Искра Баева е професор по история и преподавател в СУ

Искра Баева е професор по история и учител в СУ „ Св. Климент Охридски “. Автор на стотици изявления и на десетки проучвания и книги, свързани с историята на Източна Европа и България през XX век. Част от заглавията: „ Българските преходи 1939 – 2010 “, „ Личностите, които дефинираха нашата орис ”, „ България и Източна Европа “, „ Тодор Живков “ „ Източна Европа през ХХ век. Идеи, спорове, легенди “ (съвместно с Евгения Калинова). 

Проф. Баева бе участник в полемиката на 5 юни в НДК, която във връзка 35 години от провеждането на Кръглата маса в България (януари – май 1990) събра представители на двете политически сили – БКП/БСП и Съюз на демократичните сили, които бяха дейни тогава. Започнала със съвещанията на Кръглата маса, трагичната 1990 година продължи с изборите за Велико национално заседание, митингите след разочарованието от загубата и приключи със основаването на държавното управление на националното единодушие на Димитър Попов. 

Разговаряме с нея както за събитията преди 35 години, по този начин и за политическите процеси през днешния ден, чийто произход може да се търси във времето, когато започва българският преход. 

- Госпожо Баева, тази година се навършват 35 години от събитията през 1990-а, които начертаха посоката и предопределиха наличието на българския преход. Като стартираме от Кръглата маса, която легитимира опозицията Съюз на демократичните сили и изменящата се компартия, минем през първите свободни избори на 10 и 17 юни, Града на истината, палежа на Партийния дом и стигнем до програмното държавно управление на Димитър Попов (22 декември). Много или малко са 35 години за един историк?

- За международната история 35 години са един момент, за българската се равняват съвсем на ера (Третото българско царство просъществува 66 години, социализмът - 45, демокрацията – към този момент 36), само че за един историк са доста – половин или един професионален живот. Мисля, че за българите миналите 35 години промени са доста, изключително като имам поради настройките от 1990 г. Тогава смятахме, че за пет, най-много 10 години България ще се трансформира в демократична и просперираща страна. Нереализираните упования пораждат горчиво неодобрение и последователно изтриват вярата в бъдещето.

- Да стартираме с оценка на Кръглата маса, чиито съвещания следеше цяла България. Съгласна ли сте с тезата, че главното й значение бе договарянето на мирния преход?

- Несъмнено тя беше проведена, с цел да бъде контрактувано по какъв начин да се премине от еднопартийната система при социализма (с незначителната добавка на казионното БЗНС) към демократична политическа система. Но нашата Кръгла маса беше нещо ново единствено за България, не и за Източна Европа, тъй като по сходен метод към този момент се бяха договорили централноевропейците. В Полша договарянето на политическата смяна стартира година преди нас: първата в района Кръгла маса беше свикана на 6 февруари и завърши своята работа с решение за осъществяване на полусвободни избори на 5 април 1989 година Инициативата там беше на ръководещата Полска обединена работническа партия, която беше изгубила публичното доверие и не можеше да осъществя промените към пазарна стопанска система – това сподели референдумът от 29 ноември 1987 година, в който единствено 46% от поляците поддържаха предложенията за прекосяване към втория, мъчителен стадий на промените. Така че през 1988 година полските комунисти бяха принудени първо още веднъж да легализират „ Солидарност “, с цел да им помогне да спре протестната вълна, а през есента и да стартират договаряния с нея за прекосяване към политически плурализъм. 

 

В изборите от 4-18 юни 1989 година „ Солидарност “ печели съвсем всички, оставени за свободен избор места, а ръководещите – единствено непокътнатите, което сподели, че обществото ги отхвърля и се стигна до първото некомунистическо държавно управление в района на Тадеуш Мазовецки.

 

Моделът на договаряне по-късно беше още един в другите страни от Източна Европа, а главният въпрос на всички места беше по кое време и по какъв начин да се проведат плуралистични избори, които да легитимират новата политическа система. За разлика от полските, останалите избори към този момент са изцяло свободни. Но не трябва да се не помни и това, че в никоя от кръглите маси новите политически сили не желаят да се разискват икономическите промени, а единствено политическите. 

- Имаха ли двете съществени страни – БКП/БСП и Съюз на демократичните сили, визии за развиването на страната? Или позициите се изграждаха в придвижване, приспособиха се една към друга, променяха се. 

