Някой да ни е принудил да влизаме в ЕС?
Искаме заплати като западните, желаеме храни като западните, само че кажат ли ни, че някои наши неща също би трябвало да станат като западните, започваме да се репчим. Европейски Съюз да не е някаква сергия, от която си взимаш каквото си искаш, пита Ивайло Дичев в " Дойче веле ".
Старата алтернатива сред тъждество и независимост, която учат още в първата година на политологията, през днешния ден раздира Европейския съюз. От една страна кипи борба за тъждество сред небогати и богати в Съюза. Като се стартира от кохезионните фондове, които имат за цел равнене на районните разлики. Като се мине през концепциите за паневропейска минимална заплата и неотдавнашните пристрастености към хипотетичното нееднакво качество на продуктите в комерсиалните вериги на изток и запад. И се стигне до последната гражданска самодейност на унгарската крайнодясна партия " Йоббик ", подкрепена от нашето Вътрешна македонска революционна организация, за Доходен съюз (Wage Union) - т.е., равно възнаграждение за равна работа където и да се намираш. Ни повече, ни по-малко. Това, прочее, щяло да спре приключването на хора към страните с по-високо възнаграждение и надлежно да предотврати демографската злополука, която обичайно мъчи патриотите.
Парадоксът
Само че вижте в този момент абсурд. Същите тези горди източноевропейци - споменахме Унгария и България, само че би трябвало да прибавим и Полша, Словакия, Чехия, Румъния - се възмутиха заедно от настояването на френския президент Макрон командированите водачи да получават за престоя си в Западна Европа толкоз пари, колкото взимат сътрудниците им там. Това противоречало на свободата, на придвижването, на избора, на самодейността. Слушахме редови тираджии, които ни обясняваха какъв брой ще е неприятно да им се заплаща повече, тъй като компаниите на началниците им щели да банкрутират и те - не дай си боже - щели да бъдат принудени да работят за западноевропейските им съперници.
Подобна е реакцията и към концепциите за данъчна хармонизация, за която още веднъж французите най-вече натискат. Нали конкурентното ни преимущество е да сме " чийп " - борим се за свободата да подбиваме цените на конкуренцията, живеейки в същото време в кочина.
И неолиберали, и крайнодесни, пък и псевдолевите социалисти посрещат по този метод и всевъзможен намек за регулации от екологическо естество да вземем за пример. От замърсяващите Марици до Натура 2000 към Калиакра, която не разрешава на избрани предприемачи да застроят закупените от тях терени както са си го намислили.
Какво тъкмо желаеме?
На пръв взор алтернативата е класическа: ляво против дясно. На втори обаче нещата са много комплицирани. Какво тъкмо желаеме, когато настояваме за равни заплати: да вдигнат източните (ляво) или да смъкват западните (дясно) Същото е с налозите: по-високи на изток или по-ниски на запад? Подобно комплициране царува и към тематиката за свободата: икономическата независимост да печелиш необмислено ни се сервира като народен суверенитет - т.е., свободата гордо да се репчим на европейците, които, виждаш ли, ни постановат да си пазим здравето или природата.
Разбира се, във всяка действителна политическа общественост салдото сред независимост и тъждество е резултат от договаряне и борби, като в едни интервали надвива едното, в други - другото начало. Няма по какъв начин на следващия ден минималната ни заплата от двеста и нещо евро да се изравни с съвсем две хилядите в Люксембург. Справедливо ли е неравенството? Ами не е. Разликите вътре в Съюза са толкоз огромни, толкоз мъчно преодолими, че чак те избива на екзистенциални мисли - за какво трябваше да се родя латвиец, румънец, българин
Проблемът е в това, че за разлика от националните страни Европейски Съюз няма централно управление; няма мощ, която да извърши някое от нещата, които ни се костват верни - да вземем за пример да реалокира едни пари от Люксембург към Вилнюс, да вдигне корпоративния налог в Ирландия, да закрие голфовете в България. Просто не сме делегирали това право на някакъв орган и колкото и да се сърдим на " евробюрократите ", че нищо не вършат, виновността си е в нас, тъй като не сме поискали европейско държавно управление.
В идеалния случай
Европа е пространство от различен вид и в идеалния случай участниците в него са стимулирани от полезности, които се рационализират в контракти и правни правила. Думата " клуб ", която се употребява за Европейски Съюз, споделя точно това - членуват тези, които желаят да съблюдават правилата му. Какви са тези правила ли? Ами считаме, че не трябва да губим ориентира на равенството, за разлика от Съединени американски щати да вземем за пример. Не одобряваме да се лимитира свободата на придвижване, по тази причина и се разделяме с Обединеното кралство. И не на последно място: имаме вяра, че би трябвало да има взаимност.
Само че човешките полезности допускат симетричност и в случай че единствено богатите демонстрират взаимност, а бедните отхвърлят да одобряват квоти от по няколко хиляди бежанци, клубът се трансформира в нещо друго, в един тип супермаркет, откъдето си взимаш това, което ти би трябвало (по думите на Макрон). Но ценностната мотивация е тъкмо противоположното на супермаркета: някои неща просто не подлежат на пазарлък - и толкоз. Няма по какъв начин да откажеш глобите против Русия през вчерашния ден и против Турция на следващия ден. Същото е с човешките права, с природата, със смъртното наказване. Членството в Европейски Съюз не е наложително, то се крепи само на правила, които в тази съвременна общественост се оказват доста по-важни, в сравнение с в старите империи, тъй като заменят политическата насила от горната страна.
Днес обаче май вървим в противоположната посока. Единият приканва за тъждество при Е-тата в консервите, другият упорства да заплаща на командированите служащи съгласно " страната на генезис ", третият жонглира с числа за това какъв брой незаслужено е разпределена екологическата тежест в другите страни-членки. Няма император, който да постави точка и да подреди какво да вършим. И по този начин какофонията ни опиянява, а цифровото ехтене я усилва напряко до вик.
