Първо – да си заградим двора
Искането на Русия НАТО да се върне към конфигурацията от 1997 година (конкретно за България това значи евакуиране на съюзническите сили и военна техника) провокира бурни публични реакции. Президентът Румен Радев съобщи, че „ страната ни не приема ултимативни претенции от който и да било “, а министър председателят Кирил Петков – че „ Вашингтонският контракт не планува второкласен страни-членки “. Публичният спор обаче се люшка сред „ да не скапваме ненужно връзките си с Русия “ и „ да желаяме спомагателни гаранции от НАТО поради опасността от Русия “. Някак си в това фило-фобско опълчване българоцентричният глас като че ли е заглъхнал.
Първо, дано да се опитаме да отговорим на най-важния въпрос в сегашната, безспорно изострена геополитическа конюнктура: застрашена ли е действително България от възможна съветска експанзия?
Отговорът е: не, тъй като България е член на НАТО. В над 70-годината история на Алианса, негов член в никакъв случай не е бил нападнат от трета страна. За същия интервал има един боен конфликт сред две страни членки – турско-гръцкият за Северен Кипър.
Съотношението на силите сред НАТО и Русия (в жива мощ и техника) е в интерес на първите и съветската страна надали би почнала директна военна борба. Досега Москва разчиташе на правилото „ каквото мине “ (пред интернационалната общност) – къси, остри нашествия в Грузия и Украйна плюс интервенция в гражданската война в Сирия, без обаче да прекрачва други „ по-сериозни “ граници.
Последващ въпрос: щеше ли България да е застрашена от съветска военна експанзия, в случай че не беше член на НАТО?
И тук отговорът е: изцяло допустимо, без това да е доста несъмнено. Представете си България в „ буферната зона “ сред Русия и НАТО, в която Москва умерено може да си навлиза, без да последва реципрочна реакция (най-много някакви стопански наказания, както след анексията на Крим).
А защо ѝ е на Русия да нападна България? Ами, за същото, поради което навлезе в Грузия и Украйна. Формално, с цел да „ отбрани рускоезичното население “ (у нас тази роля биха изиграли притежателите на парцели по Черноморието), на процедура – да затвърди военно-стратегическото си наличие тук и там. А, да не забравяме, че още от преди гражданската война, Русия беше разположила военна база и на територията на Сирия.
Естествено, всяка сходна интервенция крие и опасности за агресора. В Грузия, антируските настроения накараха Москва да се изтегли незабавно, откакто оказа помощ на отцепниците в Южна Осетия, въпреки че грузинската войска към този момент беше попиляна. Просто няма никакъв смисъл да дразниш в допълнение едно население, което така и така не те обича доста. Дори в Чечения, която е в границите на Руската федерация, наличието на Москва е сведено до нереалност и в републиката работят споразумели се с Кремъл локални детайли.
Докато в Източна Украйна (повтарям, Източна, в западната половина нещата стоят напълно другояче) Русия може да разчита на благосклонностите на рускоезичното население. Да не забравяме, че когато Киевския Майдан реализира задачата си, вълненията в Донецк и Луганск бяха стартирани от локални рускоговорящи украински жители. По този аршин обаче и за България нещата не стоят добре – точно русофилските настроения на част от българите биха „ изкушили “ Кремъл да направи някоя нелепост. Разбира се, в една паралелна Вселена, в нашата сме си в НАТО.
Руският ултиматум обаче демонстрира нескрито един различен проблем – притеснителното положение на Българската войска. Години, дори десетилетия наред защитата ни бе тотално неглижирана, точно с малоумния претекст „ НАТО ще ни пази “ (а ние не сме ли част от този съюз)? Първо бе натискът да „ съкратим “ част от въоръжението си, сякаш с аргумента, че било несъвместимо с НАТО-вските стандарти. Паралелно вървеше и съкращаването на числения състав, а за нова техника нормално не се намираха средства.
Разполагането на съюзнически елементи е въпрос доста повече боен, в сравнение с политически. Дали, какъв брой и какви сили ще се настанят на наша територия (като краткотрайни или непрекъснати контингенти) се взема решение на взаимни съвещания на съюзническото командване. Или най-малко би трябвало да е по този начин. Но сравненията сред настоящия ни принос към НАТО и едновремешния ни към Организацията на Варшавския контракт не са в интерес на сегашното.