- И за двете страни на Кръглата маса договарянето беше нещо ново, само че Съюз на демократичните сили беше по-добре квалифициран, най-малко на този стадий, защото разполагаше със стенограмата от полската Кръгла маса. Колегата Димитър Луджев я беше получил от полските си другари. За всички остарели и нови български политици договарянето на измененията беше нещо ново. За политиците от БКП/БСП нова беше нуждата да се договарят с нови конкуриращи ги политически сили, а за Съюз на демократичните сили предизвикателство беше да изработят единни позиции при толкоз разнообразни политически субекти в общата групировка (там участваха партии и организации от целия политически набор, въпреки и с неразбираеми към момента виждания). Така че по време на Кръглата маса всички се образоваха в придвижване по какъв начин се водят политически договаряния.

- Опитваше ли се БКП/БСП и реформаторите в партията, преди всичко – Андрей Луканов, да си отгледат опозицията? Или това е един от митовете, който би трябвало да изясни за какво преходът в България се проточи по-дълго, в сравнение с в други страни от Източна Европа?

- Почти съм сигурна, че Андрей Луканов се е надявал на това, че помощта, която оказва на зараждащата се съпротива, ще му сътвори въздействие в нея. Реалността обаче беше напълно друга. Мога да напомня и различен източноевропейски образец – на Имре Пожгай, огромният модернизатор от Унгарската социалистическа работническа партия, който спомага за раждането на Унгарския либерален конгрес и на Съюза на свободните демократи, след което обаче не съумява да влезе в демократично определения парламент.

 
Що се отнася до Андрей Луканов, от една страна, той беше нападнат от своите съпартийци, че оказва помощ на опозицията – най-ярка беше ролята му при избирането на доктор Желю Желев за президент, което можеше да стане единствено с значителен брой гласове от Българска социалистическа партия. От друга страна, желая да напомня, че той беше задържан през юли 1992 година и остана в ареста съвсем до края на годината по волята на част от тези, за които той смяташе, че би трябвало да са му признателни. Така че да, Луканов спомага на дисидентите в първите им стъпки при превръщането им в съпротива, само че няма никакво въздействие върху по-нататъшното развиване на Съюз на демократичните сили.

 

Митът, че Луканов е основал опозицията, беше основан от по-късно включилите се към Съюз на демократичните сили, които по този метод упрекнаха предходниците си, че са колаборирали с някогашните комунисти. И тук няма българско нововъведение, тъй като по сходен метод беше упрекнат даже Лех Валенса, иконата на източноевропейския преход.

- Съюз на демократичните сили загуби първите свободни избори, което радикализира настроенията, улицата стана мощ. До национално единодушие се стигна чак в края на 1990-а. Трябваше ли България да мине през стачки, митинги, през подпалването на Партийния дом, през Лукановата зима? Това ли са месеците, които наричате „ политическо безвремие “? Каква е цената, която платихме? 

- За мен най-любопитното при настоящето отбелязване на 35-та годишнина от българската Кръгла маса (б.а. - на 5 юни в НДК) беше, че всички взели участие в събитието твърдяха, че са били уверени, че ще изгубят изборите. Но не по този начин изглеждаха нещата през 1990 година Тогава техните представители незабавно след изборите демонстрираха освен голяма изненада от загубата, само че и отхвърлиха да я одобряват. В първата си следизборна тирада водачът на Съюз на демократичните сили доктор Желю Желев разгласи, че изборите са били свободни, само че не и почтени. Тези думи отприщиха уличните протести – студентите от Независимите студентски сдружения, водени от Емил Кошлуков, окупираха Университета, основан беше палатковият лагер, наименуван Град на истината в София, такива имаше в още някои огромни градове.

 

Улицата искаше да промени резултатите от изборите и това беше провал на българската народна власт. Тези събития демонстрираха най-много неготовността на българското общество за демокрацията, която включва и признание на изборните резултати и тогава, когато не ни харесват. Да не забравяме, че за разлика от страните в Централна Европа, които имаха своите протести против системата и имаха одобрено дисидентско придвижване, при нас това го нямаше, а първите ни дисидентски организации се появиха при започване на 1988 година Никой не беше подготвен за народна власт и трябваше да научат разпоредбите й в придвижване и политически конфликти. У нас интервалът на „ образование в народна власт “ продължи малко по-дълго от другите страни в преход, което означаваше концентриране на вниманието върху политическите процеси и занемаряване на икономическите промени. При нас този интервал продължи не месеци, а години. Ще напомня, че първите огромни приватизационни покупко-продажби бяха осъществени едвам през втората половина на 90-те години – 1996 година Соди-Девня, до момента в който в Централна Европа това става при започване на 90-те години.