Старата алтернатива сред тъждество и независимост, която учат още в първата година на политологията, през днешния ден раздира Европейския съюз. От една страна кипи борба за тъждество сред небогати и богати в Съюза. Като се стартира от кохезионните фондове, които имат за цел равнене на районните разлики. Като се мине през концепциите за паневропейска минимална заплата и неотдавнашните пристрастености към хипотетичното нееднакво качество на продуктите в комерсиалните вериги на изток и запад. И се стигне до последната гражданска самодейност на унгарската крайнодясна партия " Йоббик ", подкрепена от нашето Вътрешна македонска революционна организация, за Доходен съюз (Wage Union) - т.е., равно възнаграждение за равна работа където и да се намираш. Ни повече, ни по-малко. Това, прочее, щяло да спре приключването на хора към страните с по-високо възнаграждение и надлежно да предотврати демографската злополука, която обичайно мъчи патриотите.
Парадоксът
Само че вижте в този момент абсурд. Същите тези горди източноевропейци - споменахме Унгария и България, само че би трябвало да прибавим и Полша, Словакия, Чехия, Румъния - се възмутиха заедно от настояването на френския президент Макрон командированите водачи да получават за престоя си в Западна Европа толкоз пари, колкото взимат сътрудниците им там. Това противоречало на свободата, на придвижването, на избора, на самодейността. Слушахме редови тираджии, които ни обясняваха какъв брой ще е неприятно да им се заплаща повече, тъй като компаниите на началниците им щели да банкрутират и те - не дай си боже - щели да бъдат принудени да работят за западноевропейските им съперници.
Подобна е реакцията и към концепциите за данъчна хармонизация, за която още веднъж французите най-вече натискат. Нали конкурентното ни преимущество е да сме " чийп " - борим се за свободата да подбиваме цените на конкуренцията, живеейки в същото време в кочина.
И неолиберали, и крайнодесни, пък и псевдолевите социалисти посрещат по този метод и всевъзможен намек за регулации от екологическо естество да вземем за пример. От замърсяващите Марици до Натура 2000 към Калиакра, която не разрешава на избрани предприемачи да застроят закупените от тях терени както са си го намислили.
Какво тъкмо желаеме?
На пръв взор алтернативата е класическа: ляво против дясно. На втори обаче нещата са много комплицирани. Какво тъкмо желаеме, когато настояваме за равни заплати: да вдигнат източните (ляво) или да смъкват западните (дясно) Същото е с налозите: по-високи на изток или по-ниски на запад? Подобно комплициране царува и към тематиката за свободата: икономическата независимост да печелиш необмислено ни се сервира като народен суверенитет - т.е., свободата гордо да се репчим на европейците, които, виждаш ли, ни постановат да си пазим здравето или природата.
Разбира се, във всяка действителна политическа общественост салдото сред независимост и тъждество е резултат от договаряне и борби, като в едни интервали надвива едното, в други - другото начало. Няма по какъв начин на следващия ден минималната ни заплата от двеста и нещо евро да се изравни с съвсем две хилядите в Люксембург. Справедливо ли е неравенството? Ами не е. Разликите вътре в Съюза са толкоз огромни, толкоз мъчно преодолими, че чак те избива на екзистенциални мисли - за какво трябваше да се родя латвиец, румънец, българин
Проблемът е в това, че за разлика от националните страни Европейски Съюз няма централно управление; няма мощ, която да извърши някое от нещата, които ни се костват верни - да вземем за пример да реалокира едни пари от Люксембург към Вилнюс, да вдигне корпоративния налог в Ирландия, да закрие голфовете в България. Просто не сме делегирали това право на някакъв орган и колкото и да се сърдим на " евробюрократите ", че нищо не вършат, виновността си е в нас, тъй като не сме поискали европейско държавно управление.
В идеалния случай
Европа е пространство от различен вид и в идеалния случай участниците в него са стимулирани от полезности, които се рационализират в контракти и правни правила. Думата " клуб ", която се употребява за Европейски Съюз, споделя точно това - членуват тези, които желаят да съблюдават правилата му. Какви са тези правила ли? Ами считаме, че не трябва да губим ориентира на равенството, за разлика от Съединени американски щати да вземем за пример. Не одобряваме да се лимитира свободата на придвижване, по тази причина и се разделяме с Обединеното кралство. И не на последно място: имаме вяра, че би трябвало да има взаимност.
Само че човешките полезности допускат симетричност и в случай че единствено богатите демонстрират взаимност, а бедните отхвърлят да одобряват квоти от по няколко хиляди бежанци, клубът се трансформира в нещо друго, в един тип супермаркет, откъдето си взимаш това, което ти би трябвало (по думите на Макрон). Но ценностната мотивация е тъкмо противоположното на супермаркета: някои неща просто не подлежат на пазарлък - и толкоз. Няма по какъв начин да откажеш глобите против Русия през вчерашния ден и против Турция на следващия ден. Същото е с човешките права, с природата, със смъртното наказване. Членството в Европейски Съюз не е наложително, то се крепи само на правила, които в тази съвременна общественост се оказват доста по-важни, в сравнение с в старите империи, тъй като заменят политическата насила от горната страна.
Днес обаче май вървим в противоположната посока. Единият приканва за тъждество при Е-тата в консервите, другият упорства да заплаща на командированите служащи съгласно " страната на генезис ", третият жонглира с числа за това какъв брой незаслужено е разпределена екологическата тежест в другите страни-членки. Няма император, който да постави точка и да подреди какво да вършим. И по този начин какофонията ни опиянява, а цифровото ехтене я усилва напряко до вик.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