Ирена Иванова е родена на 8 юли 1989 г. в

Ирена Иванова е родена на 8 юли 1989 година в Ловеч. Отраснала в село Александрово. Завършва Ловешката езикова гимназия. Следва филология с британски и френски във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий “, след което литература в Западен Католически университет във френския град Анже. По-късно получава магистърска степен по театрална постановка от Нов български университет с ментори режисьорката Възкресия Вихърова и актрисата Снежина Петрова.
Прочетете още
Рене Карабаш е създател на книгите " Хълбоци и пеперуди ", " Остайница ", " Братовчедката на Зорбас ", " Писма на Омар до бъдещата му брачна половинка " и " Някой ме вика по име ". През 2026 година нейният разказ „ Остайница “х(She Who Remains), преведен от Изидора Анжел, е включен в късия лист за Международната премия „ Букър “. Романът попадa и в селекцията на певицата Дуа Липа за най-хубавите книги на 2026 година, оповестена в нейния читателски клуб Service95 Book Club.

Романът " Остайница " печели литературната премия “Елиас Канети ", както и номинации за Шведската литературна премия Prisma, Роман на годината „ 13 Века България “ и „ Перото “. Преведен на над 25 езика по целия свят.

Тази вечер Рене Карабаш гостува на фестивала " Пловдив чете " в 19.30 ч. в Конюшните в Стария град.


- Рене, отшумяха ли страстите от церемонията за премията Букър и заслуженото самопризнание за романа " Остайница " и превода му на британски?

- Беше доста вълнуващо за всички нас. Аз бях там с моята преводачка Изидора Анжел, с която бяхме номинирани, с Гергана Панчева от литературна организация " София ", която ме показва, както и моят издател Манол Пейков. Щастлива съм, че в този специфичен миг можех да бъда с тези хора. Беше доста интензивна страст и лека-полека отшумява, само че ползата към книгата продължава и е голям, което доста ме радва. Тя продължава още един собствен нов живот освен в България, само че и по света. " Остайница " е преведена на към този момент над 25 езика и се радва на извънредно доста читатели, което за мен е един различен тип победа.

- Как се роди историята в " Остайница " и по какъв начин вие преминахте през нея, тъй като тя е прочувствено разтърсване?

- Книгата се роди от моята нужда да опиша една част от моя живот. Аз съм израснала в село в Северна България и ненапълно съм водила сходен вид живот. Албания също има доста подобен обичай на българския. Но търсех в какво да облека своята история и по този начин попаднах на фотографии на албанските девици. Реших, че те ще опишат това, което имам да кажа. В романа има доста тематики, само че мен най-вече ме визира тематиката за изборите, които вършим в нашия живот и когато една сензитивна душа се роди на място, което е сурово, по какъв начин тя е принудена да оцелее. Тя се бори за своята независимост и еднаквост, което е в основата на книгата, защото знаем, че на основната героиня ѝ се постанова да се трансформира в мъж, да даде клетва и да стане върла девственица. Но тя в последна сметка не изневерява на себе си.

Иначе писането беше доста медитативно, бих споделила регресивно, така влиза в едни мои мемоари, които самата аз съм изживяла и в книгата има доста неща, които действително са се случили. Накрая за мен беше доста значимо, откакто потопя себе си и читателя в това подземно царство, да го изкарам на ярко и да стигна до това избавление, обич, светлина, до Бог. Защото считам, че това е задачата на изкуството - да лекува през катарзиса, без значение през какви тежки моменти и подиуми минаваме. Накрая въпреки всичко да виждаме светлината, която е в тунела, и да знаем, че не е от идващ трен, а е от чистото и хубаво бъдеще.

- Казвате, любовта е неразрешена, тя е равна на гибел. Така ли е в действителност или това е просто част от литературната история?

- Ами по този начин е. Законите на канона са извънредно сурови. И това е един от тях, защото въпреки всичко, когато тези дами дадат клетва за непорочност и се трансфорат в мъже, те не могат да имат семейство, да имат брачен партньор, да имат деца. И всяка обич би била равна на гибел, защото тя е срещу закона. Но освен това - самата героиня, нейната обич също е рискова. Тя се влюбва в една своя другарка от България. Тази обич е рискова не тъй като е с момиче, а по-скоро тъй като преди да се ожени там една жена, тя би трябвало да е девствена. Има подобен закон, съгласно който бащата поставя в чеиза на щерка си патрон и в случай че след първата брашна нощ момичето не е девствено, с този патрон нейният брачен партньор има право да я простреля. Което е извънредно грубо.