До 1989 година всички български граници без северната бяха външни за Организация на Варшавския договор. И все пак те бяха охранявани от българските войски, без съюзническа помощ. В България нямаше „ договорни “ (разбирай, съветски) войски, не тъй като България е отказала на Съюз на съветските социалистически републики, а тъй като е било преценено, че в спокойно време няма потребност от такава дислокация. Сега имаме неповторимия късмет да сме заобиколени най-вече от съдружници, а външни граници за НАТО са единствено източната (Черно море) и част от западната (Сърбия). И не можем сами да ги овардим…
Българските „ атлантици “ незабавно желаеха съюзническа помощ. И видно е, тя ще бъде получена – Испания и Нидерландия реагираха, изпращайки изтребители на България (също по този начин, испанска фрегата към този момент се насочи към Черно море). Бъдете сигурни, че в случай че тук стане доста напечено и бойците на Чичо Сам ще доприпкат бързо-бързо – по този начин, както руските солдати щяха да долетят, в случай че „ Студената война “ се беше „ разгорещила “ на южната ни граница.
Въпросът не е в това. Ако бяхме подменяли „ съкратената “ военна техника с нова, в случай че бяхме въвели най-малко начално военно образование за наборниците след анулацията на наложителната военна работа през 2008-а година и в случай че спазвахме уговорките си от Уелс за най-малко 2% от Брутният вътрешен продукт за защита, съветският ултиматум можеше да не се отнася до България. Но „ който не храни своята войска, храни непозната “ (в случая съюзническа)…
Как ще се развие обстановката сред НАТО и Русия, относително едва зависи от България. Но страната ни може да употребява случая да изтъкне своята тежест като флангова страна. И да изиска от съдружниците освен това. Например, да ѝ бъде подарена военна техника, еквивалентна на „ нарязаната “ в недалечното минало (еквивалентна като количество, не като дата на производство).
България има крещяща потребност от възобновяване на въоръжените сили. Има потребност и от привеждане на популацията в по-висока степен на бойна подготвеност (тоест, малко по-висока от съвсем никаква), само че в случай че бъде облекчена финансово за първото, може да се концентрира върху второто. И не, това не е пожелателно мислене. Сърбия получава като подарък военна техника от Русия (извън това, което закупува от едно или друго място) - четири хеликоптера Ми-35М, шест изтребителя МиГ-29, три транспортни хеликоптера Ми-17В-5, зенитно-ракетни и оръдейни системи Панцир-С1, 30 танка 72МС и 30 бронетранспортьора БРДМ-2МС, сред 2018 и 2020 година. А какво подариха Съединени американски щати на България? Грантове и стипендии, но не главно за „ Уест Пойнт “. А не е като да нямат обичаи да модернизират въоръжените сили на основни съдружници – Израел, Турция, Египет преди „ Арабската пролет “…
Така че, вместо да се дърляме „ за и срещу участието в НАТО “ и „ за и срещу Русия “, да стартираме да си ограждаме двора.
Димитър Петров, коментар за
Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „ Св. Климент Охридски “ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.
Член на Контролния съвет на Младежки закостенял клуб. Секретар е на „ Един завет “ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.
Първо, дано да се опитаме да отговорим на най-важния въпрос в сегашната, безспорно изострена геополитическа конюнктура: застрашена ли е действително България от възможна съветска експанзия?
Отговорът е: не, тъй като България е член на НАТО. В над 70-годината история на Алианса, негов член в никакъв случай не е бил нападнат от трета страна. За същия интервал има един боен конфликт сред две страни членки – турско-гръцкият за Северен Кипър.
Съотношението на силите сред НАТО и Русия (в жива мощ и техника) е в интерес на първите и съветската страна надали би почнала директна военна борба. Досега Москва разчиташе на правилото „ каквото мине “ (пред интернационалната общност) – къси, остри нашествия в Грузия и Украйна плюс интервенция в гражданската война в Сирия, без обаче да прекрачва други „ по-сериозни “ граници.
Последващ въпрос: щеше ли България да е застрашена от съветска военна експанзия, в случай че не беше член на НАТО?
И тук отговорът е: изцяло допустимо, без това да е доста несъмнено. Представете си България в „ буферната зона “ сред Русия и НАТО, в която Москва умерено може да си навлиза, без да последва реципрочна реакция (най-много някакви стопански наказания, както след анексията на Крим).
А защо ѝ е на Русия да нападна България? Ами, за същото, поради което навлезе в Грузия и Украйна. Формално, с цел да „ отбрани рускоезичното население “ (у нас тази роля биха изиграли притежателите на парцели по Черноморието), на процедура – да затвърди военно-стратегическото си наличие тук и там. А, да не забравяме, че още от преди гражданската война, Русия беше разположила военна база и на територията на Сирия.
Естествено, всяка сходна интервенция крие и опасности за агресора. В Грузия, антируските настроения накараха Москва да се изтегли незабавно, откакто оказа помощ на отцепниците в Южна Осетия, въпреки че грузинската войска към този момент беше попиляна. Просто няма никакъв смисъл да дразниш в допълнение едно население, което така и така не те обича доста. Дори в Чечения, която е в границите на Руската федерация, наличието на Москва е сведено до нереалност и в републиката работят споразумели се с Кремъл локални детайли.
