Искаш да се разплачеш, или да се разсмееш. Или да

Искаш да се разплачеш, или да се разсмееш. Или да крещиш истерично. Или да почувстваш пеперудите – в небето, в стомаха, в музея... Или ти самият да се почувстваш като пеперуда – хубав и малотраен. Или да усетиш личната си тежест без кантара на времето... За всяко едно от тези положения е необходим взор към единствено една от нейните фотографии. Кристина де Мидел показва в София изложбата „ По ръба на действителността “, по покана на „ ФотоФабрика “.

Тя може да бъде наречена популярен манипулатор – поради изборите, които прави и улавя с камерата. Заради наситеността, с която съпреживява този избор. Заради способността й към момента да умее да се разкайва и да знае какво тъкмо значи „ да продължиш напред “. Отвъд безмилостното разминаване на това, което виждаш, това, което показваш, и най-сетне – това, за което се бориш като обръщение...

Кристина де Мидел е президент на учредения през 1947 година знаменит фотографски колектив Magnum. „ И това си е чист бизнес, а в бизнеса няма задачи “, отсича тя. Макар сама да опровергава думите си, изброявайки елементи от корпоративната тактика, които звучат даже като повече от задача... Тотава разбираш за какво фотографията и истината не са свързани, къде остава действителността и нейната непривидно отворена за операции същина.

Снимка: Даниел Димитров

Кристина де Мидел – за задачата на Magnum през годините, за несъответствието сред снимка и текст, и за фрагмента, който съжалява, че е направила. И още: Проблем ли е, когато фотографията се разминава с истината. Защо напуща публицистиката. Как се манипулира действителността. Сарказмът играе ли неприятна смешка на един фотограф. Кой е по-капризен за снимане – индивидът или природата...

Проблем ли е, когато фотографията се разминава с истината?

- Не мисля, че е проблем. Това са стандарти... Фотографията и истината не са свързани. Свързани са фотографията и действителността. Това са две разнообразни неща. Реалността е това, което е пред очите ни, нещо, което можем да докоснем, или да помиришем. Това е действителността. А фотографията е добра в това, че може да „ запечата “ тази реалност.

Истината е метафизичен проблем и философска идея, и до този миг нито философията, нито науката, като цяло, е дала отговор на въпроса какво е истината. Така че – да, фотографията е инструмент, която улавя действителността, само че не улавя истината.

А каква съставлява истината от Вашата позиция – на фотограф и публицист?

- Мисля, че фотографите и публицистите, в последна сметка, показват своето мнение – аргументирано и изчерпателно. Добрият публицист постоянно показва най-малко две отзиви, тъй че да бъде свестен от аудиторията, която сама стига до истината.

Как се манипулира действителността?

- Това е неизбежно. Самото правене на фотография е операция. Просто, тъй като ние избираме една дребна част от всичко, което виждаме. И този избор се случва в доста съответен миг, а ние „ замразяваме “ този миг. Така че останалата част от действителността е пренебрегната, което към този момент е операция. Това, обаче, e безобидно... След това има толкоз доста благоприятни условия – може да промениш текста под фотографията, може да промениш датата... Разбира се, може да използваш всички принадлежности, с които през днешния ден разполагаме, в това число изкуствения разсъдък – с цел да заблудиш хората.

Снимка: Даниел Димитров

Нещата са тъкмо както при писането. То може да промени и действителността, и нещата – както едно изображение може да направи това.

Говорим за действителност, истина, операция... Променя ли се задачата на Magnum през годините, и изключително през последните седем години?

- През последните седем години. Защо?

Откакто Вие сте там...

- (Смее се глас – бел. а.) Magnum не е институция, нито фондация, а организация, което си е чист бизнес, а в бизнеса няма задачи. Просто, би трябвало да оцеляваш и да бъдеш настоящ.

Важното за Magnum е, че е кооперация, която поддържа и пази независимостта на своите членове, както и тяхната позиция – от операция, от цензура, от корист със наличието и по този начин нататък, и по този начин нататък. Вярно е, че Magnum, заради своя генезис, постоянно е бил свързван с най-хубавото от документалното кино, само че промишлеността се трансформира.

Ако създателите на Magnum трябваше да стартират своя бизнес в този момент, не биха правили изображенията, с които са почнали преди време. Така че, с смяната на промишлеността, се трансформира и задачата на Magnum – да остане настояща и да е една добра организация за своите създатели и притежатели. Но, като цяло, ние просто отговаряме на търсенето, и това дефинира нашите граници.

Снимка: Даниел Димитров

Например, във връзка с изкуствения разсъдък и във връзка с операцията – ние не сме срещу това. Въпреки че не го използваме. Не сме срещу, само че, в случай че някой фотограф реши да манипулира изображенията си, просто би трябвало да го каже.