- Историята се е родила в България и е облечена в облика на тези албански дами, които са се трансформирали в мъже, само че и у нас ли важи тази максима " селото не чува, само че постоянно знае "?

- Ами да и освен за селото, само че и за града същото можем да кажем. Селото е просто географско разбиране и доста хора на по-малко място, само че мисля, че това го има на всички места. И тази история също може да бъде обсъждана и по-метафорично, по-символично като нуждата на една жена да бъде мъж в един мъжки свят, с цел да оцелее. Защото множеството дами са принудени да извършват толкоз мъжки функционалности, да са борбени, от време на време даже устоят мъжете си. Те дават воля на своята мъжка сила и потискат своята женска сила. За мен всичко е сила. Ние всички в нас имаме и мъжка и женска. Интересно ми е да проучвам по какъв начин в действителност тези сили въздействат на тялото ни и на живота ни, когато се демонстрират. Неслучайно доста мощно това се показва при основната ми героиня Бекия, която сега в който ѝ идват да дават мъжко име, тя става момче. Обличат я с мъжки облекла, подстригват косата ѝ, тя стартира малко или доста даже да се трансформира в мъж - стопира ѝ цикълът, стартира да се бръсне. Това демонстрира и ни кара да си дадем сметка какъв брой мощна може да бъде мисълта ни и какъв брой въздейства на биохимията ни.

- Има една доста хващаща за гърлото фраза, която сгъстява действието: " За два дни майка ми претърпя гибелта на брат ми, татко ми и Бекия ".

- Има и още една, с която стартира романът: " Да убия Бекия беше най-лесното нещо, което можех да направя ". Майката в романа в действителност е показана като една сянка, даже няма име. Тя постоянно е с едни поли и минава през къщата безусловно като сянка. Аз не си бях давала сметка за какво по този метод съм го измислила, тъй като въпреки всичко, когато съм писала книгата, съм била на 27. Тоест номинацията за Букър е за 27-годишния създател в мен, което е извънредно. Но тогава не си давах сметка и по-късно разбрах, че това обезличаване на дамата е имало смисъл, с цел да покажа каква е фигурата на дамата по тези места. Тя няма толкоз доста права. Мъжът има право да носи часовник, да върви в кръчмата, да носи оръжие.

Жените единствено би трябвало да правят къщна работа, да вървят да взимат млякото, т.е. не са напълно свободни. Когато се трансформира една жена в мъж, т.е. в остайница или бурнеша, както се назовават в Албания, тогава тя печели правата на мъжа и си печели по някакъв метод свободата, само че тази независимост не е същинска.

- Всъщност аз си мисля, че пресъздавайки този неопределен облик на майката, вие чертаете и едно бъдеще, което би могло да се случи на Бекия. Тоест показвате на читателя какво ще се случи, в случай че тя избере другия път.

- Да, безусловно. Абсолютно е по този начин. Баща ѝ взема решение да я омъжи и ѝ избира мъж, само че тя не желае това. Ако обаче беше се омъжила, тя ще да показа същата орис като тази на майка ѝ и тя ще се трансформира в една сянка. Но трансформирайки се в бурнеша, в остайница, тя си печели свободата, само че подправената независимост. По-важното е, че по-късно има силите и волята въпреки всичко да се върне към себе си. Семейството ѝ се разпада, само че в последна сметка тя на края на книгата стига до онази независимост, която постоянно е желала да има. И даже в този момент във кино лентата, който заснехме по романа с режисьора Костадин Бонев, който се надявам до края на годината да можем да покажем в България, даже там сме добавили един още доста забавен край, още нещо към края, което още повече приказва за това какъв брой свободен може да бъде човек.

- Разкажете малко повече за кино лентата, кой извършва ролята на Бекия?

- Кастът е напълно албански, албански артисти вземат участие, снимахме в Албания, единствено доста дребна част има се снимана в България. Имаме присъединяване единствено на две български актриси и това са Снежина Петрова и Дениза Павлова, които вършат изключителни функции. Иначе самата лента е копродукция сред България, Италия, Германия, Албания и Румъния.Така че е огромна продукция, вземат участие доста страни и се надявам скоро да можем да го покажем кино лентата. Самата сега работи по театралната акомодация на романа, пиша пиеса по романа и по сюжета и имаме желанието с режисьора Стайко Мурджев да създадем театър, уповавам се напълно скоро. Няма да е моноспектакъл, а зрелище за огромна сцена.

