Какво се е случило с Лара?
Исландия се готви да означи 200-годишнината на Рейкявик! Годината е 1986 и предстоят редица значими локални и интернационалните събития. Неочаквано вниманието е привлечено от следствието на журналиста Валур Робертсон. Той е решен да разкрие най-обсъждания неразгадан случай в историята на Исландия – изгубването на Лара.
Видяна за последно през лятото на 1956 година на остров Видей, където работи като помощница на авторитетна двойка, от Лара няма и диря. Напуснала ли е острова в действителност? Къде ли е отишла? Дали е жива още? Какво се е случило с Лара?
Ако 30 години си прикривал истината от всички, на какво ли си подготвен, с цел да не бъде разкрита в никакъв случай...
Романите на Рагнар Йонасон са оповестени в 33 страни и са продадени в над 2 милиона екземпляра. Той е юрист, банкер, публицист и академични учител. Превел е 14 от творбите на Агата Кристи на исландски език. Носител е на редица влиятелни литературни награди.
Съавтор е Катрин Якобсдотир е министър-председател на Исландия. Тя е приключила исландска литература и е била министър на образованието.
Представяме ви фрагмент от " Рейкявик ", издателство " Ера ":
1956 година
6 август
Сивата шапка просто отлетя в морето.
Кристиян беше излязъл от рулевата рубка1, с цел да се полюбува на гледката към залива Факсафлой2 и да огледа острова, към който приближаваха. Изглеждаше невисок и зелен на фона на планините. Когато неочакваният ентусиазъм напразно удари рибарската му лодка, той реагира бързо, само че не задоволително, и остана с празни ръце в опита си да задържи шапката. Помисли си, въпреки и в никакъв случай да не би признал на глас, че можеше и да е по-зле – в действителност шапката, коледен подарък от жена му, не му отиваше. Сега в действителност щеше да има положително опрощение да си купи нова.
Сети се и че в този момент ще остане гологлав за визитата си на дребния остров Видей, тъкмо до брега, покрай Рейкявик, само че какво значение има това, откакто цялата тази работа по този начин или другояче щеше да бъде просто загуба на време? Все още на двайсет и няколко години, на Кристиян нормално не му поверяваха значими задания, само че защото неговият шеф отсъстваше, той се падна на промяна в празничния уикенд през август.
Исландското лято, наподобява, към този момент беше отминало през тази августовска заран, и по-специално тук, на лодката, без никакъв заслон от вятъра и без скритото зад облаците слънце. Нямаше постоянни фериботи до острова, тъй че се наложи Кристиян да импровизира. Успя да подписа договорка с един остарял риболовец, който познаваше отпреди.
– Почти стигнахме, Кристиян – провикна се с пресипнал глас капитанът от рулевата рубка.
Кристиян кимна, въпреки да нямаше кой да го види, и закопча още едно копче на палтото си. Наистина се оказа, че е много студено. Ако не друго, най-малко пътуването щеше да е потребна промяна на ситуацията, намерения си той, като се опитваше да гледа позитивно на нещата.
Една жена, евентуално малко над трийсет, стоеше на кея, с цел да го посрещне. Кристиян беше помолил своя другар рибаря да се върне за него след час и половина, очевидно това посещаване щеше да отнеме цяла заран.
Жената протегна ръка.
– Аз съм Олоф Бльондал. Добре пристигнали на остров Видей – лицето ѝ беше съществено и не се усмихваше.
– Как сте? Казвам се Кристиян – показа се той и си намерения, че в маниерите на тази Олоф има нещо необичайно. Изглеждаше някак несигурна, само че в същото време – Кристиян можеше да се закълне, – че тя изпитва облекчение да го види.
– Насам – сподели тя страхливо и потегли нагоре по тревистия скат над кея. Кристиян я последва и видя, че има къса алена коса и е облечена с пълен вълнен пуловер.
Между двата зелени хълма на острова се появиха две впечатляващи бели здания с червени покриви – остаряло датско колониално имение и дребна черква до него. Когато наближиха, Кристиян видя какъв брой разрушени изглеждаха постройките, боята се лющеше от стените и рамките на прозорците, имаше и няколко порутени пристройки, едната приличаше на краварник. Май бяха реликви от дните, когато в миналото тук към момента е имало плантация. На половината път до църквата Олоф спря, обърна се и изясни:
– Всъщност не отиваме там. Съпругът ми е у дома, живеем наоколо.