- След смяната България се захвана да изготви първо нова Конституция, след това да прави стопански промени. Грешка с големи отрицателни последствия?

- Да, в действителност считам, че концепцията на Съюз на демократичните сили първите свободни избори да бъдат за Велико национално заседание, което да създаде конституция, беше неточност на първо място за тази групировка. Свидетелка съм на раждането й, тъй като тя беше стартирана в нашия кръжок в СУ „ Теоретични проблеми на социализма “ в края на 1989 година от Димитър Луджев, Снежана Ботушарова и Стоян Ганев. Целта им беше основаната от тях нова демократична конституция да форсира измененията в България и по този метод да настигнем „ отличниците “ в прехода в Централна Европа. Само че авансово изискване за това беше Съюз на демократичните сили да завоюва изборите. Което, както знаем, не стана. 

 

Що се отнася до основаването на нови конституции в страните в преход, ще напомня, че в Полша такава беше призната през 1997 г,. в Унгария – през 2011 година, в Чехия и Словакия новите конституции са от края на 1992 година, само че тъй като общата страна се разделя и би трябвало да се учредят две нови. Единствената страна, която като нас приема нова конституция през 1991 година е Румъния при сходни на нашите условия. След изборите за Велико народно събрание и успеха на Българска социалистическа партия от Съюз на демократичните сили към този момент не желаеха да се създава конституция: несъмнено си спомняте за гладната стачка на 39-те против конституцията, речта на президента доктор Желев, че парламент с „ комунистическо “ болшинство няма морално право да приема конституция или проклятието на Блага Димитров да изсъхне ръката на всеки който я гласоподава. Само че в тогавашната обстановка на улични безредици, приемането на конституция, която дава отговор на всички демократични условия (неслучайно тя работи и до днес), се трансформира във значим стабилизиращ фактор.

Дори нейните съперници доктор Желю Желев и Блага Димитрова при започване на 1992 година се заклеха точно на нея. Така от време на време грешките на една политическа мощ могат да се трансфорат в триумф за страната.

- Вместо „ социализъм с човешко лице “ изградихме капитализъм, който в някои аспекти може да се назова „ див капитализъм “. Защо? Нашият политически хайлайф ли бе некомпетентен, бе предразположен на въздействие, бе себелюбив или непознати страни постановиха своите ползи?

- На първо място тъй като нито новото управление на БКП/БСП, нито това на Съюз на демократичните сили, нито българският народ бяха подготвени за провокациите на прехода. Повечето българи бяха недоволни от действието на предходната система, само че никой от искащите смяна не беше наясно по какъв начин да бъде направена и какво ще последва. Новото управление на Българска социалистическа партия се стремеше към либерален социализъм – такава цел беше сложена в новия програмен документ на изключителния XIV конгрес (30 януари – 2 февруари 1990 г.) „ Манифест за либерален социализъм в България “. Но и там никой нямаше ясна визия по какъв начин ще се стигне до този либерален социализъм. В документите на Съюз на демократичните сили се заявява блян към народна власт и пазарна стопанска система, само че и там ситуацията беше същото – никой не беше наясно какво тъкмо значи пазарна стопанска система и най-много, че става дума за капитализъм. Няма да не помни описа на доктор Желев за това, че откакто един път по медиите е загатнал думата капитализъм, телефоните на седалището на Съюз на демократичните сили на „ Раковски “ 134 са загрели от възмутени позвънявания на последователи. Неподготвеността на политическите елити ги караше да следват непознати модели и безрезервно да одобряват външни препоръки.

- Може ли да откроите фундаментална неточност (грешки) от този интервал, която деформира българския преход? Която докара до недостиг на правдивост, до рекордно за Европейски Съюз обществено разслоение, до статута „ най-бедната страна в Евросъюза “.

- Откровено казано, не мисля, че при започване на прехода имаше съзнателни фундаментални неточности. За мен огромният проблем беше и продължава да бъде прекомерно огромната ни взаимозависимост от външните фактори. В Съюз на демократичните сили повярваха на държавния секретар на Съединени американски щати Джеймс Бейкър, който при визитата си на 10-11 февруари 1990 година им сподели, че би трябвало да побързат с изборите, с цел да поемат властта от комунистите (това показа на наша университетска конференция доктор Желю Желев през ноември 2009 г.), в Българска социалистическа партия също имаше илюзии, че извън идват единствено положителни препоръки – Докладът „ Ран-Ът “ беше поръчан от държавното управление на Андрей Луканов точно с такава вяра. 