- Да ви трансферира към друга страна от гений ви с една ваша строфа: " Аз съм стихотворец, който се храни от болката, която самичък си измисля и в това няма нищо поетично ".

- Възприемам себе си главно и само като стихотворец, почтено казано. Дори прозата, която пиша лирика, е поетична. Това е методът, по който се показвам и по който виждам света. Независимо дали пиша литература, или пиша за спектакъл, или сътворявам кино, постоянно изходната ми точка е поезията. И оня свят, който е край нас и тече като една метафизична река и можем единствено да го видим, когато забавим малко темпото и стартираме да виждаме знаците към нас. Край нас има толкоз доста лирика! Просто би трябвало да си отворим третото око, с цел да я забележим.

- Още какъв брой стиха би трябвало да напишете, с цел да укротите бесовете си?

- Не знам броя им, само че сигурно ще пиша до края на живота си, тъй като не мисля, че тези бесове са укротими. Може би в някакъв миг, когато човек стане малко по-мъдър и малко по-изморен, може би малко и те се изморяват с него. Но моите сега към момента са буйни и млади и се пробвам по всевъзможен метод да ги укротявам. Разбира се, най-много с изкуство, с природа и с постепенно живеене, което мисля, че в наши дни е най-големият разкош, който можем да си позволим.

- Ама какво постепенно живеене, приказваме с вас на няколко пъти и вие непрекъснато сте в някакво вибриране и бързане. Как тъкмо го вършиме този номер с бавното живеене?

- Сега съм в доста натоварен интервал от няколко месеца и просто го одобрявам, че това ми е работата сега и имам обвързване към себе си, към читателите си, към книгите си. Все отново се старая да намирам време и за другото. И в този момент след премиерата ми в Пловдив, ще се отдам на този муден живот на морето, където ще бъда цяло лято и ще почивам. Най-вероятно ще си изключа и телефона, с цел да не бъда откриваема и с цел да мога да се заредя въпреки всичко. Имам потребност от сила, която съм изчерпала с всички тези пътувания, диалози, показания, събития. Но за мен е значимо да има и тази часа в живота ми и се старая да отстранявам огромни интервали за нея, след сходни интензивни.

- Ще откри ли път и средство индивидът да спре да живее в оковите на предразсъдъците и упованията и в непознати сюжети?

- Ами да, и мисля, че пътят е, когато се научим да обичаме себе си. Тогава няма късмет да живеем в непознати сюжети и да бъдем подвластни на оковите на общество или каквото и да било. Мисля, че персонално за мен това е най-важното нещо, което дължа на себе си. Всеки ден да се изучавам от ден на ден и повече да обичам себе си. Нищо друго не оказва помощ, както това. Защото когато обичаш себе си, ти не разрешаваш на някой различен да се отнася зле към теб и да ти слага някакви граници, да ти споделя по какъв начин да живееш, по какъв начин да се обличаш, с кого да бъдеш. Така че любовта към себе си мисля, че е най-силна и първата стъпка към нея е слагането на здравословни граници. Така че да знаеш къде са ти границите и да не бъдат преминавани, само че да знаеш и да уважаваш границите на другия човек. Но ти когато знаеш своите, не ти разрешаваш толкоз да прекрачваш.

- Ще изяде ли изкуственият разсъдък мощта на перото?

- Да не забравяме, че изкуственият разсъдък въпреки всичко е инструмент, който би трябвало да ни оказва помощ за някои неща, само че зависи по никакъв начин го използваме. Ако го използваме по предопределение - да ни оказва помощ за някои неща, които, несъмнено, не са свързани с творчество, може да ни бъде доста от изгода и в действителност няма заплаха. Може доста да ни оказва помощ за доста неща, само че на практика.

Лично аз съм срещу потреблението му за творби на изкуството, за картини, рисунки, за основаване на текст даже, тъй като първо от една страна той борави с една обща информация и това е информацията от нашите произведения на хората, които пишем. Тоест това изначално е кражба и пристъпване на авторски права. Оттам нататък към този момент не мисля, че е обикновено някой публицист да основава произведение чрез изкуствения разсъдък. Да, може да го попита какви рокли са носили XIX век в Бристол, само че да го накара да измисли история и да я напише, за мен това не е окей.