Кристиян кимна.
– Никой ли...
Тя го прекъсна:
– Имаме ключове за имението, само че никой не живее там. Малко е остаряло, само че е в много добър тип, поради годините. Почти на двеста години е, това е най-старата каменна постройка в Исландия.
– Това момиче, Лара...
– Най-добре да говорите със брачна половинка ми – още веднъж го прекъсна дамата.
Кристиян вървеше до нея, без нито един от двамата да каже и дума. На острова духаше мощен бриз и макар неналичието на слънце беше по-топло, в сравнение с при пътуването с лодката. След няколко минути безмълвие, той попита:
– Извинете, казахте, че живеете тук – вие и брачният партньор ви?
– Преместихме се напролет в една къща, която принадлежи на фамилията ми. Тук прекарахме и предишното лято. Това е... – тя замълча. – Просто няма друго такова място...
Кристиян не се и съмняваше, островът сигурно беше изящен – зелени поляни, заобиколени от сините води на залива, ситуирани против огромния масив на планината Еся, само че все пак думите на Олоф не му прозвучаха задоволително безапелационно.
– Не сме надалеч от къщата ни – продължи тя неудобно. – Намира се някъде по средата сред имението и остарялото учебно заведение.
На Кристиян му хрумна, че може и да е изпратен на острова заради някакво неразбирателство. Трудно му беше да разгадае тази жена, само че все пак не остана с усещането, че има доста значима тайнственост за откриване.
Докато вървяха, мозъкът му блуждаеше. Хареса му, че е измежду природата, само че предпочиташе да прекара този ден в края на късото лято, правейки нещо напълно друго. През последните години с няколко остарели другари се занимаваха с алпинизъм в свободното си време, въодушевени от новината за покоряването на Еверест от Едмънд Хилъри3 и Тензинг Норгей, преди три години. Въпреки че Кристиян не се надяваше да доближи такива върхове, въпреки всичко напредваше. Само преди няколко дни се заприказва, че северноисландският връх Хаундранги в Оксадалур е изкачен за първи път. Кристиян познаваше добре двамата исландци, които направиха изкачването дружно с един американец. Какво не би дал да е там тъкмо в този момент, а не тук, в питомните покрайнини на Видей.
И въпреки всичко, въпреки и по еднакъв терен, той внимаваше къде стъпва, до момента в който си проправяше път по тревистата земя. Спомни си по какъв начин майка му се смееше и споделяше, че исландските мъже постоянно вървят по този начин, като че ли крачат из гроздови треви4, даже когато земята е идеално равна. Основната му грижа беше да си тръгне от тук, без да усуче или да навехне гален, или да изцапа костюма си. Притежаваше всичко на всичко три костюма: светлосив, който носеше в този момент и беше най-нов; раиран, който изглеждаше малко овехтял; черен, който пазеше основно за публични мотиви... като погребения да вземем за пример.
Пред тях се виждаше остаряла дървена къща, черната багра се лющеше и явно е виждала и по-славни дни. В този миг една полярна рибарка се спусна над главата на Кристиян и той посегна да сграбчи шапката си, с цел да отблъсне птицата, само че си спомни със забавяне, че шапката му в този момент се носеше някъде из залива Факсафлой.
– Не се тормозете – изясни Олоф. – Размножителният интервал завърши, няма да ви нападне – тонът ѝ за миг стана по-мек, като че ли бе не запомнила, че е в компанията на дежурен служител на реда.
Съпругът ѝ не излезе да ги посрещне. Забелязвайки това, Кристиян се зачуди за какво точно Олоф бе изпратена да го посрещне. Това ли е нормалният метод, по който фамилията правеше нещата, или се крие нещо друго зад това?
– Влезте – сподели много внезапно Олоф, щом стигнаха къщата.
Кристиян пристъпи в един кулоар, който се оказа част от всекидневната. Вътре беше топло, съвсем прекомерно горещо за това време на годината.
– Отар – подвикна Олоф. – Отар, той е тук.