Нещата, за които говорите, звучат като задача. Но аз съм доста впечатлен от това, когато казахте първоначално – че бизнесът изключва задачи...

- Това е бранд. Обикновено, не се интересуваме каква е задачата на една фабрика за сокове, като се изключи че продава тези сокове. Magnum има известна тежест в историята на фотографията, без да е институция, музей или държавна организация. Това е частен бизнес. Разбира се, имаме задачи, които са си наши, вътрешни. Но това не са задачи като тези на Обединените народи... Това имам поради...

Казвате за себе си, че сте подигравателен човек. Сарказмът играе ли неприятна смешка на един фотограф?

- Живеем във времена на тъмно възприятие за комизъм. Погледнете политиците, погледнете положението на нещата... С всичките тези безумни визии за бъдещето. Най-богатият човек на планетата ръководи света капризно, както в някои от първите версии на кино лентата за Супермен...

Що се отнася до фотографията, едно от нещата, които могат да се възприемат като занимателни, е по какъв начин фотографията постоянно е била доста обвързвана с технологиите и с напредъка на технологиите. Фотографията въпреки всичко се ражда от съвършенството на науката и технологиите, а този прогрес в технологиите се обръща против това, което множеството хора имат вяра, че е фотографията – поради изкуствения разсъдък.

Като приказваме за фотографите и тяхната работа, кой съгласно Вас е по-претенциозен и по-капризен за снимане – индивидът или природата?

- Не бих споделила, че природата е капризна. Това би означавало, че има нещо –агенция или персона, която взема решения. Природата е такава, каквато е. И ние сме единствените, които поясняват и осмислят нещата, които се случват. Така че, във връзка с капризите, хората са доста по-напред от природата...

Снимка: Даниел Димитров

А за какво сме такива? Предполагам, тъй като сме по-глупави. Не знам... Капризни сме, тъй като сме амбициозни и желаеме да направляваме всичко. И защото не можем да направляваме всичко, не можем да направляваме природата, имаме тази заблуда за мощ, която води до пристрастяване.

Едно разбиране гласи, че няма някогашни публицисти. Като такава, нервира ли Ви несъответствието сред снимка и текст?

- Да, това беше доста разочароващо, изключително, когато работех във вестник – не заради несъответствието сред фотографията и текста, а тъй като от време на време се наслагват. Например, имаме фотография на куче в парк, тъй като новината е, че кучетата са в парковете.

За мен е по-интересно, когато текстът и изображението работят дружно, с цел да основат нещо по-голямо от това, което показват сами по себе си. Така, едното, което знаем, че не дава цялата информация, се добавя от другото. Във вестника, през множеството време, имаше дословна равностойност сред това, което демонстрира изображението, и това, което споделя текстът. За мен това е доста разочароващо, и е загуба на запас. Срамно е...

Има ли кадър, изработен от Вас, за чието битие съжалявате. Кадър, който е трансформирал нещата, само че не към положително...

- Да, има... Това е от времето ми във вестника. Направих фотография на едно момиче, което преди малко бе претърпяло пътен случай. Беше напълно лека злополука, без никакви жертви. Снимката обаче изглеждаше като кадър от Бейрут. Момичето идваше към мен и като че ли молеше да не я фотографирам. Инцидентът беше на назад във времето. Композицията изглеждаше като военна зона и нямаше нищо общо с това, което се е случило в реалност.

Но аз направих този кадър и го изпратих на вестника. И, за моя изненада, тази фотография, на другия ден, беше на първа страница. И това ме накара да се усещам доста зле, тъй като момичето ме молеше да не я фотографирам. И мисля, че за мен това, в доста персонален проект, беше една от аргументите, заради които взех решение да се откажа от публицистиката и да продължа напред...

Вярвате ли в фотографията върху хартия и за какво?

- За мен няма значение. Аз одобрявам изображението и от време на време обичам да владея тези изображения, и да ги преглеждам по-често. Затова си закупувам принтове или получавам като дарове от мои сътрудници фотографи, и тези фотоси са по стените на моя дом.

Снимка: Даниел Димитров

Изображенията са тези, които ме въодушевяват. Но не тъй като са отпечатани или не са отпечатани, или тъй като имат стойност на пазара, а тъй като това, което демонстрират, е вдъхновяващо, и желая да го виждам. За мен изображението не е нещо, обвързвано с материалния свят, а по-скоро – с посланието, което носи.

Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича… “?

- Аз съм човек, който обича доста неща. Но най-глупавият отговор е, че в действителност доста обичам котки. Имам три...

Как се споделят?

- (На лицето й се появява една още по-голяма усмивка – бел. а.) Пути, Сопа и Мика (Смее се – бел. а.).