Същото можем да кажем и за безкритичното приемане на условията на западните финансови институции (т.нар. Вашингтонски консенсус), както и на разнообразните препоръки, идващи от новите ни западни съдружници. Като огромна неточност бих показала унищожаването на външното разузнаване – задоволително е да напомня за „ оня лист “ с български разузнавачи, квалифициран от нови български политици и предаден в непознато посолство от различен нов български политик. Накратко казано – новите прояви на остарелия ни сателитен синдром.

 

Чисто наша фундаментална неточност, без непознато въздействие, беше унищожаването на селското стопанство с връщането на земята „ в действителни граници “ (с новия закон за земята от 1992 година при държавното управление на Филип Димитров). През първите години на прехода, до момента в който се водеха яростни политически борби сред Българска социалистическа партия и Съюз на демократичните сили, вън от публичното внимание остана противозаконното приватизиране на държавното имущество, развой, от който се родиха по този начин наречените олигарси, както и основаването на проведените незаконни мрежи, подтиквани от югоембаргото, закриването на доста предприятия, оставили хора без прехранване и разграждането на държавните охранителни структури. Много са по-малките нефундаментални неточности, които основават чувството за фундаментален крах.

- Позволете и някои въпроси, които потеглят от близкото минало, само че се отнасят до политическото настояще и настоящия дневен ред. Обречено ли е българското общество постоянно да бъде разграничено по линията Изток-Запад? 

- Това разделяне, задълбочило се през последните години, е отзвук от световното разделяне, а не е българска специфичност. България е ситуирана на такова място, че би могла да бъде натурален мост сред Запада, Изтока и Юга. Такъв би трябвало да бъде стремежът на българските политици, а вместо това ние виждаме все по-остро опълчване по геополитически проблеми. Струва ми се, че това е по този начин, защото за днешните български политици е по-лесно и комфортно да се разделят и опълчват по линията Изток - Запад вместо да предложат разнообразни решения на същинските вътрешнополитически и стопански проблеми. Вярно е, че обективно войните към нас водят до опълчване, само че не трябва да забравяме, че никоя война не е била безконечна и че България няма да се реалокира в пространството. Ние не сме нито в Прибалтика, нито в прилежаща на Русия Централна Европа, а тук на Балканите. България има своята история, има характерна национална традиция, по тази причина външната ни политика би трябвало да опре върху тези предпоставки, а не чинно и дори свръхентусиазирано да следваме линията на други страни с други географски действителности и история.

- Ако приемем, че европейската интеграция на България стартира с рухването на Желязната завеса, то с въвеждането на еврото тя би трябвало да завърши. Една част от хората обаче са уплашени, други се радват внимателно. Защо? Има ли дял пропагандата в разпалването на страховете?

- Ако приказваме за интеграцията на България в Европейски Съюз, коства ми се, че тя е реалност отпреди 18 години. Вярно е, че не бяхме и не сме изцяло равноправни с други страни от Европейски Съюз, тъй като до неотдавна не бяхме в Шенгенското пространство, а и стопанската система ни е в доста по-слаба позиция. Но не мисля, че въвеждането на еврото има същото значение като влизането в Европейски Съюз и в Шенген, тъй като, както знаем, има страни в Европейски Съюз като Дания и Швеция, които не са част от еврозоната, само че никой не си и помисля да съобщи, че не са интегрирани. Затова считам за неточност решението на актуалното държавно управление да разгласи като стратегическа цел приемането на еврото. За доста българи това не е никаква привлекателна цел, да не приказваме за стратегическа. И моето пояснение за това не са страховете – правдиви или измислени, а желанието на тези хора да запазим своята специфичност в Европейски Съюз. Ако не друго, най-малко да имаме своя валута, наречена лев на символния за България лъв. В обстановка на намаляваща религия в политиката въобще и в политическите партии по-конкретно, забележима от ниското присъединяване в изборите, настойчивостта да се отнеме още един български знак няма по какъв начин да усили доверието. При това няма никакво значение дали от финансова позиция левът е независим (във връзка с валутния борд) или е изпразнен от наличие, както непрестанно ни убеждават някои анализатори – става дума не за това, а за знак.