Кристиян чу звук горе, по-късно стъпки започнаха да тресат остарялата дървена къща. Без да каже повече дума, Олоф влезе във всекидневната и издърпа един стол до огромна дъбова маса, това беше сигнал за Кристиян да седне.
Той го направи и зачака, а тя го последва и също седна.
– Добро утро – сподели мъжът, който бе слязъл по стълбите. – Аз съм Отар. Предполагам, че вие сте Кристиян?
– Да, аз съм. Благодаря доста, че се съгласихте да се срещнем. Успях да обясня в резюме по телефона, само че работата е там, че се тревожим за Лара.
– Тя реши да си тръгне – равнодушно изрече Отар. – Отказа се от работа. Не знам за какво. Бяхме удовлетворени от нея при започване на лятото. Изглеждаше работлива и съзнателна. И въпреки всичко, младите през днешния ден... – лицето му остана безизразно, до момента в който изнасяше тази тирада и Кристиян хвърли взор към Олоф, която сведе очи.
– На какъв брой години казахте, че е Лара Мартинсдотир? – попита Кристиян, въпреки да знаеше отговора.
– Петнайсет – безшумно отговори Олоф.
– Петнайсет – повтори Кристиян. – И казвате, че е решила да се върне в Рейкявик? Обратно у дома?
– Да – отвърна Отар.
– Кога?
– В петък. Петък сутринта. Естествено, възразих. Имахме съглашение да остане цялото лято като наша помощница, само че нямаше смисъл да я убеждаваме.
Кристиян още веднъж погледна Олоф, която седеше неподвижно, втренчила взор в ръцете си.
– Както загатнах по телефона, никой в Рейкявик не я е виждал или чувал... – Кристиян остави изречението без край, до момента в който наблюдаваше реакциите им. Олоф не подвигна очи, а лицето на Отар остана безразлично. – Така, значи Лара си потегли в петък? – подкани той.
Отар кимна.
– Може би се показах неверно, в действителност видяхте ли я да си потегля?
– От тук не виждаме кея – отговори Отар. – И надали е моя работа да адресирам момичето. Доколкото ме касае, в случай че хората желаят да изоставен, това си е тяхна работа.
– А вие, Олоф? Видяхте ли я да си отива?
Олоф поклати глава.
– Не видях нищо – сподели тя, а думите ѝ прозвучаха необичайно кухо.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Видяна за последно през лятото на 1956 година на остров Видей, където работи като помощница на авторитетна двойка, от Лара няма и диря. Напуснала ли е острова в действителност? Къде ли е отишла? Дали е жива още? Какво се е случило с Лара?
Ако 30 години си прикривал истината от всички, на какво ли си подготвен, с цел да не бъде разкрита в никакъв случай...
Романите на Рагнар Йонасон са оповестени в 33 страни и са продадени в над 2 милиона екземпляра. Той е юрист, банкер, публицист и академични учител. Превел е 14 от творбите на Агата Кристи на исландски език. Носител е на редица влиятелни литературни награди.
Съавтор е Катрин Якобсдотир е министър-председател на Исландия. Тя е приключила исландска литература и е била министър на образованието.
Представяме ви фрагмент от " Рейкявик ", издателство " Ера ":
1956 година
6 август
Сивата шапка просто отлетя в морето.
Кристиян беше излязъл от рулевата рубка1, с цел да се полюбува на гледката към залива Факсафлой2 и да огледа острова, към който приближаваха. Изглеждаше невисок и зелен на фона на планините. Когато неочакваният ентусиазъм напразно удари рибарската му лодка, той реагира бързо, само че не задоволително, и остана с празни ръце в опита си да задържи шапката. Помисли си, въпреки и в никакъв случай да не би признал на глас, че можеше и да е по-зле – в действителност шапката, коледен подарък от жена му, не му отиваше. Сега в действителност щеше да има положително опрощение да си купи нова.
Сети се и че в този момент ще остане гологлав за визитата си на дребния остров Видей, тъкмо до брега, покрай Рейкявик, само че какво значение има това, откакто цялата тази работа по този начин или другояче щеше да бъде просто загуба на време? Все още на двайсет и няколко години, на Кристиян нормално не му поверяваха значими задания, само че защото неговият шеф отсъстваше, той се падна на промяна в празничния уикенд през август.