Докато в Източна Украйна (повтарям, Източна, в западната половина нещата стоят напълно другояче) Русия може да разчита на благосклонностите на рускоезичното население. Да не забравяме, че когато Киевския Майдан реализира задачата си, вълненията в Донецк и Луганск бяха стартирани от локални рускоговорящи украински жители. По този аршин обаче и за България нещата не стоят добре – точно русофилските настроения на част от българите биха „ изкушили “ Кремъл да направи някоя нелепост. Разбира се, в една паралелна Вселена, в нашата сме си в НАТО.
Руският ултиматум обаче демонстрира нескрито един различен проблем – притеснителното положение на Българската войска. Години, дори десетилетия наред защитата ни бе тотално неглижирана, точно с малоумния претекст „ НАТО ще ни пази “ (а ние не сме ли част от този съюз)? Първо бе натискът да „ съкратим “ част от въоръжението си, сякаш с аргумента, че било несъвместимо с НАТО-вските стандарти. Паралелно вървеше и съкращаването на числения състав, а за нова техника нормално не се намираха средства.
Разполагането на съюзнически елементи е въпрос доста повече боен, в сравнение с политически. Дали, какъв брой и какви сили ще се настанят на наша територия (като краткотрайни или непрекъснати контингенти) се взема решение на взаимни съвещания на съюзническото командване. Или най-малко би трябвало да е по този начин. Но сравненията сред настоящия ни принос към НАТО и едновремешния ни към Организацията на Варшавския контракт не са в интерес на сегашното.
До 1989 година всички български граници без северната бяха външни за Организация на Варшавския договор. И все пак те бяха охранявани от българските войски, без съюзническа помощ. В България нямаше „ договорни “ (разбирай, съветски) войски, не тъй като България е отказала на Съюз на съветските социалистически републики, а тъй като е било преценено, че в спокойно време няма потребност от такава дислокация. Сега имаме неповторимия късмет да сме заобиколени най-вече от съдружници, а външни граници за НАТО са единствено източната (Черно море) и част от западната (Сърбия). И не можем сами да ги овардим…
Българските „ атлантици “ незабавно желаеха съюзническа помощ. И видно е, тя ще бъде получена – Испания и Нидерландия реагираха, изпращайки изтребители на България (също по този начин, испанска фрегата към този момент се насочи към Черно море). Бъдете сигурни, че в случай че тук стане доста напечено и бойците на Чичо Сам ще доприпкат бързо-бързо – по този начин, както руските солдати щяха да долетят, в случай че „ Студената война “ се беше „ разгорещила “ на южната ни граница.
Въпросът не е в това. Ако бяхме подменяли „ съкратената “ военна техника с нова, в случай че бяхме въвели най-малко начално военно образование за наборниците след анулацията на наложителната военна работа през 2008-а година и в случай че спазвахме уговорките си от Уелс за най-малко 2% от Брутният вътрешен продукт за защита, съветският ултиматум можеше да не се отнася до България. Но „ който не храни своята войска, храни непозната “ (в случая съюзническа)…
Как ще се развие обстановката сред НАТО и Русия, относително едва зависи от България. Но страната ни може да употребява случая да изтъкне своята тежест като флангова страна. И да изиска от съдружниците освен това. Например, да ѝ бъде подарена военна техника, еквивалентна на „ нарязаната “ в недалечното минало (еквивалентна като количество, не като дата на производство).
България има крещяща потребност от възобновяване на въоръжените сили. Има потребност и от привеждане на популацията в по-висока степен на бойна подготвеност (тоест, малко по-висока от съвсем никаква), само че в случай че бъде облекчена финансово за първото, може да се концентрира върху второто. И не, това не е пожелателно мислене. Сърбия получава като подарък военна техника от Русия (извън това, което закупува от едно или друго място) - четири хеликоптера Ми-35М, шест изтребителя МиГ-29, три транспортни хеликоптера Ми-17В-5, зенитно-ракетни и оръдейни системи Панцир-С1, 30 танка 72МС и 30 бронетранспортьора БРДМ-2МС, сред 2018 и 2020 година. А какво подариха Съединени американски щати на България? Грантове и стипендии, но не главно за „ Уест Пойнт “. А не е като да нямат обичаи да модернизират въоръжените сили на основни съдружници – Израел, Турция, Египет преди „ Арабската пролет “…
Така че, вместо да се дърляме „ за и срещу участието в НАТО “ и „ за и срещу Русия “, да стартираме да си ограждаме двора.
Димитър Петров, коментар за
Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „ Св. Климент Охридски “ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия.
Член на Контролния съвет на Младежки закостенял клуб. Секретар е на „ Един завет “ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