- След 1989 година историята на президентската институция стартира с доктор Желю Желев, мина през Петър Стоянов, Георги Първанов, Росен Плевнелиев и стигна до настоящия държавен глава Румен Радев – първият, поради който Конституцията бе изменена. Различен президент ли е Радев и може ли, съгласно Вас, да бъде първият сполучлив партиен строител след мандата си?

- Не ми се желае да разясня президентите досега, тъй като всеки от техните мандати изисква особено внимание и повече място (за един от тях съм написала огромен портрет). Но разбирам, че въпросът е обвързван с сегашния президент Румен Радев. Вярно е, че последните ремонти в Конституцията бяха стимулирани от желанието на част от политическите партии да се лимитират пълномощията на Румен Радев. Но забележете по чия воля и по какви аргументи. По волята на политически партии, родени с негова помощ или подкрепили го в избори – ПП-ДБ, които в действителност получиха поддръжка от политическите съперници на Радев, само че самодейността беше тяхна.

 

Причината болшинството в Народното събрание да изиска да ограничи пълномощията на президента при съставянето на служебни държавни управления е още веднъж резултат от дейностите на политическите партии. Защото в няколко Народното събрание след 2020 година те се оказаха неспособни да основат постоянни или трайни държавни управления и по този начин дадоха опция на президента да назначава служебни държавни управления. Но да променяш конституция поради президент втори мандат, беше и си остава неуместно. И това се видя при идващите служебни държавни управления. Дали Радев е друг президент от предходните? Несъмнено. Защото предходните бяха партийно обвързани, без значение че някои от тях след това се опълчиха на партиите си, до момента в който Радев през цялото време не беше партиец – в случай че си спомняте, той беше повдигнат първо от АБВ на Първанов, а едвам по-късно от Българска социалистическа партия на Нинова, само че идваше извън партиите, а не от вътрешната страна. 

 

Дали може да се трансформира в сполучлив партиен строител? Не мога да отговоря, тъй като в България има голямо неодобрение от партиите въобще и се колебая, че още една партия може да промени това отношение. Съмнявам се, че обезверените българи след предходните спасители (Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов) могат да видят в лицето на Радев още веднъж избавител. Какво ще стане след една-две години през днешния ден е мъчно да се предвижда, тъй като ситуацията в България продължава да зависи мощно от геополитическите промени, които се реализират сега. От това до каква степен ще се оформи релативно дълготраен международен ред ще зависи и ставащото в България.

- Като историк по какъв начин се отнасяте към провеждането на референдуми? 

- Изцяло позитивно, въпреки че в нашия случай става дума единствено за теоретично отношение май, защото от последния сполучлив референдум отмина повече от половин век. Ако желаеме да върнем най-малко малко вярата на българите в демокрацията, те би трябвало да могат да вземат независими решения. А не непрестанно да им изясняват, че щом са дали своят вот за някоя партия, към този момент са дали мандат на нейните представители да вземат решение всичко от тяхно име. Вярно е, че резултатите от референдумите могат да не се харесат на политиците, само че единственият метод хората да бъдат виновни пред себе си и пред бъдещето на страната е да се научат да вземат решение сами. И в случай че се създали неточност, да я схванат и да я поправят. Другото е патернализъм. Политиците умират да ни изясняват, че хората нищо не схващат от един или различен въпрос, по тази причина не би трябвало да се изричат по него. Това е най-сигурният път към авторитаризъм, който сякаш същите политици осъждат.

- Двуполюсният модел, който се сътвори и вследствие на Кръглата маса, от дълго време го няма. В Народното събрание през днешния ден има девет парламентарни групи. Идва ли нова Голяма смяна?

- Има девет парламентарни групи, само че дали в действителност има девет партии със своя идеология и стратегия. Хайде да кажем, че хората не се интересуват от стратегии, само че дали има девет разнообразни политически визии? Според мен няма, защото партиите се трансфораха в планове, предопределени да вземат решение някакви съответни проблеми на момента, само че не и дълготрайни задания. Оттам идват и „ стратегически цели “ като приемането на еврото. А когато това стане факт, каква ще бъде задачата?

Не виждам някаква близка Голяма смяна, защото не виждам световна опция сега. Както знаем от историята, огромните промени в България идват след огромни световни промени. Докато не се оформи такава, не чакам в България да има Голяма смяна, а по-скоро задълбочаваща се рецесия на представителността, която не вещае нищо положително нито за политиката, нито за стопанската система, а в случай че прибавим и демографската злополука, става в действителност напълно тъжно. А на България и на всички нас ни е необходим най-малко малко оптимизъм.