Исландското лято, наподобява, към този момент беше отминало през тази августовска заран, и по-специално тук, на лодката, без никакъв заслон от вятъра и без скритото зад облаците слънце. Нямаше постоянни фериботи до острова, тъй че се наложи Кристиян да импровизира. Успя да подписа договорка с един остарял риболовец, който познаваше отпреди.
– Почти стигнахме, Кристиян – провикна се с пресипнал глас капитанът от рулевата рубка.
Кристиян кимна, въпреки да нямаше кой да го види, и закопча още едно копче на палтото си. Наистина се оказа, че е много студено. Ако не друго, най-малко пътуването щеше да е потребна промяна на ситуацията, намерения си той, като се опитваше да гледа позитивно на нещата.
Една жена, евентуално малко над трийсет, стоеше на кея, с цел да го посрещне. Кристиян беше помолил своя другар рибаря да се върне за него след час и половина, очевидно това посещаване щеше да отнеме цяла заран.
Жената протегна ръка.
– Аз съм Олоф Бльондал. Добре пристигнали на остров Видей – лицето ѝ беше съществено и не се усмихваше.
– Как сте? Казвам се Кристиян – показа се той и си намерения, че в маниерите на тази Олоф има нещо необичайно. Изглеждаше някак несигурна, само че в същото време – Кристиян можеше да се закълне, – че тя изпитва облекчение да го види.
– Насам – сподели тя страхливо и потегли нагоре по тревистия скат над кея. Кристиян я последва и видя, че има къса алена коса и е облечена с пълен вълнен пуловер.
Между двата зелени хълма на острова се появиха две впечатляващи бели здания с червени покриви – остаряло датско колониално имение и дребна черква до него. Когато наближиха, Кристиян видя какъв брой разрушени изглеждаха постройките, боята се лющеше от стените и рамките на прозорците, имаше и няколко порутени пристройки, едната приличаше на краварник. Май бяха реликви от дните, когато в миналото тук към момента е имало плантация. На половината път до църквата Олоф спря, обърна се и изясни:
– Всъщност не отиваме там. Съпругът ми е у дома, живеем наоколо.
Кристиян кимна.
– Никой ли...
Тя го прекъсна:
– Имаме ключове за имението, само че никой не живее там. Малко е остаряло, само че е в много добър тип, поради годините. Почти на двеста години е, това е най-старата каменна постройка в Исландия.
– Това момиче, Лара...
– Най-добре да говорите със брачна половинка ми – още веднъж го прекъсна дамата.
Кристиян вървеше до нея, без нито един от двамата да каже и дума. На острова духаше мощен бриз и макар неналичието на слънце беше по-топло, в сравнение с при пътуването с лодката. След няколко минути безмълвие, той попита:
– Извинете, казахте, че живеете тук – вие и брачният партньор ви?
– Преместихме се напролет в една къща, която принадлежи на фамилията ми. Тук прекарахме и предишното лято. Това е... – тя замълча. – Просто няма друго такова място...
Кристиян не се и съмняваше, островът сигурно беше изящен – зелени поляни, заобиколени от сините води на залива, ситуирани против огромния масив на планината Еся, само че все пак думите на Олоф не му прозвучаха задоволително безапелационно.
– Не сме надалеч от къщата ни – продължи тя неудобно. – Намира се някъде по средата сред имението и остарялото учебно заведение.
На Кристиян му хрумна, че може и да е изпратен на острова заради някакво неразбирателство. Трудно му беше да разгадае тази жена, само че все пак не остана с усещането, че има доста значима тайнственост за откриване.
Докато вървяха, мозъкът му блуждаеше. Хареса му, че е измежду природата, само че предпочиташе да прекара този ден в края на късото лято, правейки нещо напълно друго. През последните години с няколко остарели другари се занимаваха с алпинизъм в свободното си време, въодушевени от новината за покоряването на Еверест от Едмънд Хилъри3 и Тензинг Норгей, преди три години. Въпреки че Кристиян не се надяваше да доближи такива върхове, въпреки всичко напредваше. Само преди няколко дни се заприказва, че северноисландският връх Хаундранги в Оксадалур е изкачен за първи път. Кристиян познаваше добре двамата исландци, които направиха изкачването дружно с един американец. Какво не би дал да е там тъкмо в този момент, а не тук, в питомните покрайнини на Видей.
