прибират едни пари, след това и още, и още, и още; другите, в чиито джобове бъркат, се предават и си споделят, че И ТАЗИ борба към този момент им идва допълнително, батериите се изхвърлят къде-да-е, а най-после почвата, от която идва храната ни, се оказва цялостна с живак, цинк, олово, никел, киселини, кадмий, литий… все готини за вас неща, в случай че сте ш***на ракова клетка.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