Скоро апропо излезе едно изказване на Олга Токарчук, че тя употребява изкуствения разсъдък и това извънредно доста ме изненада. При това не просто го употребява по удобен метод да търси информация, само че и също да основава дружно с него текст, което извънредно доста ме учуди. Това си е нейно решение и също решение на читателите ѝ дали да четат книги, написани с изкуствени разсъдък. Ние към този момент стигаме малко даже до едно състояние, в което ще има стикери, че материалът в тази книга не е основан от изкуствен интелект или че корицата не е основана и няма интервенция въобще от изкуствения разсъдък. Както сега има стикери на храни, че са био. Тоест да се храним здравословно, а не да сме в режим диета. Също стартира да се случва и с изкуството. Колко бързо навлиза изкуственият разсъдък зависи от нас - какъв брой го използваме. Всичко ние сами си сътворяваме.

- Май идва време, в което даже по-несъвършеното и грапавото, само че сътворено от живия човек ще се търси повече, тъй като е същинско.

- За мен точно това е съвършеното. Нещо, което е човешко. В един миг, също така, изкуственият разсъдък ще се изчерпа. Защото той черпи от текстове и какъв брой може да възпроизведе от тези текстове, перифразирайки ги, пренареждайки ги. Другото значимо нещо е, че един публицист би оградил първо себе си, употребявайки изкуствен интелект. Би лишил себе си удоволствието да измисли нещо, да стигне до нещо. Всичко е сила и ние когато изпитваме нещо и го напишем, то се отпечатва на листа и тогава то може да бъде усетено насреща. Читателите го усещат. Но когато е основано от робот, от изкуствен интелект, какво може да усети един четец? Освен на равнище, че нещо е написано доста добре, с разсъдък, само че на равнище страст, на равнище сърце, с което чете, там какво може да изпита, в случай че насреща не е изпитано преди този момент.

- Може ли да се каже, че в действителност тези постижения на човечеството, ни водят към веднъж, в който май отново ще се върнем към ренесансовата хармония за индивида в центъра на всичко?

- Винаги постоянно има сходни пикове, възходи и падения, и в действителност историята непрекъснато се повтаря. Даже в този момент сетих, имаше едно посещение на Иън Маккелън в България и той беше споделил за една чернова на своя книга, в която е действието е в бъдещето. Много богато семейство живее изолирано в имение и там е неразрешена всякаква електроника. Пишат се писма и по този начин споделят. аз самата се пробвам и да се върна малко или доста към в аналоговия свят. Трудно е! В този натоварен интервал, в който се намирам, съм била доста пъти пред бърнаут и ми се наложи да си купя втори телефон не смарт, а с копчета. Имах щастието преди да отпътува в Англия за церемонията Букър, да отида до морето и една седмица да поседя. Там изключих смарт телефона и използвах този с бутоните. Беше велико прекарване, предлагам го на всеки. За една седмица прочетох две книги и най-важното е, че се върнах в действителността, започнах да пребивавам в сегашния миг, тъй като няма кой да се обажда, да написа мейли непрекъснато, а със смарт телефона офисът към този момент ни е в джоба.

С модерния телефон ти си откриваем по всяко едно време и в случай че не вдигнеш на някой, започваш да изпитваш виновност или пък най-малкото обвързване, че би трябвало да му върнеш позвъняване. Та е хубаво да си вършим такива, съгласно мен, детокс седмици, даже месеци, в които просто да живеем и да живеем същински, а не в телефоните си.

- Как одобри номинацията за Букър фамилията ви?

- Много се вълнуваха и още се вълнуват. Постоянно им звънят всякакви другари и родственици да ги поздравяват и непрекъснато ги карат да им носят книги, мои книги, които да прочетат. Гордеят се с мен, естествено.

- Кой беше индивидът, който по този начин ви сътвори крила да развиете гения си?

- Ами, майка ми. Тя постоянно е приемала и е подкрепила всички мои даже и безумни хрумвания. Винаги ме е подкрепила, каквото и да измисля, даже да реша да стана актриса, да стана публицист. Винаги е намирала средства и способи да ме поддържа, само че за нея беше най-важното аз да получа положително обучение. Завършила съм първо в езиковата гимназия в Ловеч, по-късно във Велико Търново приложна филология с британски и френски език за преводачи. Учих и във Франция известно време, по-късно в София записах магистратура по театрална постановка. Тя постоянно ме е подкрепила, за което съм извънредно признателна. Никога не ми е казвала каква да бъда и ми е доста жалост за децата, чиито родители ги карат да станат доктори или юристи без да желаят и да горят в това.