И въпреки всичко, въпреки и по еднакъв терен, той внимаваше къде стъпва, до момента в който си проправяше път по тревистата земя. Спомни си по какъв начин майка му се смееше и споделяше, че исландските мъже постоянно вървят по този начин, като че ли крачат из гроздови треви4, даже когато земята е идеално равна. Основната му грижа беше да си тръгне от тук, без да усуче или да навехне гален, или да изцапа костюма си. Притежаваше всичко на всичко три костюма: светлосив, който носеше в този момент и беше най-нов; раиран, който изглеждаше малко овехтял; черен, който пазеше основно за публични мотиви... като погребения да вземем за пример.
Пред тях се виждаше остаряла дървена къща, черната багра се лющеше и явно е виждала и по-славни дни. В този миг една полярна рибарка се спусна над главата на Кристиян и той посегна да сграбчи шапката си, с цел да отблъсне птицата, само че си спомни със забавяне, че шапката му в този момент се носеше някъде из залива Факсафлой.
– Не се тормозете – изясни Олоф. – Размножителният интервал завърши, няма да ви нападне – тонът ѝ за миг стана по-мек, като че ли бе не запомнила, че е в компанията на дежурен служител на реда.
Съпругът ѝ не излезе да ги посрещне. Забелязвайки това, Кристиян се зачуди за какво точно Олоф бе изпратена да го посрещне. Това ли е нормалният метод, по който фамилията правеше нещата, или се крие нещо друго зад това?
– Влезте – сподели много внезапно Олоф, щом стигнаха къщата.
Кристиян пристъпи в един кулоар, който се оказа част от всекидневната. Вътре беше топло, съвсем прекомерно горещо за това време на годината.
– Отар – подвикна Олоф. – Отар, той е тук.
Кристиян чу звук горе, по-късно стъпки започнаха да тресат остарялата дървена къща. Без да каже повече дума, Олоф влезе във всекидневната и издърпа един стол до огромна дъбова маса, това беше сигнал за Кристиян да седне.
Той го направи и зачака, а тя го последва и също седна.
– Добро утро – сподели мъжът, който бе слязъл по стълбите. – Аз съм Отар. Предполагам, че вие сте Кристиян?
– Да, аз съм. Благодаря доста, че се съгласихте да се срещнем. Успях да обясня в резюме по телефона, само че работата е там, че се тревожим за Лара.
– Тя реши да си тръгне – равнодушно изрече Отар. – Отказа се от работа. Не знам за какво. Бяхме удовлетворени от нея при започване на лятото. Изглеждаше работлива и съзнателна. И въпреки всичко, младите през днешния ден... – лицето му остана безизразно, до момента в който изнасяше тази тирада и Кристиян хвърли взор към Олоф, която сведе очи.
– На какъв брой години казахте, че е Лара Мартинсдотир? – попита Кристиян, въпреки да знаеше отговора.
– Петнайсет – безшумно отговори Олоф.
– Петнайсет – повтори Кристиян. – И казвате, че е решила да се върне в Рейкявик? Обратно у дома?
– Да – отвърна Отар.
– Кога?
– В петък. Петък сутринта. Естествено, възразих. Имахме съглашение да остане цялото лято като наша помощница, само че нямаше смисъл да я убеждаваме.
Кристиян още веднъж погледна Олоф, която седеше неподвижно, втренчила взор в ръцете си.
– Както загатнах по телефона, никой в Рейкявик не я е виждал или чувал... – Кристиян остави изречението без край, до момента в който наблюдаваше реакциите им. Олоф не подвигна очи, а лицето на Отар остана безразлично. – Така, значи Лара си потегли в петък? – подкани той.
Отар кимна.
– Може би се показах неверно, в действителност видяхте ли я да си потегля?
– От тук не виждаме кея – отговори Отар. – И надали е моя работа да адресирам момичето. Доколкото ме касае, в случай че хората желаят да изоставен, това си е тяхна работа.
– А вие, Олоф? Видяхте ли я да си отива?
Олоф поклати глава.
– Не видях нищо – сподели тя, а думите ѝ прозвучаха необичайно кухо.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